Мелничарят надникна през един прозорец, после се обърна и каза:

— Мисля, че оттук е добре.

Останалите се подредиха в две разкъсани колони зад него и забиха крак в нощта, сякаш под ритъма на три различни барабана.

— Няма да стигнат и за закуска само на двама тролоци Давол — измърмори Лан, щом стъпките им заглъхнаха. — Но имат очи да гледат и уши да слушат. — Той обърна жребеца си. — След мен.

Бавно и тихо Стражникът ги преведе обратно през двора, към брега на потока. Толкова близо до самия Виноструй студената, пенеща се вода дори не измокри краката на ездачите.

Изкачиха отсрещния бряг и под безмълвните команди на Стражника започнаха да заобикалят селото. От време на време Лан се спираше да им даде знак да пазят тишина, въпреки че никой друг нито чуваше, нито виждаше нещо. Но след всяко негово спиране минаваше друг селски патрул.

Минаха тихо покрай последните постройки и през нивята успоредно на Северния път, водещ към Таренов сал. Ранд си помисли, че сигурно ничие друго небе не е толкова хубаво, колкото небето на Две реки. Чистата му чернота сякаш се сливаше със самата безкрайност и милионите звезди проблясваха като светли точици, пръснати в огромен кристал. Луната, почти пълна, изглеждаше толкова близо, че можеше да я докосне, ако се протегне, а…

Нечий черен силует бавно прелетя през сребристото лунно кълбо. Ранд неволно дръпна юздите и сивушкото спря. „Прилеп“ — помисли си той вяло, макар да осъзнаваше, че не е. Крилете, носещи това същество, имаха подобна форма, но се носеха с бавното, уверено движение на хищна птица. И тази птица се беше впуснала в лов. Начинът, по който се носеше из небето, не оставяше никакво съмнение. Но най-лошото от всичко бяха размерите й. За да изглежда един прилеп толкова голям на фона на луната, трябваше да лети на една ръка разстояние от човек. Той се опита да прецени на какво разстояние може да се намира от тях птицата и какви са размерите й. Тялото й трябваше да е поне колкото човешко, а крилете… Тя отново прекоси лунния кръг, а след това изведнъж се понесе надолу и се сля с нощта.

Не бе и усетил, че Лан се е впуснал назад към него, докато Стражникът не го дръпна за рамото.

— Какво си зяпнал, момче? Не бива да спираш. — Другите ги чакаха зад Лан.

Очаквайки, че ще го сгълчат, че позволява страхът от тролоците да размъти ума му, Ранд обясни какво е видял. Надяваше се, че Лан ще отхвърли видението като безобиден прилеп или зрителна измама.

Лан отрони само една дума.

— Драгхар.

Егвийн и останалите от Две реки нервно заоглеждаха небето във всички посоки, а веселчунът тихо простена.

— Да — каза Моарейн. — Да се надяваме, че е нещо друго, би означавало да храним празни надежди. А ако мърдраала има драгхар, много скоро ще разбере къде сме, ако вече не го е разбрал. Трябва да се махаме колкото се може по-бързо. Може би все още не е късно да стигнем до Таренов сал.

— Драгхар ли? — обади се Егвийн. — Това пък какво е?

Дрезгавият глас, който й отговори, беше на Том Мерилин.

— Във войната, която сложила край на Приказния век, били създадени същества по-зли от тролоците и Получовеците.

Главата на Моарейн рязко се извърна към него. Дори тъмнината не можеше да скрие осъдителния й поглед.

Преди някой да е успял да зададе още въпроси на веселчуна, Лан даде указания:

— Сега поемаме по Северния път. Ако ви е мил животът, следвайте ме, не изоставяйте и се дръжте плътно един до друг.

Когато стъпиха на добре отъпканата пръст на Северния път, конете се изпънаха, гривите и опашките им се люшнаха назад под лунните лъчи и те се понесоха в устремен галоп напред, а копитата им зачаткаха в ритъм. Колоната водеше Лан, черният кон и загърнатият в сянка ездач бяха почти невидими в студената нощ. Бялата кобила на Моарейн, следваща плътно жребеца, беше като бледа диря, пронизваща мрака. Останалите ги следваха в плътна нишка, сякаш всички бяха вързани за едно въже, чийто край бе в ръцете на Стражника.

Ранд препускаше последен. Том Мерилин бе пред него, останалите — по-смътно различими напред. Веселчунът беше насочил цялото си внимание напред — в посоката, която следваше, вместо да се озърта към онова, от което бягаше. Ако отзад се появяха тролоци или Чезнещия на безмълвния си кон, или онази летяща твар, драгхарът, Ранд имаше грижата да ги предупреди.

През няколко минути той извиваше врат и хвърляше поглед през рамо, стиснал здраво гривата и юздите на Облак. Драгхар… По-лош от тролоците и от Чезнещите, беше казал Том. Но небето беше празно и очите му виждаха само мрак и бледи сенки. Сенки, които можеха да скрият цяла войска преследвачи.

Сивушкото, оставен да тича на воля, се носеше в нощта като призрак, поддържайки без усилие скоростта, зададена от жребеца на Лан. Всъщност не — искаше да препусне още по-бързо. Искаше да догони черния, напрягаше се да го догони. На Ранд от време на време се налагаше рязко да дърпа юздите, за да го задържи. Облак се напъваше да преодолее задръжките, сякаш смяташе, че това е надбягване, и с всяка стъпка се бореше за първенство. Ранд едва се държеше на седлото. Силно се надяваше, че конят няма да усети колко неловко се чувства ездачът на гърба му. Ако Облак го усетеше, вече нищо нямаше да може да го задържи, макар и сега ездата да беше рискована.

Приведен ниско към врата на Облак, Ранд погледна загрижено към Бела и нейната ездачка. Когато бе заявил, че рунтавата кобилка би могла да издържи с останалите, не беше имал предвид такъв бесен галоп. Сега тя все още се държеше редом с всички само благодарение на непрестанния бяг и препускаше така, както никога не беше предполагал, че може. Лан не искаше Егвийн да е с тях. Дали щеше да се забави заради нея, ако Бела изостанеше? Айез Седай и Стражникът по някаква причина смятаха него и двамата му приятели за важни, но въпреки всички приказки на Моарейн за Шарката, той не смяташе, че включват в тази значимост и Егвийн.

Ако Бела изостанеше, той също щеше да остане с нея, каквото и да кажеха Моарейн и Лан. Назад, в близост до Чезнещия и тролоците. Назад, където в мрака кръжеше драгхарът. С цялото си отчаяно сърце той извика наум към Бела да тича като вятъра, безмълвно се опита по някакъв начин да й внуши сила. „Тичай!“ Кожата му бе настръхнала, костите му сякаш всеки момент щяха да се пръснат от студ. „Светлината да ти помогне дано, тичай!“ И Бела тичаше.

Продължаваха в галоп, все напред и напред в нощта, а времето чезнеше около тях като неразличима мъгла.

Изведнъж Лан забави и конете замряха след него. Ранд не беше сигурен колко дълго са препускали, но усети лека болка в слабините си от стискането на седлото. Пред тях в нощта блещукаха светлинки, като ято светулки сред дъбрава в лятна нощ.

Озадачен, Ранд изгледа свъсено светлините, след което ахна от изненада. Светулките се оказаха прозорци, прозорци на къщи, осеяли върха на един хълм. Бяха стигнали до Стражеви хълм. Не можеше да повярва, че за такова кратко време са стигнали толкова далече. Вероятно никой друг досега не беше взимал това разстояние толкова бързо. Ранд и Том Мерилин последваха примера на Лан и слязоха от конете си. Облак застана на място с наведена глава, хълбоците му трепереха, пяна покриваше врата и раменете му. Ранд си помисли, че Облак едва ли ще позволи някой да го язди повече тази нощ.

— Колкото и да предпочитам да отбягвам тези селца по пътя си — обяви Том, — струва ми се, че в момента няколко часа почивка няма да са никак излишни. Предполагам, че сме спечелили достатъчно преднина, за да си го позволим.

Ранд се протегна и се почеса между плешките.

Капризен порив на вятъра донесе до ушите им песен и миризма на гозби, от която устата на Ранд се изпълни със слюнка. В Стражеви хълм все още празнуваха Бел Тин. Той погледна Егвийн. Тя се беше облегнала на Бела, изнемощяла. Останалите също заслизаха от конете, с много въздишки и протягания на схванати мускули. Само Стражникът и Айез Седай не показваха никакви видими признаци на умора.