По лицето на Лан пробягна сянка на изумление и той възкликна:

— Моарейн, недей!

— Това е вече част от Шарката, Лан.

— Но това е глупаво! — възрази той. — Няма никаква причина тя да тръгва с нас. Напротив, налице са всички основания да не тръгва.

— Има причина — отвърна му спокойно Моарейн. — Част от Шарката, Лан.

Лицето на Стражника не изразяваше нищо, но той кимна умислен.

— Егвийн — обади се Ранд. — Тролоците ще ни преследват. Ще бъдем непрекъснато в опасност, докато не стигнем в Тар Валон.

— О, я недей да ме плашиш — сряза го Егвийн. — Тръгвам с вас и толкова.

Ранд познаваше този неин тон. Не беше го чувал, откакто момичето беше решило, че катеренето по най-високите дървета е занимание за деца, но въпреки това го помнеше добре.

— Ако смяташ, че да те преследват тролоци е много забавно… — почна той, но Моарейн го прекъсна:

— Нямаме време за разправии. До изгрев слънце трябва да сме колкото се може по-далеч оттук. Ако я оставим, Ранд, тя може да вдигне на крак цялото село, преди да сме се отдалечили и на една миля, а това само би предупредило мърдраала.

— Никога не бих го направила — възрази Егвийн.

— Може да яхне коня на веселчуна — каза Стражникът. — Ще му оставя достатъчно пари, за да си купи нов.

— Това е невъзможно — отекна гласът на Том Мерилин откъм сеновала. Този път мечът на Лан излезе от ножницата и той не го прибра, а пристъпи към веселчуна. Том отметна одеялото, с което се беше увил и прехвърли през рамо кутиите с флейтата и лютнята, както и обемистите си дисаги. — Вече няма никакъв смисъл да оставам в това село, а пък от друга страна, никога не съм показвал изкуствата си в Тар Валон. И макар обикновено да пътувам сам, от тази нощ не бих имал нищо против да продължа с компания.

Стражникът хвърли убийствен поглед към Перин, който сви неловко рамене.

— Не се сетих да погледна в сеното — промърмори младежът. Докато дългокракият веселчун се спускаше по стълбата, Лан заговори през зъби с пресилена учтивост.

— И това ли е част от Шарката, почитаема Моарейн Седай?

— Всичко е част от Шарката, стари приятелю — отвърна кротко Моарейн. — Нямаме възможност да избираме. Но ще видим.

Том стъпи на пода на конюшнята и се извърна от стълбата, отърсвайки сламата от шарения си плащ.

— Всъщност — заяви веселчунът вече с по-спокоен тон — би могло да се каже, че държа да пътувам с компания. Прекарал съм много часове над много халби с ейл, премисляйки как бих могъл да завърша дните си. Тролокското гърне не влиза в плановете ми. Той погледна накриво меча на Лан. — И няма нужда от този нож. Не съм сирене да ме режеш.

— Господин Мерилин — каза Моарейн. — Ние трябва да тръгваме веднага и ще бъдем в голяма опасност. Тролоците все още са някъде наоколо, а при това ще трябва да пътуваме нощем. Сигурен ли сте, че искате да тръгнете с нас?

Том изгледа всички с присъщата си присмехулна усмивка.

— Щом няма да е прекалено опасно за момичето, значи няма да е толкова опасно и за мен. Освен това кой веселчун не би приел да се изправи пред някоя и друга опасност, заради възможността да се представи в Тар Валон?

Моарейн кимна, а Лан прибра меча в ножницата. Ранд се зачуди какво ли би станало, ако Том се беше отказал, а Моарейн не беше кимнала. Веселчунът се зае да укрепва дисагите на коня си, все едно че подобна мисъл изобщо не можеше да му хрумне, но Ранд забеляза, че неведнъж поглежда нервно към оръжието на Лан.

— А сега — каза Моарейн, — кой ще бъде конят за Егвийн?

— Конете на амбуланта са също толкова неподходящи, колкото и дъранските — отвърна Лан кисело. — Яки са, но се тътрят бавно.

— Бела — подхвърли Ранд и Лан го удостои с такъв поглед, че той съжали, че се е обадил. Но пък знаеше, че няма да може да разубеди Егвийн. В такъв случай беше по-добре да й помогне. — Бела може и да не е толкова бърза като останалите, но е издръжлива. Понякога я яздя. Може да издържи.

Лан надникна в отделението на Бела, мърморейки си под носа.

— Като че ли е малко по-добра от останалите — реши той най-сетне. — Не мисля, че имаме друг избор.

— Щом е така, трябва да я вземем — каза Моарейн. — Ранд, намери седло за Бела. Хайде, побързай! И без това вече доста се забавихме.

Ранд бързо избра едно седло и навито одеяло от стаичката за такъмите, след което изведе Бела. Сънената кобила го изгледа изненадано, докато я оседлаваше. Когато я яздеше, беше на голо. Не беше свикнала да й поставят седло. Той й заговори успокоително, докато пристягаше връзките на седлото, и тя прие странната новост само с едно разтърсване на гривата.

Ранд пое вързода от ръцете на Егвийн и го намести зад седлото, а тя се качи и намести полите си. Те не бяха скроени за странична езда, така че вълнените чорапи на девойката се оголиха до коленете. Беше се обула със същите меки кожени цървули, които носеха повечето селски момичета. Изобщо не бяха пригодени за пътуване дори до Стражеви хълм, камо ли чак до Тар Валон.

— Все още си мисля, че не бива да тръгваш с нас — каза той. — Онова за тролоците не си го измислих. Но ти обещавам, че ще се грижа за теб.

— Може пък да се наложи аз да се погрижа за теб — отвърна тя, без да обръща внимание на вбесения му поглед, и се наведе и разроши косата му. — Знам, че ще се грижиш за мен, Ранд. Всички ще се грижим един за друг. А сега по-добре яхвай коня си.

Всички останали вече бяха на конете и чакаха само него. Единственият кон, останал без ездач, беше Облак — висок сивушко с черна опашка и грива, доскоро собственост на Джон Тейн. Ранд се изкатери на седлото, макар и с известно усилие, защото сивушкото отметна глава и запристъпва настрана, щом Ранд пъхна крака си в стремето и ножницата на меча се удари в хълбока на животното. Това, че двамата му приятели бяха избегнали Облак, не беше никак случайно. Майстор Тейн неведнъж се беше състезавал със сърцатия сивушко срещу конете на търговците и Ранд не помнеше някога да беше губил, но също така не помнеше досега Облак да се беше давал лесно някой да го яхне. Лан сигурно беше платил огромна цена, за да склони мелничаря да го продаде. Когато успя да се закрепи върху седлото, Облак затанцува още по-буйно, сякаш нямаше търпение да се втурне в галоп. Ранд стисна здраво юздите и се постара да си внуши, че няма да има проблеми при ездата. Може би ако успееше да убеди себе си, щеше да вразуми и коня.

Навън избуха бухал и селските младежите подскочиха на седлата си, преди да се усетят какво ги е стреснало. Разсмяха се сконфузено и се огледаха един друт засрамени.

— Следващия път някоя полска мишка току-виж ни накарала да скочим по дърветата — изкикоти се смутено Егвийн.

Лан поклати глава и каза:

— Дано да са вълци.

— Вълци ли! — възкликна Перин, но Стражникът го изгледа невъзмутимо и поясни:

— Вълците не обичат тролоците, ковачо, а и тролоците никак не обичат вълците, както и кучетата. Ако чуя вълчи вой, ще знам, че не ни дебнат тролоци. — Той бавно подкара черния си жребец сред лунната нощ.

Моарейн тръгна след него, без да се колебае, а Егвийн пое плътно до Айез Седай. Ранд и веселчунът застанаха в тила на колоната, давайки път на Мат и Перин.

Задната страна на хана беше тъмна и безмълвна. Парцаливи лунни сенки изпълваха двора на конюшнята. Мекият тропот на копитата бързо заглъхна, погълнат от нощната тишина. В мрака плащът на Стражника го превърна в сянка.

Изведнъж Лан внезапно спря и с рязък жест им даде знак да пазят тишина.

По Коларския мост заскърцаха ботуши и на лунните лъчи проблеснаха върховете на оръжия.

После в светлото петно, изливащо се от предните прозорци, пристъпи Джон Тейн. Беше с дълга пика и къса кожена броня, покрита с метални плочки. Едва сега Ранд разбра кои са и за какво са се събрали. Бяха десетина мъже от селото и околните ферми, с шлемове и части от ризници, намерени по таваните, където бяха събирали прах от поколения насам. Всички бяха въоръжени кой с пика, кой с дърварска секира или ръждясала алебарда.