— Може да свърши някаква работа. — Сякаш носенето на меч на кръста беше най-обикновено нещо.

Перин се размърда, опитвайки се да скрие нещо под наметалото си. Ранд зърна широк кожен пояс, обхващащ кръста на ковашкия чирак, и яката дръжка на бойна секира, напъхана в специалната халка на колана.

— Ти какво криеш там? — попита го той.

— Цял търговски охранник, няма що — бъзна го Мат.

Къдрокосият младеж изгледа Мат навъсено, показвайки му, че му е дошло до гуша от глупавите му шеги, въздъхна тежко и разгърна наметалото, показвайки им секирата си. Въобще не приличаше на обикновено дърварско сечиво. Широкото й, извито като полумесец острие и острият шип от другата страна я правеха да изглежда не по-малко странна за Две реки от меча на Ранд.

— Майстор Люхан я направи преди две години по поръчка на един охранник на изкупчия на дървени трупи. Онзи обаче отказа да плати колкото беше обещал, а майстор Люхан не искаше да вземе по-малко. Даде ми я, когато… — той се окашля и изгледа Ранд със същия предупредителен поглед, с който беше срязал Мат — …когато видя, че тренирам с нея. Каза ми, че мога да я задържа, след като нямало да му послужи за нищо.

— Тренирал — изкикоти се Мат, но вдигна миролюбиво ръце, когато Перин го изгледа мрачно. — Добре де. Не е чак толкова лошо, че поне един от нас знае да борави с истинско оръжие.

— Твоят лък също е истинско оръжие — намеси се Лан. — Оръжие са и прашките, с които забелязах да играят момчетата в селото ви. Това, че не сте ги използвали за нещо друго, освен да ловите зайци и да гоните вълците от стадото, не ги прави нещо по-различно. Всичко може да се превърне в оръжие, стига човекът, който го държи, да има кураж да го използва за такова. Да оставим тролоците настрана, но вие, момци, трябва да разберете това колкото се може по-скоро, преди да сме напуснали Две реки, преди да сме напуснали Емондово поле, ако искате да стигнете живи до Тар Валон.

Лицето и гласът му, студени като смърт и твърди като грубо изсечен камък, сковаха усмивките и езиците им. Перин свъси вежди и придърпа наметалото си върху секирата. Мат заби поглед в краката си. Стражникът изсумтя и продължи да проверява сбруите на конете сред възцарилата се дълга тишина.

— Май не е съвсем като в приказките — отрони най-сетне Мат.

— Не знам — отвърна кисело Перин. — Тролоци, Стражник, Айез Седай. Какво повече би могъл да пожелае човек?

— Айез Седай — прошепна Мат така, сякаш изведнъж го бяха побили тръпки.

— Ти вярваш ли й, Ранд? — попита Перин. — Искам да кажа, какво могат да искат от нас тролоците?

Тримата погледнаха едновременно към Стражника. Лан си даваше вид, че е улисан в работата си, но и тримата се дръпнаха към вратата на конюшнята, по-далече от него.

Ранд поклати глава.

— Не знам, но това, което спомена тя — че само нашите ферми били нападнати, — се оказа вярно. А тук, в селото, са нападнали първо къщата на майстор Люхан и ковачницата. Попитах кмета. Доколкото мога да преценя, най-вероятно е наистина да са търсили тъкмо нас.

— Питал си кмета? — промълви с недоумение Мат. — Тя заръча да не казваме на никого.

— Не му казах защо го питам — възрази Ранд. — Да не искате да ми кажете, че не сте говорили с никого? Никой ли не е разбрал, че тръгвате?

Перин сви рамене оправдателно.

— Нали Моарейн Седай нареди да не казваме на никого.

— Оставихме бележки — каза Мат. — За семействата си. Ще ги намерят на заранта. Ранд, майка ми смята, че Тар Валон е близо до Шайол Гул и е също толкова лошо място. — Засмя се, за да покаже, че не споделя това мнение, но не изглеждаше убеден. — Щеше да ме затвори в килера, ако разбереше, че дори съм си помислил да тръгна натам.

— А пък майстор Люхан е упорит като скала — добави Перин. — За госпожа Люхан да не говорим. Ако я беше видял само как сновеше из останките на къщата и кълнеше тролоците.

— Да ме изгори дано, Ранд — рече Мат. — Знам, че тя е Айез Седай и всичко останало, но тролоците наистина бяха тук. Тя каза да не казваме на никого. Ако една Айез Седай не знае как да се оправи с такова нещо, кой тогава?

— Не знам. — Ранд се потърка по челото. Главата го бояеше. Не можеше да избие онзи сън от ума си. — Баща ми й вярва. Най-малкото се съгласи, че трябва да тръгна.

Изведнъж на прага се появи Моарейн.

— Значи си говорил с баща си за това пътуване? — Беше се облякла от глава до пети в тъмносиво, с дълга пола, срязана за странична езда. Единственото злато, което носеше по себе си, беше пръстенът с форма на змия.

Ранд хвърли крадешком поглед към тоягата й. Въпреки пламъците по нея нямаше никакви следи от изгаряне, дори и сажди.

— Не можех да тръгна, без да му кажа.

Тя го изгледа за миг със стиснати устни, после се обърна към другите двама.

— Да не би и вие да сте решили, че бележката няма да е достатъчна? — Мат и Перин заговориха един през друг, уверявайки я, че са оставили само бележки, както им била наредила. Тя им даде знак да замълчат и изгледа с укор Ранд. — Каквото е сторено, вече е втъкано в Шарката. Лан?

— Конете са готови — отвърна Стражникът. — Ако сме пестеливи, ще разполагаме с достатъчно провизии до Бейрлон. Можем да тръгнем веднага. Предлагам веднага.

— Но не и без мен. — И Егвийн се появи ненадейно отнякъде, стиснала в ръце увит в шал вързоп.

Лан беше изтеглил меча си наполовина, но щом забеляза кой е новодошлият, го прибра и очите му отново станаха безизразни. Перин и Мат запелтечиха, обяснявайки на Моарейн, че не са казвали на Егвийн за заминаването. Айез Седай не им обърна внимание, а само изгледа девойката и докосна замислено устните си с пръст.

Качулката на тъмнокафявата пелерина на Егвийн беше нахлузена, но не толкова, че да скрие решителността, с която погледна Моарейн.

— Нося си всичко за из път. Дори и храна. Няма да остана тук. Сигурно никога друг път няма да имам такава възможност да видя света извън Две реки.

— Това не ти е весела разходчица до Водния лес, Егвийн — кзръмжа Мат, но отстъпи, когато разсърдената Егвийн го изгледа изпод вежди.

— Благодаря ти, Мат. Добре че ми каза, иначе нямаше да знам. Да не мислиш, че само вие искате да видите света? Мечтала съм си за това не по-малко от теб и не смятам да пропусна тази възможност.

— Но как си разбрала, че заминаваме? — настоя Ранд. — Все едно, не можеш да тръгнеш с нас. Ние не заминаваме заради забавление. Тролоците ни преследват.

— Първо — отвърна търпеливо девойката, — видях как Мат щъка наоколо, гледайки никой да не го забележи. После видях как Перин се опитва да прикрие под плаща си тази странно голяма секира. Знаех вече, че Лан е купил кон, и се зачудих за какво ли му е притрябвал. А щом е купил един, можел е да купи и други. Като съпоставих това с Перин и Мат, примъкващи се насам като телета, които се правят на лисици… е, можех да стигна само до един отговор. Не знам дали да се учудвам, или не, че намирам и теб тук, Ранд, след онова, което ми каза за мечтите и реалността. Но щом Мат и Перин са намесени, трябваше да се досетя, че и ти си замесен в тази работа.

— Аз просто трябва да замина, Егвийн — отвърна Ранд. — И тримата трябва да заминем. Иначе тролоците ще се върнат.

— Ха, тролоците! — засмя се Егвийн. — Ранд, щом сте решили да се разходите по света, добре, но те моля да ми спестиш глупавите си приказки.

— Вярно е — обадиха се и Перин и Мат. — Тролоците…

— Достатъчно — прекъсна ги Моарейн тихо, но гласът й сряза като с нож припрения им брътвеж. — Някой друг забелязал ли е това? — Гласът й беше мек, но Егвийн преглътна и се сви, преди да отговори.

— От снощи единственото, за което мислят всички, е как и кога да започнат да си възстановяват къщите, а също и какво да правят, ако тази беда ги сполети отново. Не биха могли да забележат нищо друго, освен ако не им го напъхаш под носа. А и аз не съм споделила с никого моите подозрения. С никого.

— Добре — отвърна след кратък размисъл Моарейн. — Можеш да тръгнеш с нас.