— Съкровището — изломоти Перин, когато тя замлъкна. — Той искаше да му помогнем да отнесе съкровището при конете му. Лицето му бе измъчено. — Обзалагам се, че конете му щяха да се окажат някъде извън града.

— Но сега сме в безопасност, нали? — попита Мат. — Той не ни даде нищо и не ни докосна. С тези стражи, които сте разположили, сега сме в безопасност, нали?

— В безопасност сме — съгласи се Моарейн. — Той не може да прекоси стражевата линия, също като и всички други обитатели на това място. А и те трябва да се крият от слънчевата светлина, така че щом настъпи денят, ще можем да напуснем безопасно. Сега се опитайте да поспите. Стражите ще ни пазят, докато Лан се върне.

— Той нещо много се забави. — Нинив разтревожена погледна към прозорците. Беше паднал плътен мрак, черен като катран.

— Лан ще се оправи — промълви успокояващо Моарейн, докато опъваше одеялата си край огъня. — Бил е орисан да се сражава с Тъмния още преди да напусне бебешката си люлка. В бебешките му ръце се появил меч. Освен това аз бих разбрала за неговата смърт в мига, в който го сполети, и как се е случило, също както и той за моята. Почпни си, Нинив. Всичко ще бъде наред. — Но докато се загръщаше в завивките си, тя погледна тревожно към изхода, сякаш също се притееняваше, че Стражникът се бави.

Ръцете и краката на Ранд тежаха като олово, а очите му се затваряха сами, но въпреки това сънят не настъпи бързо, а след като настъпи, той започна да сънува, бълнувайки и ритайки одеялата. Събуди се внезапно и се огледа, преди да осъзнае къде се намира.

Луната се беше издигнала високо в небето — последният тънък сърп преди новолуние, и слабият й светлик беше погълнат от нощния мрак. Всички останали спяха, макар и не спокойно. Егвийн и двамата му приятели се извиваха в завивките си и тихо бълнуваха. Хъркането на Том, друг път равномерно, сега се накъсваше от отделни несвързани думи. От Лан все още нямаше и следа.

Изведнъж си помисли, че стражите на Айез Седай не са никаква защита. Навън сред мрака можеше да има какво ли не. Каза си, че се държи глупаво, и добави още няколко дървета към догарящите в огнището въглени. Пламъкът беше твърде немощен, за да го сгрее, но поне осигуряваше малко светлина.

Нямаше представа какво го събуди от неприятния сън. Отново беше малко момче, понесъл меча на Трам, и тичаше из празните улици, гонен от Мордет, който крещеше зад гърба му, че искал само ръката му. А наблизо имаше някакъв старец, който през цялото време се кискаше лудешки.

Той легна и заби поглед в тавана. Много му се искаше да поспи, дори при риска от нови кошмари, но този път очите му не се затваряха.

Внезапно Стражникът пристъпи безшумно в помещението. Моарейн се събуди и приседна, сякаш бе звъннала камбана. Лан отвори ръка и пред нея върху плочите на пода издрънчаха три малки предмета. Три кървавочервени знака с формата на рогати черепи.

— В града са проникнали тролоци — каза Лан. — След малко повече от час ще се появят и тук. А Давол са най-лошите от всички. — Той се зае да разбужда останалите.

Моарейн чевръсто почна да прибира завивките си.

— Колко са? Знаят ли, че сме тук? — Гласът й прозвуча спокойно, сякаш в тази новина нямаше нищо обезпокояващо.

— Не мисля — отвърна Лан. — Над сто са, но са толкова изплашени, че са готови да убият всичко, което се движи, могат да се избият и помежду си. Получовеците едва ги удържат — цели четирима само с един юмрук — и дори те, изглежда, не искат нищо друго, освен да преминат през града колкото може по-бързо. Не се пръскат да претърсват и са толкова небрежни, че ако не се намирахме точно на пътя им, щях да реша, че няма защо да се безпокоим от тях.

— Нещо друго има ли?

— Само това — добави Лан замислено. — Мърдраалите са принудили тролоците да влязат в града. Но какво е принудило тях?

Всички слушаха мълчаливо. Том изруга тихо, а Егвийн изплашено попита:

— Тъмния ли?

— Не говори глупости, момиче — сряза я Нинив. — Тъмния е окован в Шайол Гул от Създателя.

— Засега поне — съгласи се Моарейн. — Не, Бащата на лъжите не е тук, но така или иначе трябва да се махаме.

Нинив я изгледа мрачно.

— Да оставим защитата на стражите и да прекосим Шадар Логот нощем?

— Или да останем и да посрещнем тролоците — отвърна Моарейн. — За да можем да ги отблъснем тук, ще ни трябва Единствената сила. Но тя ще унищожи стражите и ще привлече онова нещо, от което те са предназначени да ни пазят. Освен това ще е все едно да вдигнем сигнален огън на всички околни кули за всеки Получовек на двадесет мили околовръст. Не бих искала да напуснем, но сега ние сме плячката, а хрътките диктуват преследването.

— Ами ако извън стените има още? — попита Мат. — Тогава какво ще правим?

— Ще минем на първоначалния ми план — обяви Моарейн. Лан я погледна. Тя вдигна ръка и добави: — Бях твърде изморена, за да го споделя. Но сега си починах, благодарение на Премъдрата. Ще тръгнем към реката. Там мога да вдигна малка защита, която да задържи тролоците и Получовеците, докато успеем да приготвим салове и да я прекосим. Или още по-добре, бихме могли да спрем някой търговски съд, слизащ откъм Салдеа.

Селяните от Емондово поле ги гледаха неразбиращо и Лан поясни:

— Тролоците и мърдраалите ненавиждат дълбоката вода. Тролоците се ужасяват от нея. Нито едните, нито другите могат да плуват. Няма нещо, което един Получовек да ненавижда повече, отколкото вода до кръста, особено ако се движи. Тролците не биха влезли и толова, ако имат възможност да го избегнат.

— Значи стигнем ли до реката, сме спасени? — попита Ранд.

— За мърдраалите ще бъде почти толкова трудно да накарат тролоците да строят салове, колкото да ги прекарат през Шадар Логот. А ако ги накарат да прекосят така Аринел, половината ще избягат, а останалите ще се издавят.

— Качвайте се на конете — разпореди Моарейн. — Все още не сме стигнали реката.

Докато напускаха белокаменната сграда, ги връхлетя мразовит вятър. Подгонени от него, тънки облаци пресичаха сребърния сърп на луната. Лан тихо им нареди да го следват и пое по улйцата.

Ранд бдително оглеждаше сградите, покрай които преминаваха. Сенките сякаш се движеха. От време на време се чуваше шушнене на парчета зидария, пометена от вятъра. „Поне очите изчезнаха“ помисли си Ранд. Но успокоението, което изпита, трая само за миг. „Защо изчезнаха?“

Том и хората от Емондово поле се бяха скупчили около него, толкова близко, че можеха да се докоснат. Егвийн беше присвила рамене, сякаш се опитваше да накара Бела да стъпва по-леко по паважа. На Ранд му се искаше дори да не диша. Звукът можеше да привлече нечие внимание.

Изведнъж той осъзна, че пред тях се е отворило пространство, разделящо ги от Стражника и Айез Седай. Сега двамата представляваха два почти неразличими силуета, поне на тридесет разтега пред тях.

— Изоставаме — промърмори той и сръга Облак да тръгне побързо. По улицата пред него се стелеше тънка нишка сребристосива мъгла.

— Спрете! — Задавеният вик беше на Моарейн. Остър и рязък, висок, предназначен да ги закове на място.

Той се поколеба и дръпна юздите на коня. Сега стелещата се мъгла се беше разпростряла по цялата улица и бавно се сгъстяваше, сякаш се изсипваше откъм сградите от двете страни на улицата. Облаците се струпаха и се понесоха напред, когато Егвийн с Том и останалите се доближиха до него. Конете запръхтяха, страхувайки се да пристъпят към мъгливата пелена.

Лан и Моарейн яздеха бавно към мъглата, която се беше издигнала до коленете на конете им, и спряха предпазливо от другата й страна. Айез Седай огледа белезникавото валмо, което ги беше разделило. Сред мъглата се носеше бледа светлина, която нарастваше, докато мъгливото пипало ставаше все по-гъсто, но не много по-ярко от луната. Конете помръднаха колебливо, дори Алдийб и Мандарб.

— Какво е това? — попита Нинив.

— Злото на Шадар Логот — отвърна Моарейн. — Машадар. Невиждащо, немислещо, движи се из града безцелно, като червей, ровещ в земята. Ако те докосне, загиваш.