— Никой не иска да се обвързва с една Айез Седай, момко — каза замислено кметът. — Това е единствената възможност, за която мога да се сетя, но все пак решението никак не е лесно. Не мога да го взема вместо теб, въпреки че от госпожа Моарейн видях само добро… Моарейн Седай, така май ще трябва да я наричам. Понякога — той погледна многозначително към Том — на човек му се налага да се възползва от единствената възможност, колкото и лоша да изглежда тя.

— Е, някои от сказанията може и да са малко преувеличени — добави Том, сякаш извличаха думите от устата му с ченгел. — Някои поне. Освен това имаш ли някакъв друг избор, момче?

— Никакъв — въздъхна Ранд. По лицето на Трам не потръпваше и един мускул. Очите му бяха хлътнали, сякаш беше лежал на смъртен одър от седмица насам. — Аз ще… ще отида да поговоря с нея.

— От другата страна на моста — поясни веселчунът. — Там те… се оправят с мъртвите тролоци. Но внимавай, момче. Каквото правят Айез Седай, го правят за своите си цели и тези цели не винаги са такива, каквито другите си мислят.

Ранд беше вече в коридора. Наложи се да хване меча за дръжката, за да не се удря ножницата в краката му, докато тичаше нямаше време да го сваля. Изтрополи надолу по стъпалата и се втурна през вратата на хана, забравил за момент всякаква умора. Шанс да бъде спасен Трам! Колкото и да беше малък, той беше достатъчен, за да надмогне среднощното безсъние и умора, поне засега. Не искаше и да мисли за това, че този шанс идва от Айез Седай, нито за възможната му цена. Що се отнася до това, че трябваше да се изправи пред жива Айез Седай… Той си пое дълбоко дъх и затича побързо.

Кладите се намираха на достатъчно разстояние от последните къши, откъм Западния лес, край пътя, водещ към Стражеви хълм. Вятърът все още отнасяше мазните черни стълбове пушек надалеч, но дори и така въздухът бе изпълнен с гадна сладникава воня на опърлена козина. Ранд се задави от миризмата и преглътна, за да не повърне, щом осъзна какъв трябва да е източникът й. Колко подходяща работа за огньовете на Бел Тин! Хората, поддържащи кладите, бяха превързали парцали около носовете и устата си, но от гримасите им можеше да се съди, че и оцетът, в който бяха натопени парцалите, не помага. Дори и да убиваше зловонието, те все пак знаеха, че то е около тях, и знаеха с какво се занимават.

Двама мъже отвързваха поводите от глезените на един тролок. Лан, застанал до мъртвото тяло, бе дръпнал одеялото достатъчно, за да се видят раменете на чудовището и козята му глава. Когато Ранд дотърча до тях, Стражникът тъкмо сваляше метален знак, емайлиран в кървавочервено тризъбец, от увенчаното с шипове рамо на черната ризница на тролока.

— Кох-Бал — обяви той, подхвърли знака в дланта си и го запокити със сумтене във въздуха. — Дотук това прави седем орди.

Моарейн, седнала с кръстосани крака направо на земята, малко встрани от групата, поклати уморено глава. На коленете й лежеше тояга с издялкани от единия до другия край фигурки на лози и цветя, дрехата й беше омачкана.

— Седем орди. Седем! Толкова много не са действали заедно от времената на Тролокските войни. Лоши вести се трупат върху лоши вести. Плаша се, Лан. Мислех, че сме спечелили преднина, но може да се окаже, че сме твърде назад.

Ранд я зяпна, неспособен да продума. Айез Седай. Беше се постарал да се убеди, че няма да се чувства по-различно отпреди сега, когато беше научил кой… какво стои пред него, и за негова изненада това наистина се оказа така. Вече не изглеждаше толкова достолепна, с щръкналите във всички посоки сплъстени кичури и с оцапания от сажди нос, но въпреки това не изглеждаше никак различна. Сигурно Айез Седай трябваше да имат нещо във външния си вид, което да показва какви са. От друга страна, ако външният вид отразява това, което се крие отвътре, тогава тя трябваше да прилича по-скоро на тролок, отколкото на благородна жена, чието достойнство не се смаляваше от това, че е седнала уморено на голата земя. Но тя можеше да помогне на Трам. Каквото и да му струваше, сега това беше по-важно от всичко.

Той вдиша дълбоко.

— Госпожо Моарейн… Искам да кажа, Моарейн Седай.

Двамата извърнаха лица към него и той замръзна от погледа й. Не беше онзи спокоен, лъчезарен поглед, който помнеше от срещата им при Моравата. На лицето й беше изписана умора, но тъмните й очи бяха като ястребови. Айез Седай. Разрушителките на света. Кукловодките, дърпащи конците и каращи тронове и държави да танцуват така, както решат жените на Тар Валон.

— Ето че дойде малко светлинка в мрака — промърмори Айез Седай. След което гласът й се извиси. — Какви бяха сънищата ти, Ранд ал-Тор?

Той я зяпна.

— Сънищата ми ли?

— Нощ като тази може да докара на човек лоши сънища, Ранд. Ако те споходят кошмари, трябва да ми кажеш за тях. В някои случаи мога да помогна срещу лоши сънища.

— Всичко е наред със… Става въпрос за баща ми. Той е ранен. Не е нищо повече от драскотина, но треската го изгаря. Премъдрата не може да му помогне. Но според сказанията… — Тя повдигна вежди и той млъкна. „О, Светлина, има ли поне едно сказание, в което Айез Седай да не е злодейка?“ Момъкът погледна към Стражника, но Лан изглеждаше по-заинтересован от тролока, отколкото от думите му. Пристъпвайки неловко на място, Ранд продължи: — Аз… ааа… казано е, че Айез Седай могат да церят. Ако можете да му помогнете… да направите нещо за него… каквото и да струва… искам да кажа… — Той си пое дълбоко дъх и довърши наведнъж: — Ще платя всичко, което е по силите ми, ако му помогнете. Всякаква цена.

— Всякаква цена — промълви Моарейн, по-скоро на себе си. — Е, за цени ще поговорим по-късно, Ранд, ако изобщо се стигне до подобен разговор. Ще направя каквото мога, но извън възможностите ми е да спра въртежа на Колелото.

— Смъртта спохожда всекиго, рано или късно — обади се мрачно Стражникът. — Освен ако не служиш на Тъмния, но само глупци са готови да платят такава цена.

Моарейн го прекъсна.

— Не бъди толкова мрачен, Лан. Имаме все пак и някакъв повод да празнуваме. Малък, но повод. — Тя се подпря на тоягата си и се изправи. — Заведи ме при баща си, Ранд. Ще му помогна, колкото мога. Мнозина тук отказаха изобщо да се възползват от помощта ми. Те също са слушали разни сказания — добави тя сухо.

— Той е в хана — каза Ранд. — Насам. И ви благодаря. Много ви благодаря.

Двамата го последваха, но младежът тръгна твърде бързо напред. Поспираше се нетърпеливо, за да го настигнат, после отново се затичваше и отново трябваше да ги дочаква.

— Моля ви, побързайте — подканяше ги той непрекъснато, до такава степен обзет от надежда, че е осигурил помощ за Трам, че дори не осъзнаваше безразсъдството, с което си позволяваше да подканя Айез Седай. — Треската го изгаря.

Лан го изгледа гневно.

— Ти не виждаш ли, че е изморена? Дори с ангреал, това, което направи тя снощи, беше все едно да обиколиш цялото село с чувал камъни на гърба. Не знам дали струваш чак толкова, овчарче, каквото и да ми разправя тя.

Ранд премигна, но стисна език зад зъбите си.

— Спокойно, приятелю мой — каза Моарейн и без да забавя крачка, се пресегна и потупа Стражника по рамото. Той се надвеси закрилнически над нея, сякаш със самата си близост можеше да й вдъхне сили. — Твоята единствена мисъл е да се погрижиш за мен. Защо и той да не мисли същото за баща си? — Лан се навъси, но замълча. — Ще побързам колкото мога, Ранд. Обещавам ти.

Гневът в очите й, спокойствието в гласа й — не точно спокойствие, по-скоро твърдост и непреклонност — Ранд не знаеше на кое от двете да се довери. А може би двете вървяха едно с друго. Айез Седай. Сега той се беше обвързал. Изравни крачката си с тяхната и се постара да не мисли каква ще е цената, за която щяха да говорят по-късно.

Още от прага Ранд прикова поглед в баща си — това бе неговият баща, каквото и да бе казал. Трам не помръдваше. Очите му бяха затворени, дъхът му излизаше на тежки хрипове, дълбоки и мъчителни. Белокосият веселчун прекъсна разговора си с кмета, който отново се бе надвесил над леглото и се грижеше за Трам, и изгледа Моарейн с безпокойство. Айез Седай го пренебрегна. Всъщност тя пренебрегна всички присъстващи освен Трам, в когото се загледа намръщено и съсредоточено.