Том извади незапалената лула от устата си и изръмжа недоволно.

— Човек дори не може да си попуши спокойно — промърмори той. — Я по добре да ида да видя дали някой селянин не е отмъкнал наметалото ми да си стопли кравата. Навън поне ще мога да си запаля лулата. — И се изниза през вратата.

Лан се загледа след него. Скулестото му лице беше все така невъзмутимо, като камък.

— Не ми харесва този човек. В него има нещо, което ме кара да не му вярвам. Нощес не забелязах и следа от него.

— С нас беше — отвърна Бран, поглеждайки нерешително към Моарейн. — Трябва да е бил. Наметалото му едва ли се е оцапало със сажди от огнището.

Ранд изобщо не го интересуваше дали веселчунът се е крил през цялата кощ в конюшнята.

— Нали баща ми ще се оправи? — запита той умолително Моарейн.

Бран отвори уста, но преди да заговори, Моарейн каза:

— Оставете ме насаме с него, господин ал-Вийр. Тук не можете да свършите нищо полезно, освен да ми се пречкате.

Бран се поколеба за миг, разпънат между обидата от това, че си позволяват да го командват в собствения му дом, и боязънта да откаже да се подчини на една Айез Седай. После се изправи и потупа Ранд по рамото.

— Хайде, момче. Да оставим Моарейн Седай да… ааа… да я оставим на спокойствие… Долу ме чака много работа, в която можеш да ми помогнеш. Докато се усетиш, и Трам ще се развика да му донесем лулата и халба с ейл.

— Мога ли да остана? — попита Ранд Моарейн, въпреки че тя сякаш не забелязваше никого в стаята, освен лежащия неподвижно Трам. Ръката на Бран го стисна по-здраво, но Ранд не му обърна внимание. — Моля ви. Ще стоя настрана. Дори няма да забележите, че съм тук. Той е моят баща — добави той с ярост, която изненада самия него и накара кмета да отвори широко очи от изненада. Ранд се надяваше, че останалите ще го отдадат на умората му или на напрежението от това, че си има работа с Айез Седай.

— Да, да — отвърна нетърпеливо Моарейн. Беше захвърлила пелерината и тоягата си на единствения стол в стаята и сега запряташе ръкавите на дрехата си. Вниманието й изобщо не се отдели от Трам, дори докато говореше. — Седни ей там. И ти също, Лан. — Тя махна към дългата пейка край стената. Очите й бавно обходиха Трам от стъпалата до главата, но Ранд имаше смътното чувство, че по някакъв начин погледът й прониква в същността му. — Можете да говорите, ако искате — подхвърли им тя бегло, — но по-тихо. А вие излезте, господин ал-Вийр. Тук е болнична стая, а не място за разговори. И се погрижете никой да не ме безпокои.

Кметът изсумтя, но разбира се, не толкова силно, че да привлече вниманието й, стисна отново Ранд за рамото и покорно, макар и с неохота излезе и затвори вратата.

Мърморейки нещо на себе си, Айез Седай коленичи до леглото и леко постави ръцете си върху гърдите на Трам. Затвори очи и дълго време нито помръдваше, нито издаваше някакъв звук.

В сказанията всички чудеса на Айез Седай се придружаваха от мълнии и гръмотевици или други белези на могъщи дела и величави сили. Силата, Единствената сила, извличана от Верния извор, който задвижва Колелото на Времето. Това не беше от нещата, за които Ранд предпочиташе да си мисли, за Силата, намесена около Трам, около него самия, седящ в същата стая, където Силата може би щеше да бъде използвана. Беше достатъчно лошо дори да си го помисли човек. Но доколкото можеше да прецени, Моарейн може би просто беше задрямала. В същото време му се стори, че Трам като че ли задиша по-леко. Сигурно правеше нещо с него. Толкова беше напрегнат, че подскочи, когато Лан му заговори тихо.

— Това оръжие, дето го имаш, е много хубаво. Да не би случайно на него да има чапла?

Ранд изгледа Стражника за миг, не разбирайки за какво му говори. От възбудата, че си има работа с Айез Седай, напълно беше забравил за меча на Трам. Оръжието на кръста вече не му тежеше.

— Да, има. Тя какво му прави сега?

— Не бях допускал, че ще намеря меч със знака на чаплата в такова затънтено място — каза Лан.

— Той е на баща ми. — Той хвърли поглед към меча на Лан, чиято дръжка съвсем леко се показваше изпод наметалото. Двете оръжия много си приличаха, само дето на дръжката на неговия меч нямаше никаква чапла. Очите му отново се преместиха към леглото. Дишането на Трам наистина беше станало по-леко. Можеше да се закълне в това. — Купил го е много отдавна.

— Странна покупка за един овчар.

Ранд си спести кривия поглед към Лан. За един чужденец да коментира по такъв начин меча беше невъзпитана проява на любопитство. Но за един Стражник… Все пак почувства, че трябва да му отговори нещо.

— Никога не го е използвал, това знам със сигурност. Той сам ми каза, че от него нямало никаква полза. Впрочем, до снощи. Аз дори не знаех, че го има до снощи.

— Казал ти, че е безполезен, така ли? Едва ли винаги е мислил така. — Лан леко докосна ножницата на кръста на Ранд с един пръст. — По някои места чаплата е символ на майсторска изработка. Този меч трябва да е пропътувал странен път, докато стигне при някакъв си овчар от Две реки.

Ранд пренебрегна неизказания му въпрос. Моарейн все още не беше и помръднала. Дали наистина правеше нещо? Той потръпна. Всъщност изобщо не искаше да разбере какво прави тя.

После в собствената му глава се надигна въпрос, какъвто никак не му се искаше да задава, но чийто отговор му беше необходим.

— Кметът… — той се окашля и си пое дъх. — Кметът каза, че единствената причина изобщо да остане нещо в селото е било вашето присъствие. — Той се насили да извърне очи към Стражника. — Ако ви бяха казали за един мъж в леса… човек, който плаши хората само с погледа си… това щеше ли да ви предупреди? Човек, чийто ездитен кон не вдига никакъв шум? И плащът му не се вее на вятъра? Тогава щяхте ли да знаете какво предстои да се случи? Можехте ли с Моарейн Седай да ги спрете, ако ви бяха казали за него?

— Не и без половин дузина от сестрите ми — изведнъж проговори Моарейн и Ранд се стресна. Тя все още стоеше коленичила край леглото, но беше свалила ръцете си от Трам и наполовина беше извърнала лицето си към двамата на пейката. Гласът й продължаваше да е тих, но очите й сякаш приковаха Ранд към стената. — Ако знаех, че ще заваря тук тролоци и мърдраал, когато тръгвах от Тар Валон, щях да поведа със себе си половин дузина от сестрите, дори и цяла дузина, та дори да се наложеше да ги тегля на каишка за вратовете. Колкото до мен самата, при едно предупреждение от месец, може би щеше да има разлика. Може би не. Толкова малко неща може да направи една личност, дори да призовава Единствената сила, а из този ваш район от снощи обикалят може би повече от сто тролока. Цял юмрук.

— Въпреки това щеше да е по-добре, ако знаехме — намеси се рязко Лан. Остротата му беше насочена към Ранд. — Кога точно го видя и къде?

— Това сега не е толкова съществено — каза Моарейн. — Не искам момчето да си мисли, че има вина за нещо, за което всъщност няма. Аз съм не по-малко виновна. Онзи проклет гарван вчера. Само поведението му трябваше да ме подсети. Както и теб, приятелю. — Тя сърдито изцъка с език. — Бях твърде самоуверена, чак до самонадеяност. Бях сигурна, че докосването на Тъмния не би могло да се разпростре чак дотук. Не чак толкова мощно, все още не. Толкова бях сигурна.

Ранд примигна.

— Гарванът ли? Не разбирам.

— Мръсни лешояди. — Устните на Лан се изкривиха от отвращение. — Слугите на Тъмния често си намират съгледвачи сред същества, които се хранят с мъртва плът. Главно гарвани и врани. Плъхове понякога, в големите градове.

По гърба на Ранд полазиха тръпки. Гарвани и врани съгледвачи на Тъмния? Напоследък наоколо беше пълно с гарвани и врани. Докосването на Тъмния, беше казала Моарейн. Тъмния винаги присъстваше в този свят, той знаеше това, но ако се постараеш да вървиш в Светлината, ако се опиташ да живееш праведно и да не споменаваш името му, той не би могъл да ти навреди. В това вярваше всеки и всеки го научаваше още с майчиното мляко. Но Моарейн, изглежда, казваше, че…