При тези думи усмивката й се стопи — бавно, сякаш си беше спомнила нещо. Известно време тя го изгледа мълчаливо.

— Изучавам историята — отвърна най-сетне жената. — Събирам стари предания. Това място, което вие тук наричате Две реки, винаги ме е интересувало. Понякога изучавам преданията за това, което се е случило в стари времена, тук, както и на други места.

— Предания ли? — отвърна Ранд. — Какво толкова може да се е случило в Две реки, че да интересува човек като… имам предвид, какво би могло да се е случило тук?

— И как иначе може да се нарича нашата околност освен Две реки? — добави Мат. — Тя винаги си е била с това име.

— Докато Колелото на Времето се върти — промълви Моарейн, по-скоро сякаш на себе си, с отчужден поглед — местата носят различни имена. Самите хора носят много и различни имена, много лица. Различни лица, но човекът си е един и същ. И все пак никой не познава Великата шарка, която Колелото тъче, нито дори Шарката на един Век. Можем само да наблюдаваме, да изучаваме и да се надяваме.

Ранд я зяпаше онемял и не се осмеляваше да попита какво означават странните й думи. Не беше сигурен дори, че тези думи са предназначени за тях. Забеляза, че другите двама също я гледат с вързани езици. Устата на Евин беше широко отворена.

Моарейн отново съсредоточи погледа си върху тримата и те леко разтърсиха рамене, сякаш внезапно се бяха събудили.

— Ще поговорим по-късно — каза тя. Никой от младежите не промълви и дума. — По-късно.

И тя тръгна към Коларския мост, сякаш не стъпваше, а се носеше във въздуха, и пелерината й се вееше от двете й страни като криле.

От входа на хана я последва един мъж, когото Ранд до този момент не беше забелязал. Едната му ръка лежеше отпусната върху дългата дръжка на меча му. Дрехите му имаха тъмно сивкавозелен цвят, цвят на лист по мрачина, или на сянка, а наметалото му, разлюляно от вятъра, преливаше в отсенки на сиво, зелено и кафяво. Това наметало сякаш от време на време просто изчезваше, сливайки се с цвета на околните неща. Косата му беше дълга и посивяла по слепоочията, прибрана назад с кожена лента, стягаща главата му. Лицето му беше сурово като камък, с изсечени скули, огрубяло от времето, но без бръчки, въпреки сивите кичури в косата му. Докато крачеше, Ранд не можеше да го оприличи на нищо друго, освен на вълк.

Когато мина покрай тримата младежи, погледът му ги обгърна за миг. Очите му бяха студени и сини като ранно утро посред зима. Сякаш ги претегляше наум, но по лицето му по нищо не пролича на колко ги оценява. После мъжът ускори ход и настигна Моарейн, след което закрачи по-бавно до рамото й и се приведе леко, за да й заговори. Ранд едва сега изпусна дъха, който бе сдържал, без да се усети.

— Това е Лан — изхриптя Евин, който, изглежда, също бе спрял да диша. — Бас държа, че е Стражник.

— Не говори глупости — разсмя се Мат, но смехът му прозвуча неуверено. — Стражници има само в преданията. Все едно, Стражниците са с мечове и ризници, покрити със злато и скъпоценни камъни, и времето им минава на север, в Погибелта, където се сражават със зли сили, тролоци и други такива.

— Би могъл да е Стражник — настоя Евин.

— Случайно да видя по него злато и скъпоценни камъни? — присмя му се Мат. — Случайно да имаме тролоци тук, в Две реки? Тук има само овце. Наистинасе чудя какво толкова може да е станало тук, че да заинтересува човек като нея.

— Сигурно е имало нещо — отвърна Ранд замислено. — Разправят, че ханът е тук от хиляда години, ако не и повече.

— Хиляда години овце — каза Мат.

— Сребърен петак! — възкликна Евин. — Тя ми е дала цял сребърен петак! Помисли си само какво мога да си купя, когато дойде амбулантът!

Ранд също отвори шепата си да погледне монетата, която жената му беше дала, и едва не я изтърва от изумление. Не беше виждал монета като тази, която грееше в ръката му — дебела, с релефен образ на жена, стъпила върху единичен пламък. Но беше наблюдавал как Бран ал-Вийр претегля монетите, които търговците изкупвачи донасяха от десетки земи, и можеше приблизително да оцени стойността й. С толкова сребро можеше да си купи цял кон където и да е из Две реки, и пак да му останат пари.

Погледна Мат и долови същия израз на почуда, който сигурно беше изписан и на собственото му лице. Наклони ръка, тъй че Мат да види монетата му, но не и Евин, и вдигна въпросително вежди. Мат кимна и за няколко мига двамата се загледаха напълно объркани.

— Каква ли ще е тази работа? — отрони най-сетне Ранд.

— Не знам — отвърна твърдо Мат. — Каквато ще да е. Аз обаче няма да си я харча. Дори когато дойде амбулантът. — И приятелят му прибра монетата в джоба си.

Ранд кимна и с бавно движение също прибра своята. Не беше сигурен защо, но необяснимо по каква причина му се струваше, че Мат е прав. Монетата не трябваше да се харчи. Не и след като си я получил от нея. Можеше да измисли куп неща, за които среброто можеше да послужи, но…

— Мислите ли, че и аз трябва да запазя моята? — Мъчително терзание бе изкривило пълното лице на Евин.

— Не, освен ако сам не искаш — отвърна му Мат.

— Мисля, че на теб ти я даде да я похарчиш — каза Ранд.

Евин изгледа парата си, после поклати глава и напъха сребърното петаче в джоба си.

— Ще я задържа — промълви той тъжно.

— Ей, трябва да видим и веселчуна — сети се Ранд и очите на по-малкото момче отново светнаха.

— Ако изобщо се събуди — добави Мат.

— Ранд — попита Евин, — ама наистина ли има веселчун?

— Ще видиш — отвърна му Ранд със смях. Беше ясно, че Евин така и няма да повярва, докато не го види със собствените си очи. Рано или късно, трябва да слезе.

Откъм Коларския мост се надигна врява и Ранд вдигна очи да разбере какво е станало. Десетки селяни, от белокоси старци до едващо проходили сополанковци, бяха обкръжили с радостни възгласи огромен фургон, теглен от осем коня. Издутото му покривало бе отрупано с вързопи, увиснали на гроздове. Най-после пристигаше и амбулантът. Странници и веселчун, фойерверки и амбулант. Това щеше да е най-хубавият Бел Тин за всички времена.

Все още обсаден от тълпата — селяни и фермери от околността, дошли за празника — амбулантът дръпна поводите на конете и ги спря пред странноприемницата. От всички околни улички заприижда още народ и мястото около огромния фургон, чиито колелета бяха по-високи от един човешки бой, се изпълни с нетърпелива глъч. Погледите на всички бяха вперени в амбуланта, седнал на капрата.

Собственикът на фургона се казваше Падан Фейн, блед, мършав човечец с възлести ръце и дълъг клюнест нос. Откакто Ранд се помнеше, Фейн, който непрекъснато се подхилваше и се смееше на глас, сякаш знае някоя шега, която другите още не са чули, всяка година в началото на пролетта идваше в Емондово поле.

Звънчетата по конските сбруи издрънчаха и впрягът спря пред портите тъкмо когато вратата на хана се отвори и от него се изсипа целият Селски съвет, предвождан от майстор ал-Вийр и Трам. Съветниците крачеха важно сред възбуденото множество, натърпеливо да си накупи кой игли, кой дантела, кой книги и какво ли още не. Макар и неохотно, тълпата се разстъпи, без да спира да подвиква на амбуланта. Най-много от всичко селяните бяха зажаднели за вести.

В очите на съселяните на Ранд иглите, чаят и всичките други дребни стоки бяха едва половината от онова, което фургонът им носеше. Не по-малко важни от тях бяха новините от външния свят, разказът на амбуланта за онова, което ставаше извън Две реки. Някои от амбулантите просто им разказваха онова, което знаеха, избълвайки го накуп, сякаш искаха да се отърват от боклука и да не ги занимават повече с разпитване. На други пък трябваше да им теглиш думите от устата като с ченгел, говореха тромаво и недодялано. Фейн обаче разказваше хубаво и понякога — дразнейки публиката си, усукваше разказа си така, че можеше да се състезава по сладкодумие дори с веселчун. Обичаше да е в центъра на вниманието. Ранд си помисли, че Фейн може би няма да се зарадва, като разбере, че в Емондово поле този път е пристигнал истински веселчун.