Не знаеше къде се намира, освен че все още е в очертанията на Вътрешния град. Не можеше да си спомни колко завои беше направил по всичките тези виещи се улици. Готов отново да се затича, той погледна назад. На улицата се движеше само една жена, пристъпваше леко, понесла пазарската си кошница. Почти всички в града вече се бяха струпали, за да видят Лъжедракона. „Не е възможно да ме е проследил. Трябва да съм го оставил далеч назад.“

Просякът нямаше да се предаде току-така, той беше сигурен в това, макар да не можеше да каже защо. Парцаливата фигура сигурно си пробиваше път сред тълпите и го търсеше и ако Ранд се върнеше да види Логаин, рискуваше да се срещнат. За миг се замисли дали да не се върне в „Кралски благослов“, но беше сигурен, че никога друг път няма да му се удаде случай да види жива кралица, и се надяваше, че никога няма да има случай да види Лъжедракон. Стори му се, че ще е проява на неоправдана страхливост да се остави някакъв си сгърбен просяк, та бил той и Мраколюбец, да го гони и да го принуди да се крие.

Той се огледа. Вътрешният град беше замислен така, че ако човек застанеше на определено място, да не може нищо да пречи на планираната гледка. Трябваше да има места, откъдето да може да види минаващата процесия с Лъжедракона. Дори и да не можеше да види кралицата, щеше да може да види Логаин. Изведнъж той взе решение и тръгна.

В следващия час се натъкна на няколко такива места, всички до едно претъпкани с хора, решили да избегнат блъсканицата по маршрута на процесията. Всички те се оказаха плътни купчини с бели кокарди и ръкавици. И нито една червена. Представяйки си как би изглвждал мечът му сред такава тълпа, той предпазливо и много бързо се отдръпна от последното място.

Откъм Новия град отекнаха викове, крясъци, ек на тромпети и боен тътен на барабани. Логаин и ескортът му вече бяха влезли в Кемлин и поемаха по своя път към двореца.

Обезсърчен, Ранд започна да обикаля безцелно из почти пустите улици, все още плахо надявайки се да зърне по някакъв начин Логаин. Очите му се спряха на стръмен склон, по който нямаше постройки — издигаше се над улицата, по която вървеше. При една обичайна пролет склонът щеше да е покрит с цветя и зелена трева, но сега целият беше кафеникав, чак до високата стена на върха, зад която се показваха дървета. Ако се изкачеше горе, може би щеше да види процесията.

Барабаните и тромпетите вече се чуваха по-близо, виковете ставаха все по-гръмки. Ранд задрапа нагоре по склона. Беше трудно, но той се издърпваше нагоре, залавяйки се за голите храсталаци. Задъхан колкото от усилието, толкова и от нетърпение, пропълзя последните няколко метра до стената. Тя се издигна над него, два пъти и половина по-висока от ръста му. Въздухът затътна от барабанния ритъм, примесен с ека на тромпетите.

Ранд се ухили. Каменните стени отвъд Пясъчните хълмове бяха къде-къде по-високи, а дори Перин можеше да ги изкачва, без да се затрудни. Ръцете му затърсиха цепнатини в камъните, стъпалата му заопипваха издутините. Докато се изкачваше, барабаните го проглушиха. Нямаше да им се даде. Щеше да се изкачи преди барабаните да стигнат до двореца. Камъните протриваха ръцете му, драскаха коленете му през брича, но най-сетне той прехвърли ръце през стената и се надигна победоносно.

Бързо се прехвърли и седна върху плоския връх на стената. Обраслите с листа клони на едно вечнозелено дърво стърчаха над главата му, но той не им обърна внимание. Погледна напред през покритите с керемиди покриви. Оттук видимостта беше отлична. Наведе се напред, съвсем леко, и видя портите на двореца, струпалите се пред тях кралски гвардейци и очакващата тълпа. Очакваща. Виковете им вече бяха заглушени от барабаните и тромпетите, но те очакваха. Той се ухили. „Успях!“

Челото на процесията се появи откъм последния завой преди двореца. Най-напред крачеха двадесет редици свирачи на тромпети, които разцепваха въздуха с триумфални акорди, фанфарен химн на великата победа. Зад тях в ритъм биеха по барабаните не по-малко барабанисти. Следваха ги знамената на Кемлин, бели лъвове на червено поле, понесени от ездачи, след тях — воините на Кемлин, многобройни стройни редици конници с блестящи ризници и гордо вдигнати копия. Тройно повече копиеносци и стрелци маршируваха зад тях и продължаваха да прииждат дълго след като конниците вече бяха преминали през кордона от червени гвардейци и през портите на палата.

Последните парадни редици на пешаците отминаха завоя и зад тях се появи масивна платформа. Теглеха я шестнадесет коня. В центъра на равната платформа се виждаше голяма клетка от железни пръти, а във всеки от четирите ъгъла на платформата седяха по две жени, които се взираха в клетката така напрегнато, сякаш процесията и цялата тълпа наоколо за тях изобщо не съществуваха. Айез Седай, Ранд беше сигурен в това. Между платформата и пешаците, както и от двете й страни, яздеха дванадесет Стражници, чиито плащове се вееха и привличаха окото. Ако Айез Седай не обръщаха внимание на тълпата, то Стражниците я обгръщаха с поглед толкова бдително, сякаш други охраняващи освен тях нямаше.

Но очите на Ранд бяха привлечени най-вече от мъжа в клетката. Беше твърде далече, за да види добре лицето на Логаин, както му се искаше, но изведнъж му се стори, че по-близо не би и могъл да бъде. Лъжедраконът се оказа висок мъж с дълга тъмна коса, къдреща се по широките му рамене. Стоеше изправен въпреки люшкането на платформата, хванал се с една ръка за железните пръти над главата си. Дрехите му изглеждаха съвсем обикновени — наметало, палто и панталон, облекло, което не би предизвикало особено любопитство в което и да е село. Но как ги носеше само! Как само се държеше! Осанката на Логаин беше кралска, от глава до пети. Клетката около него все едно че я нямаше. Стоеше изпънат, вдигнал високо глава, и оглеждаше тълпата, сякаш се беше събрала, за да му отдаде почит. И колчем погледът му я обходеше, хората замлъкваха и го зяпваха с благоговение. А щом очите на Логаин се извърнеха от тях, крясъците им избухваха с удвоена сила, сякаш искаха да си го върнат затова, че ги беше принудил да се умълчат, но това изобщо не се отразяваше на гордата му стойка и хората пред него все така притихваха. Докато платформата се изтъркулваше през портите на двореца, той се извърна назад да погледне за последно струпания народ.

Сред простолюдието се надигна нечленоразделен вой, вълна на чисто животинска омраза и страх, а Логаин отметна глава и се разсмя.

Други войскови части последваха процесията, със знамена, представящи останалите страни, сражавали се и взели участие в разгрома на Лъжедракона. Златните пчели на Иллиан, трите бели полумесеца на Тийр, изгряващото слънце на Кайриен и други, много и много, на държави и градове, и на велики мъже, със собствените им барабанчици и тромпетисти, за да прогласят тяхното величие. След озверяването, предизвикано от Логаин, това подейства ободряващо.

Ранд се надвеси още малко напред, за да се опита за последно да види човека в клетката. „Той е победен, нали така? О, Светлина, та той нямаше да е в тази проклета клетка, ако не е победен.“

Но не можеше да се отърси от образите. Мъжът в клетката и Айез Седай около него. Логаин, победеният. Въпреки клетката нямаше вид на победен. Той потръпна и отри щипещите си длани по бедрата си.

— Защо Айез Седай го наблюдават толкова бдително? — зачуди се той на глас.

— Пазят го да не докосне Верния извор, глупчо.

Той рязко погледна натам, откъдето бе прокънтял момичешкият глас, и сигурността под краката му изчезна. Успя само да съобрази, че пада, след което нещо го удари в главата и смеещият се Логаин го подгони сред закръжилия в спирала мрак.

Стори му се, че седи на една маса заедно с Логаин и Моарейн. Айез Седай и Лъжедраконът седяха и го гледаха безмълвно, все едно че нито един от двамата не знаеше за присъствието на другия. Внезапно си даде сметка, че стените на стаята се стапят и изчезват в сивота. Усети, че трябва да бърза. Всичко наоколо се движеше и потъваше в мъгла. Когато отново погледна към масата, Моарейн и Логаин бяха изчезнали, а на тяхно място седеше Баал-замон. Цялото тяло на Ранд завибрира от усещането, че трябва да побърза. Бръмченето в главата му преля в тътен на пулсиращата в тъпанчетата му кръв.