Днес обаче всичко беше по-различно. Поне на повърхността. Днес Кемлин празнуваше тържеството на Светлината над Сянката. Днес Лъжедраконът беше доведен в града, за да бъде показан пред кралицата преди да го отведат в Тар Валон.

Никой не споменаваше за тази част от предстоящото събитие. Никой друг освен Айез Седай, разбира се, не можеше да се справи с един мъж, който наистина владее Единствената сила, но никой не желаеще да говори за това. Светлината беше победила Сянката и воините на Андор бяха на първата линия в тази битка. За днес това беше най-важното. За днес всичко друго можеше да бъде забравено.

Дали наистина можеше, зачуди се Ранд. Тълпата тичаше напред, пееше и развяваше знамена, смееше се, но хората, които държаха на червения цвят, вървяха заедно, на плътни групи от по десетина-двадесет души, и сред тях нямаше нито жени, нито малки деца. Той прецени, че се падат поне по десет души, придържащи се към белия цвят, срещу един, не криещ привързаността си към кралицата. Не за първи път съжали, че белият плат не беше по-евтиният. „Но щеше ли господин Джил да ти помогне, ако беше предпочел бялото?“

Тълпата беше толкова гъста, че бутането изглеждаше неизбежно. Дори Белите плащове не се радваха на обичайното празно пространство, което в други дни се отваряше около тях. Оставил се тълпата да го влачи към Вътрешния град, Ранд не пропусна да забележи, че и в този момент не всички вражди са обуздани. Видя как един от Чедата на Светлината, един от трима, беше бутнат отзад така, че за малко щеше да падне. Белият плащ едва запази равновесие и понечи да изругае мъжа, който го беше сбутал, когато друг мъж го блъсна с преднамерен, добре прицелен удар в рамото. Преди играта да загрубее, другарите на Белия плащ го издърпаха от тълпата и се спряха до един праг, под който намериха убежище. Тримата изглеждаха разколебани дали да гледат с обичайния си осъдителен поглед, или невярващо. Тълпата продължи да се стича покрай тях, все едно че никой не беше забелязал инцидента, а може би наистина беше така.

Само преди два дни никой не би посмял да направи такова нещо. Нещо повече, както Ранд забеляза, мъжете, замесени в блъскането, носеха бели кокарди. Общо взето се смяташе, че Белите плащове поддържат онези, които са против кралицата и нейната съветничка Айез Седай, но това май нямаше особено значение. Хората просто си позволяваха неща, за които в други дни не можеха и да помислят. Днес ще блъснеш някой Бял плащ. Утре току-виж ти се удало да свалиш цяла кралица? Изведнъж съжали, че около него няма повече мъже, носещи червено. Подбутван от бели кокарди и ръкавици, той внезапно се почувства самотен.

Белите плащове забелязаха, че се е загледал към тях, и отвърнаха на втренчения му поглед, сякаш доловиха в него някакво предизвикателство. Той се остави една запяла групичка сред човешката гмеж да го повлече със себе си извън заплашителния им поглед и запя заедно с тях.

Маршрутът, по който предстоеше да преведат Лъжедракона през Кемлин, беше добре известен. Улиците по него се пазеха чисти от плътни кордони на кралската гвардия и облечени в червени палта стражи с пики, но хората се тълпяха зад тях рамо до рамо, бяха накацали дори по прозорците и покривите. Ранд си проправи път към Вътрешния град, мъчейки се да се добере по-близо до кралския палат. В главата му се въртеше натрапчиво мисълта да види как Логаин е изправен пред кралицата. Да види Лъжедракона и кралицата, и двамата… ето това беше нещо, за което не можеше и да мечтае у дома.

Вътрешният град беше построен върху хълмове и по-голямата част от градежите на Огиер все още бяха запазени. Докато улиците из Новия град се кривяха произволно, в налудничави спирали, то тук те следваха кривините на хълмовете, сякаш представляваха естествена част от самия терен и при всеки завой предлагаха на очите нови смайващи гледки.

Внезапно човешкият поток го завлече по някакъв завой и той изведнъж се озова пред самия палат. Улиците, макар да следваха естествения контур на земята, бяха планирани така, че да завършат точно тук — пред тази веселчунска приказка. Бледи шпилове и позлатени куполи, изящна каменоделска плетеница, със знамето на Андор, веещо се над всеки остър връх, център, заради който бяха замислени всички околни гледки.

Един бегъл оглед му подсказа, че няма да може да се добере поблизо до палата. Гвардейците на кралицата бяха образували плътен червен кордон около портите. По зъберите на белите стени на цитаделата, по високите балкони и кулите стърчаха други гвардейци. Те също напомняха с нещо на веселчунска приказка, но Ранд не вярваше да са там само заради тържествения повод. Прииждащата тълпа, която изпълваше околните улици, се състоеше предимно от хора, носещи увити в бяло мечове, бели кокарди и ръкавици. Само тук-там сред побелялото човешко море се мяркаха малки червени островчета. Стражите в червени униформи изглеждаха тънка преграда пред цялото това бяло множество.

Той се отказа от надеждите си да се приближи до двореца и потърси някое място, където би могъл да използва ръста си като предимство. Не беше нужно да бъде на първия ред, за да види всичко. Тълпата непрекъснато сновеше насам-натам, някои хора се натискаха напред, други се отдръпваха на позиции, които им се струваха по-удобни за гледка. При едно от тези размествания той се озова само зад трима души до разчистената улица и всички пред него се оказаха по-ниски, включително копиеносците. Почти всички. Хората се блъскаха в него от двете страни, запотени от натиска на толкова много тела. Тия зад него мърмореха, че не могат да видят нищо, и се отдръпваха встрани. Той стоеше неподвижно на мястото си, образувайки непоклатима стена с тия, които бяха около него. Беше доволен. Щеше да е достатъчно близо, за да види лицето на Лъжедракона.

Откъм портите на Новия град през гъстата тълпа премина вълна. Някъде към завоя група хора се отдръпнаха, за да сторят път на нещо. Не беше съвсем като чистото пространство, което се отваряше пред и зад Белите плащове по улиците всеки ден освен днешния. Хората се отдръпваха стреснати и в погледите им се долавяше погнуса. Извръщаха лица от това, което бяха видели, но продължаваха да го поглеждат накриво, докато ги отминеше.

По улицате се тътреще нещо, което приличаше по-скоро на купчина мръсни дрипи, отколкото на човек. Хората около Ранд замърмориха отвратени.

Парцаливият мъж се закова от другата страна на улицата. Гуглата, покриваща главата му, разкъсана и спечена от кал, се люшна напред-назад, сякаш той търсеше нещо или се ослушваше. И изведнъж нададе нечленоразделен вик, протегна мръсната си сгърчена ръка и посочи Ранд. И запълзя като хлебарка по улицата, към него.

„Просякът!“ Какъвто и лош късмет да беше докарал този човек да го намери точно тук, Ранд нямаше никакво желание да се среща с него очи в очи. Усещаше погледа на просяка като мазна вода върху кожата на лицето си. Особено не му се щеше този човек да се приближи до него тъкмо тук, както бе обкръжен от хора, които бездруго бяха на ръба на истерията. Заотстъпва заднишком, по-надалече от улицата.

Чуха се ругатни.

Той се разбърза. Знаеше, че гъсто струпаната човешка маса, през която му се налагаше да се промушва и да си пробива път с лакти, щеше лесно да отвори път пред мръсната отрепка. Внезапно се озова на открито. Размахал ръце встрани, за да запази равновесие, зави по една странична уличка и побягна. Хората започнаха да го сочат с пръст — беше единственият, който не само че не напираше напред, но при това и бягаше. Чуха се викове. Наметалото му се беше разгърнало, разкривайки увития му в червено меч. Когато осъзна това, Ранд се затича още по-бързо. Един самотен поддръжник на кралицата, при това бягащ, можеше лесно да възпламени вбесената тълпа с бели кокарди да го подгони, дори и в ден като този. Едва след като виковете зад гърба му заглъхнаха, си позволи да се отпусне задъхан на една стена.