Литмир - Электронная Библиотека
Содержание  
A
A

— Мир вам, завинаги — отвърна Илиас. — И на целия ви Народ. — Той се поколеба и допълни: — Аз ще намеря песента, или друг ще я намери, но песента ще се запее, тази година или догодина. Както е било нявга, и както ще бъде, свят без край.

Рен примигна изненадан, а Ила беше съвсем сащисана, но всички останали Туатан промърмориха в отговор:

— Свят безкрай. Свят и време безкрай. — Рен и жена му побързаха да го повторят след останалите.

И тогава наистина настъпи мигът да си тръгнат. Още няколко последни сбогувания, още няколко последни напомняния да се пазят, няколко последни усмивки и намигания, и ето че те вече започнаха да се отдалечават от табора. Рен ги придружи чак до края на гората, а две от кучетата махаха опашки край него.

— Наистина, стари приятелю, трябва много да внимавате. Този ден… Проклетия някаква е тръгнала по света, боя се, а колкото и да се преструваш, ти не си толкова проклет, че да не те погълне.

— Мир вам — каза Илиас.

— И вам — тъжно отекна гласът на Рен. След като той се отдалечи, Илиас се навъси, забелязал, че двамата го гледат с интерес.

— Не че вярвам в тази тяхна глупава песен — изръмжа той. — Но нямаше нужда да ги натъжаваме, като объркаме церемонията им, нали? Казах ви, че понякога много държат на ритуалите си.

— Разбира се — учтиво отвърна Егвийн. — Изобщо нямаше нужда.

Илиас извърна глава и промърмори нещо под нос. Пъструша, Вятър и Скокливец се появиха, за да поздравят Илиас, без да се подмазват като песовете от табора, но с достойнство, като равни с равен. Перин долови какво се таи в главите им. „Очи-огън. Сърцезъб. Смърт. Сърцезъб.“ Перин разбираше какво означава това. Тъмния. Говореха за съня му. И за собствения си сън.

Той потръпна, а вълците се понесоха напред, за да огледат пътя. Беше ред на Егвийн да язди Бела и той закрачи до нея. Както обикновено, водеше ги Илиас: крачеше енергично и стъпките му сякаш поглъщаха пътя пред него.

Перин не искаше да мисли за съня си. Досега беше смятал, че вълците ги пазят от всички опасности. „Не съвсем. Приеми. С цяло сърце. С цял разум. Още се съпротивляваш. Съвсем — само когато приемеш.“

С усилие той изтласка вълците от главата си и примигна изумен. До този момент не знаеше, че може да го направи. Реши да не ги пуска да се върнат отново. „Дори и в сънищата ли?“ Не беше сигурен дали последната мисъл е негова собствена, или вълча.

Егвийн все още носеше гердана със сини мъниста, който й беше подарил Ейрам, и клонче с яркочервени листа, вплетено в косата й, също дар от младия туатанец. Че Ейрам се беше опитал да я убеди да остане с Пътуващия народ, в това Перин не се и съмняваше. Радваше го, че тя не се беше поддала, но все пак му се искаше да не гали мънистата на шията си с такава нежност.

Най-сетне той й проговори:

— Какво толкова разговаряше с Ила? Всеки път, когато не танцуваше с онзи дългокракия, говореше с нея, сякаш си споделяхте някаква кой знае каква тайна.

— Ила ме съветваше как да бъда жена — отвърна му разсеяно Егвийн.

Той се разсмя, а тя го погледна заплашително, но Перин не забеляза гневния й поглед.

— Съветвала! На нас никой не ни казва как да бъдем мъже. Ние просто сме.

— Аха — отвърна Егвийн. — Значи затова се справяте толкова лошо.

Пред тях отекна гръмкият кикот на Илиас.

Глава 28

Стъпки във въздуха

Нинив се взря захласната в онова, което се разкри пред очите й надолу по реката: Бели мост, блеснал с млечния си цвят под лъчите на слънцето. „Още една легенда — каза си тя, поглеждайки към Стражника и Айез Седай. — Поредната легенда, а те сякаш дори и не я забелязват.“ И реши да не се удивлява повече. „Ще ми се смеят, ако ме видят как съм зяпнала като някоя селска тиква.“

От онази утрин, след Шадар Логот, когато намери Моарейн и Лан на брега на Аринел, между нея и Айез Седай не беше имало някакъв по-сериозен разговор. Говореха си, разбира се, но нищо съществено, поне според Нинив. Опитите на Моарейн да я убеди да отиде в Тар Валон например. Тар Валон. Добре, ще отиде там, ако се наложи, и ще мине през тяхното обучение, но не заради онова, което Айез Седай си въобразяваше. Ако Моарейн е въвлякла в някоя беда Егвийн и момчетата…

Понякога, въпреки волята си, Нинив се улавяше, че мисли какво би направила една Премъдра с Единствената сила. Какво би направила тя самата. Но колкото пъти се усетеше, че в главата й се върти подобна мисъл, лумналият й гняв я изпепеляваше. Силата беше нещо мръсно. Тя не биваше да има нищо общо с нея. Освен ако не се наложеше.

Прокълнатата жена само й говореше как щяла да я отведе в Тар Валон за обучение. Не искаше да й каже нищо друго! Не че тя самата държеше да научи нещо повече.

— Как смяташ все пак да ги намериш? — беше я попитала тя настоятелно.

— Както вече ти обясних — бе отвърнала Моарейн, без да си направи труда да обърне очи към нея. — Ще разбера, когато се окажа близо до двамата, които са изгубили монетите си. Колкото повече време минава, толкова по-близо трябва да съм до тях, но ще разбера. Що се отнася до онзи, който все още пази талисмана си, докато е у него, мога да го проследя през половината свят, ако се наложи.

— А след това? Какво смяташ да правиш, когато ги намериш, Айез Седай? — И за миг не можеше да допусне, че Айез Седай би била толкова настоятелна, ако нямаше някакви кроежи, свързани с тях.

— Тар Валон, Премъдра.

— Тар Валон, Тар Валон. Само това казваш и вече започвам да…

— Част от обучението, което ще получиш в Тар Валон, Премъдра, ще те научи как да държиш под контрол собствения си нрав. Нищо не можеш да направиш с Единствената сила, когато чувствата властват над разума ти.

Само да можеше да се отърве някак от тази жена! Лан, сам за себе си, беше по-добър — един Стражник би трябвало да се справи с това, което е необходимо, казваше си тя припряно, и усещаше как изведнъж се изчервява.

От друга страна, Лан я дразнеше дори повече от Моарейн. Тя не можеше да разбере как бе успял толкова лесно да влезе под кожата й. Той рядко казваше нещо — понякога не повече от дузина думи на ден — и никога не взимаше участие в… дискусиите между нея и Моарейн. Често се оказваше встрани от двете, докато проучваше терена, но дори когато беше с тях, се държеше малко настрана и ги наблюдаваше, сякаш гледаше дуел. В такива моменти на Нинив не й се искаше да ги гледа така. Ако това наистина беше дуел, тя досега не беше спечелила и една точка, докато Моарейн дори нямаше вид да е забелязала, че е влязла в битка. Нинив спокойно можеше да мине без студените му сини очи, дори без мълчаливото му присъствие.

Освен това я гнетеше някакво тягостно чувство и тя усещаше, че то е надвиснало и над Моарейн и Лан, колкото и да се правеха на невъзмутими. Тя усещаше, че под спокойната си външност час след час двамата се стягат все по-силно и по-силно, като пружини, натегнати до крайност. Моарейн сякаш се вслушваше в неща, които не съществуваха, и онова, което чуваше, белязваше с нова бръчка челото й. Лан оглеждаше бдително леса и реката, сякаш очакваше клопки и засади.

Отчасти я радваше, че не е единствената, която изпитва това тягостно и тревожно чувство, че светът сякаш е замрял на ръба на пропаст — щом и те го изпитваха, значи беше истинско — но от друга страна, не желаеше нищо повече освен всичко да се окаже плод на въображението й.

— Няма нищо — отвърна й спокойно Лан, когато ги попита. Не обърна очи към нея, докато говореше; очите му не преставаха да оглеждат. А после, в противоречие с току-що казаното, добави: — Ти май трябва да се върнеш в Две реки, когато стигнем до Бели мост и пътя за Кемлин. Тук е твърде опасно. Но нищо не би те спряло да се върнеш. — Това беше най-дългата фраза, произнесена от него в този ден.

— Тя е част от Шарката, Лан — сгълча го Моарейн. Нейният поглед също се беше зареял нанякъде. — Това е Тъмния, Нинив. Бурята ни е оставила… поне засега. — Тя вдигна ръка като да опипа въздуха, после несъзнателно я изтри в дрехата си, сякаш беше докоснала нещо мръсно. — Но той все още наблюдава — въздъхна тя — и погледът му става все по-остър. Не нас, света гледа той. Колко ли време остава преди да се окаже достатъчно силен, за да…

103
{"b":"283521","o":1}