Нинив присви рамене; изведнъж почти усети с кожата си, че някой се взира в гърба й. Точно такива обяснения предпочиташе да не чува от Айез Седай.

Лан разузнаваше пътя пред тях, но докато по-рано той избираше посоката, сега това правеше Моарейн, толкова сигурна, сякаш следваше някакви невидими следи, стъпки във въздуха, мирис на спомен. Лан само проверяваше пътя, който тя определяше, за да е сигурен, че не ги грози някаква опасност. Нинив имаше чувството, че дори той да каже, че пътят не е безопасен, Моарейн пак ще настоява да продължат по него. Право покрай реката, до…

Нинив се стресна и се отърси от мислите си. Намираха се в основата на Бели мост. Бледата арка блестеше на слънчевата светлина като млечна паяжина, увиснала над Аринел. Теглото на един човек можеше да я срути, да не говорим за кон. Със сигурност щеше да рухне всеки миг от собствената си тежест.

Лан и Моарейн продължиха спокойно напред и нагоре по блестящия бял подстъп и после по самия мост, копитата чаткаха, не като стомана върху стъкло, а като стомана върху стомана. Повърхността на моста определено изглеждаше хлъзгава като стъкло, като мокро стъкло, но осигуряваше на конете твърда, сигурна основа.

Нинив се насили и тръгна след тях, но още с първата крачка зачака мостът да се разклати под тях. „Ако можеше от стъкло да се изплете дантела — помисли си тя, — щеше да изглежда точно така.“

Едва след като прекосиха почти целия мост, тя усети парливия мирис на изгоряло, изпълнил въздуха. А малко след това видя откъде идва.

Около площада в основата на Бели мост, на мястото на половин дузина сгради бяха останали купища почернели греди, от които се виеха тънки струи дим. Мъже в груби червени палта и покрити със сажди брони патрулираха по улиците, но преминаваха бързо, сякаш се опасяваха да не би да намерят нещо, и докато крачеха, непрекъснато се озъртаха през рамо. Граждани — малцината, които можеха да се срещнат навън — почти тичаха, присвили глави между раменете си, сякаш нещо ги гонеше.

Лан изглеждаше мрачен, по-мрачен дори от обичайното, душеше намръщен във въздуха и ръмжеше под носа си.

— Колелото тъче така, както пожелае — промърмори унило Моарейн. — Ничие око не ще види Шарката преди да е изтъкана.

В следващия миг тя вече беше слязла от Алдийб и разговаряше с хората из града. Въпроси не задаваше; изказваше състрадание и за изненада на Нинив, то изглеждаше съвсем искрено. Хора, които иначе се отдръпваха от Лан в желанието си да стоят по-настрана от всякакъв чужденец, се спираха да поговорят с Моарейн. Самите те се изненадваха от това, което правеха, но въпреки волята си изливаха душите си, поне донякъде, пред ясния поглед и утешителния глас на Моарейн. Очите на Айез Седай сякаш споделяха човешката им мъка, подсилваха объркването им и езиците се развързваха.

Но въпреки това я лъжеха доста. Повечето. Някои отричаха, че изобщо ги е сполетяла някаква беда. Нищо не се било случило. Моарейн споменаваше за изгорелите здания около площада. Всичко си било наред, настояваха те, и се взираха през онова, което не искаха да видят.

Някакъв дебелак разговаряше с нея с престорена сърдечност, но бузите му потръпваха при всеки шум зад гърба му. С усмивка, която непрекъснато помръкваше, той държеше на това, че някаква улична лампа се обърнала и причинила пожар, който се понесъл бързо от вятъра, преди да успеят да сторят нещо. Само един поглед подсказа на Нинив, че това е лъжа.

Чуваха почти толкова различни версии, с колкото хора говореха. Няколко жени снишиха заговорнически гласове. Според тях всъщност цялата работа била в това, че в града имало някакъв мъж, който се бил замесил с Единствената сила. Време било да извикат Айез Седай; и да се побърза, смятаха те, каквото и да разправят мъжете за Тар Валон. Нека Червената Аджа да се намеси, за да се оправят нещата.

Един човек твърдеше, че били нападнати от бандити, друг им обясни, че имало бунт на Мраколюбците.

— Тия, дето искат да видят Лъжедракона, нали знаете — уверяваше ги мрачно той. — Има ги из целия град. Мраколюбци, до един.

А други пък говореха за някаква беля — трудно можеха да обяснят каква точно, — дошла по реката на някаква ладия.

— Показахме им — измърмори някакъв дългонос мъж и потри нервно ръце. — Да си го пазят онова нещо в Граничните земи, където му е мястото. Слязохме при кейовете и… — Той млъкна толкова рязко, че зъбите му изтракаха, и побягна.

Ладията си заминала — това поне разбраха от други. Срязали въжетата и запрашили по течението веднага щом тълпата се изсипала на пристанището. Нинив се зачуди дали Егвийн и момчетата са били на борда. Една жена спомена, че с ладията пристигнал и някакъв веселчун. Ако това е бил Том Мерилин…

Тя сподели мнението си с Моарейн, че някои от младежите от Емондово поле може би са избягали с ладията. Айез Седай я изслуша търпеливо и каза:

— Може би. — Но по тона й си личеше, че се съмнява.

На площада все още имаше една оцеляла странноприемница, чието общо помещение беше разделено на две с висока до раменете стена. Моарейн влезе, спря се и опипа въздуха с ръка. Усмихна се на това, което долови, но не каза нищо.

Изядоха си храната мълчаливо. Тишина цареше не само на тяхната маса, но из цялата зала. Шепата хора, които се хранеха вътре, се бяха съсредоточили в блюдата си, погълнати от собствените си мисли. Ханджията, който триеше масите с края на дългата си престилка, непрекъснато си мърмореше нещо, но толкова тихо, че не можеха да го чуят. Нинив си помисли, че няма да е приятно да останат да преспят тук. Дори въздухът беше натежал от страх.

Когато отместиха блюдата си, лъснати до блясък с последните хапки хляб, на прага се появи един от войниците с червени униформи. Напомни й за кекавото старче Кен Буйе, когато се опитваше да важничи като член на Селския съвет.

Лан му отдели само един бегъл поглед и изсумтя:

— Милиция. Полза никаква.

Войникът бавно огледа помещението и очите му се спряха на тяхната маса. Той се приближи към тях, след което ги запита на един дъх кои са, по каква работа са тук и колко време смятат да останат.

— Тръгваме веднага щом си допия ейла — отвърна Лан, отпи бавно и изгледа войника. — Светлината да освети кралица Мургейз.

Мъжът в червената униформа понечи да каже нещо, но погледът му срещна очите на Лан и той отстъпи крачка назад. Бързо се овладя и погледна към Моарейн и Нинив. За миг тя си помисли, че сигурно ще направи някаква глупост, за да не изглежда страхливец пред две жени. Доколкото съдеше от личен опит, мъжете често се държаха като идиоти в подобни случаи. Но твърде много неща се бяха случили в Бели мост, така че доброволецът от градската милиция отново погледна Лан и премисли. Лицето на Стражника си оставаше все така безизразно, сините му очи — все така много студени.

Доброволецът кимна енергично.

— Постарайте се. Твърде много странници се мяркат напоследък. — Той се обърна и си тръгна, оглеждайки наперено наоколо. Никой от посетителите в хана не му обърна внимание.

— Какво ще правим сега? — попита Нинив. Настроението, царящо тук, я накара да сниши глас: — Нали тръгваме след ладията?

— Първо трябва да намеря онзи, когото съм сигурна, че мога да намеря, а той сега е някъде северно от нас — каза Моарейн. — Във всеки случай, не смятам, че другите двама са тръгнали по реката. — Смътна усмивка на задоволство се мерна на устните й. — Те са били в тази зала, може би вчера, най-много преди два дни. Уплашени са били, но са напуснали живи. Следата нямаше да остане без това силно чувство.

— Кои двама? — Нинив се наведе над масата. — Знаеш ли кои са? — Айез Седай съвсем леко поклати глава и Нинив се отдръпна. — Ако са били тук преди ден-два, защо не тръгнем първо след тях?

— Знам, че са били тук — заяви Моарейн с отвратителния си невъзмутим глас. — Но не мога да кажа дали са тръгнали на изток, на север или на юг. Вярвам, че са достатъчно умни, за да тръгнат на изток, към Кемлин, но не знам, и при липсата на талисманите им няма да знам къде са, докато не се озова може би на половин миля от тях. За два дни те биха могли да изминат двадесет мили, или четиридесет, в която и да е посока, ако страхът ги е подтикнал, а те определено са се бояли от нещо, когато са тръгнали оттук.