Мат продължи да плъзга камата навътре и извън ножницата, без да го забелязва. Очите му се взираха някъде в безкрая. Изведнъж погледът му се фокусира на Ранд, той се стресна и мушна камата под дрехата си.

— Това откъде си го взел? — попита Ранд. Мат не отвърна нищо и бързо се огледа да не би да има още някой наблизо. Като по чудо все още бяха сами. — Нали не си го взел от Шадар Логот?

Мат го зяпна.

— Ти си виновен. Ти и Перин. Двамата ме задърпахте, а аз вече я бях взел. Не ми я е дал Мордет. Сам я взех, така че предупрежденията на Моарейн за даровете му не се броят. Нали няма да кажеш на никого, Ранд. Могат да се опитат да ми я вземат.

— На никого няма да кажа — обеща Ранд. — Смятам, че капитан Домон е честен човек, но за това нещо не бих казал, особено пък на Гелб.

— На никого — настоя Мат. — Нито на Домон, нито на Том, на никого, чуваш ли? Ранд, ние сме единствените двама от Емондово поле, които останахме. Вече не можем да си позволим да се доверяваме на никого.

— Мат, Егвийн и Перин са живи. Сигурен съм, че са живи. — Мат го погледна засрамено. — Но ще пазя тайната ти. Само между нас двамата. Сега поне няма защо да се притесняваме за пари. Можем да я продадем на достатъчно добра цена и да пътуваме до Тар Валон като крале.

— Разбира се — отвърна Мат след дълга пауза. — Ако се наложи. Просто не казвай на никого.

— Обещах ти вече. Слушай, откакто сме на лодката, имал ли си други сънища? Като онзи в Бейрлон? Това е първата възможност да поговорим насаме.

Мат извърна глава настрана и го погледна косо.

— Може би.

— Какво значи това „може би“? Или си имал кошмари, или не си.

— Добре де, добре, имах. Не искам да говоря за това. Не искам дори да си помисля за това. Няма полза.

Преди някой от двамата да успее да каже още нещо, към тях се приближи Том, преметнал плаща си през рамо. Вятърът развяваше дългата му коса, мустаците му сякаш бяха настръхнали.

— Едва успях да убедя капитана, че не си се побъркал — обяви той — Че това е част от тренировката ти. Този твой глупав номер, дето се плъзна по въжето, помогна. Добре че не си прекърши глупавия врат все пак.

Очите на Ранд проследиха въжето нагоре и челюстта му увисна. Той наистина се беше спуснал по това! И беше седял на върха…

Изведнъж си представи, че се вижда горе, разперил широко ръце, и сам се уплаши. Том го гледаше замислено.

— Не знаех, че се справяш толкова добре с височините, момко. Сигурно ще можем да поиграем в Иллиан или в Ебу Дар, а защо не и в самия Тийр. Хората в големите градове на юг обичат да гледат въжеиграчи и акробати.

— Ние продължаваме за… — В последния миг Ранд се сети да се огледа да не би някой да ги слуша. Неколцина от екипажа гледаха към тях, в това число и Гелб, с вечната му намръщена физиономия, но никой не беше достатъчно близо, за да чуе думите му. — За Тар Валон — довърши той. Мат присви рамене, сякаш на него лично му беше все едно накъде ще продължат.

— Засега, момко — каза Том и приседна до тях. — Но утре… кой знае? Такъв е животът на веселчуна. — И той измъкна от широките си ззъкави три разноцветни топки. — След като успях да те сваля от въздуха, сега ще поработим малко тройно кръстосано премятане.

Ранд отново вдигна поглед към мачтата и потръпна. „Какво става с мен? О, Светлина, какво става с мен?“ Трябваше да го разбере на всяка цена. Трябваше да се добере до Тар Валон преди наистина да полудее.

Бела пристъпваше кротко под бледото слънце, сякаш трите вълка, пристъпващи зад нея, бяха съвсем обикновени селски псета. Но начинът, по който от време на време извърташе бялото на очите си към тях, показваше, че съвсем не изпитва подобни чувства. Егвийн, на гърба на кобилата, не се чувстваше много по-добре от близостта им. Момичето непрекъснато поглеждаше накриво към вълците и от време на време се извръщаше на седлото. Перин беше сигурен, че търси с поглед останалата част от глутницата, макар че тя сърдито отрече, когато той си позволи да й го подхвърли, отрече, че се бои от вълците, както и че я тревожи къде е останалата глутница и какво ли се кани да прави с тях. Отричаше, но продължаваше да се оглежда, присвила очи и облизвайки боязливо устни.

Останалата част от глутницата ги следваше на голямо разстояние. Можеше да й го каже. „Каква полза, дори и да ми повярва? Особено пък ако ми повярва.“ Той самият не смяташе да отваря тази торба със змии, докато не му се наложи. Не искаше и да си помисля как го знаеше. Облеченият в животински кожи мъж крачеше бързо пред тях и понякога сам приличаше на вълк. Той никога не се обръщаше, когато се появяваха Пъструша, Скокливец и Вятър, но винаги знаеше, че са се появили.

На заранта първия ден селянчетата от Емондово поле се събудиха рано и видяха, че Илиас пече нови зайци и ги гледа равнодушно над рунтавата си брада. С изключение на Пъструша, Вятър и Скокливец, други вълци не се виждаха.

— Те са наоколо — беше отвърнал Илиас, когато Егвийн го попита къде се е дянала останалата част от глутницата. — Но са достатъчно близо, за да ни се притекат на помощ, ако се наложи. И достатъчно далеко, за да избегнат неприятности с хора, на които можем да се натъкнем. Когато двама души се съберат на едно място, рано или късно възникват неприятности. Ако ни потрябват, бързо ще дойдат.

Нещо се промъкна в дъното на съзнанието на Перин и той изпусна опечената заешка мръвка. Посока, която смътно беше усетил. „Разбира се! Точно натам са…“ Горещите сокове в устата му изведнъж загубиха вкус. Той си взе от грудките, които Илиас беше изпекъл върху жарта — имаха донякъде вкус на ряпа, — но апетитът му не се върна.

Когато потеглиха, Егвийн настоя всеки да язди поред и този път Перин дори не си направи труд да спори с нея.

— Първо си ти — отвърна й той.

Тя кимна.

— А след това ти, Илиас.

— Моите крака са си достатъчно добри да ме носят — отвърна Илиас, погледна към Бела и кобилата го изгледа с бялото на очите си, сякаш беше един от вълците. — Освен това не мисля, че на нея ще и се понрави.

— Това са глупости — отвърна решително Егвийн. — Няма смисъл да упорстваш. Най-разумно е всеки да язди поред. Според собствените ти думи, предстои ни много път.

— Казах не, момиче.

Тя си пое дълбоко дъх и Перин се зачуди дали и в този случай ще успее да се наложи, както се беше справила със самия него, но изведнъж си даде сметка, че тя стои с отворена уста, без да може да промълви и дума. Илиас я гледаше, просто я гледаше с жълтите си вълчи очи. Егвийн отстъпи крачка назад от кокалестия мъж, облиза устни и отстъпи още една крачка. Още преди Илиас да е извърнал глава, тя беше отстъпила чак до Бела и се покатери на гърба на кобилата. Когато възрастният мъж се обърна да ги поведе на юг, на Перин му се стори, че и усмивката на лицето му до голяма степен наподобява вълча.

Три денонощия продължаваха да пътуват по същия начин, като вървяха и яздеха на югоизток през целия ден и спираха за почивка чак когато настъпеше здрач. Илиас, изглежда, презираше припряността на градските хора, но не смяташе за нужно да си губят времето, след като трябваше да стигнат някъде.

Трите вълка се мяркаха рядко. Всяка нощ идваха за малко край огнището, а понякога се показваха пред очите им и през деня, появявайки се почти изневиделица, когато най-малко ги очакваха, след което също така ненадейно изчезваха от погледа им. Перин обаче знаеше, че са наоколо, и знаеше също така къде. Знаеше, когато се впускаха напред да разузнаят пътя или когато оставаха зад тях, за да проверят оставените следи. Знаеше, когато изоставеха ловуването на глутницата и Пъструша привикваше част от глутницата да я изчакат. Понякога трите вълка избледняваха в съзнанието му, но много преди да се появат отново в полезрението им, той разбираше, че са се върнали. Дори когато дърветата наоколо се разреждаха на пръснати малки дъбрави сред огромни поляни, покрити с кафеникава ланска трева, те се превръщаха в призраци, когато не искаха да ги виждат, но той по всяко време можеше да посочи с пръст точно къде се намират. Не знаеше как го разбира и се мъчеше да се убеди, че въображението му си прави лоши шеги, но и това не помагаше. Знаеше къде са, точно както го знаеше и Илиас.