Мъчеше се да престане да мисли за вълците, но те въпреки всичко проникваха в мислите му. Откакто беше срещнал Илиас и вълците, не беше сънувал Баал-замон. Сънищата му, доколкото можеше да си ги спомни, докато вървеше през деня, бяха за най-обикновени неща, такива неща, които можеше да сънува и у дома… преди Бейрлон… прези Зимната нощ. Най-обикновени сънища — с едно допълнение. Във всеки сън, за който си спомняше, винаги имаше един момент, в който — било когато изправяше гръб в ковачницата на майстор Люхан, за да изтрие потта от челото си, или когато оставяше танците с момичетата на Моравата, или вдигаше очи от книгата край огнището, било когато се намираше на открито или под покрив, винаги край него имаше вълк. Винаги можеше да се опре на вълчи гръб и той винаги знаеше това — в сънищата му тази близост изглеждаше съвсем в реда на нещата, дори край масата на госпожа Люхан за вечеря — жълтите вълчи очи бдително оглеждаха онова, което можеше да дойде, предпазваха го от онова, което можеше да го сполети. Само когато се събуждаше, тези сънища му се струваха странни.

Три дни пътуваха така, като Пъструша, Скокливец и Вятър им носеха зайци и катерици, а Илиас им показваше растения, които според него ставаха за ядене. Веднъж един заек изскочи почти под копитата на Бела; докато Перин успее да пъхне камък в прашката си, Илиас го прониза с дългия си нож от двадесет крачки разстояние. Друг път Илиас улучи с лъка си в крилото един тлъст фазан. Сега се хранеха много по-добре, отколкото докато се скитаха сами, но Перин беше готов отново да се примири с оскъдните дажби, стига това да означаваше по-различна компания. Не знаеше какво изпитва Егвийн по този въпрос, но той лично беше готов да ходи и гладен ако можеше да мине без близостта на вълците. Три дни, до късно следобед на третия ден.

Пред тях се простираше гора. Слънцето се бе снишило на запад и хвърляше коси сенки вдясно от тях, вятърът отново набираш сила. Перин усети, че вълците са изостанали на четвърт миля зад тях и ги следват бавно. Не бяха нито подушили, нито забелязали нещо опасно по пътя им. Беше ред на Егвийн да язди Бела. Вече трябваше да потърсят удобно място за нощния си бивак и гората пред тях щеше да им свърши работа.

Когато се приближиха до дърветата, срещу тях изскочиха три мастифа. Кучетата бяха с плоски муцуни, едри и яки, поне колкото вълците, ръмжаха и лаеха яростно, оголили зъби. Спряха се, щом излязоха на откритото, на не повече от тридесетина крачки от тримата човеци. Тъмните им очи светеха убийствено.

Бела, която вече беше на ръба на нервите си от вълчата близост, изцвили, изправи се на задните си крака и за малко да хвърли Егвийн от седлото, но Перин тутакси завъртя заредената си прашка над главата. Нямаше нужда да вади секира срещу кучета. Един камък, запратен в ребрата, и и най-злото куче щеше да подвие опашка и да побегне.

Илиас махна с ръка към него, без да сваля поглед от настръхналите песове.

— Шшт! Няма нужда от това!

Перин се намръщи озадачен, но отпусна прашката. Егвийн успя да овладее Бела. И тя, както и кобилата, гледаха предпазливо застаналите пред тях, сякаш застинали за скок песове.

Козината на трите мастифа беше настръхнала, ушите им се бяха свили назад. Изръмжаха така, сякаш земята се тресеше. Внезапно Илиас вдигна пръст на височината на рамото си и изсвири дълъг, пронизителен писък, който се вдигаше все по-високо и по-високо, безкрайно. Ръмженето на кучетата се накъса. Песовете отстъпиха, завиха и извърнаха глави, сякаш искаха да продължат напред, но нещо ги задържаше. Очите им останаха приковани към пръста на Илиас.

Илиас бавно започна да снишава ръката си и високите тонове на свиренето му започнаха да се снишават заедно с нея. Кучетата се отпуснаха, легнаха по корем на земята, изплезиха дългите си езици и заразмахваха опашки.

— Видя ли — каза Илиас и се приближи към кучетата. — Няма нужда от оръжия. — Мастифите заблизаха ръцете му и той ги почеса по главите. — Само изглеждат злобни, но всъщност не са. Искаха само да ни сплашат и нямаше да ни ухапят, освен ако не се опитаме да влезем сред дърветата. Все едно, вече няма от какво да се плашите. Можем да се доберем до следващия шубрак преди съвсем да се е стъмнило.

Егвийн го гледаше зяпнала.

Като продължаваше да гали кучетата зад ушите, Илиас огледа горичката.

— Тук трябва да са отседнали Туатан. Пътуващият народ. — Младежите гледаха неразбиращо и той добави: — Калайджиите.

— Калайджиите ли? — възкликна Перин. — Винаги съм искал да ги срещна. Понякога спират на стан отвъд Таренов сал, но доколкото знам, никога не са слизали в Две реки. Не знам защо.

— Може би защото хората от Таренов сал са не по-малки крадци от Калайджиите — изсумтя Егвийн. — Бездруго някой ден ще свършат, обирайки се едни други с вързани очи. Господин Илиас, ако наблизо наистина има Калайджии, няма ли да е по-добре да продължим? Не искаме да ни откраднат Бела, а и… е, не че кой знае какво, но всеки знае, че Калайджиите са готови да ти откраднат всичко.

— Включително и бебета ли? — попита я сухо Илиас. — Отвличат деца и разни други подобни? — Момичето се изчерви. И такива работи се говореха понякога, но главно от хора като Кен Буйе, от Конгарови и Коплинови. Колкото за другото, всеки го знаеше. — Калайджиите понякога ме ядосват, но не крадат повече от другите хора. Всъщност много по-малко от някои, които познавам.

— Илиас, скоро ще се стъмни — обади се Перин. — Трябва да спрем някъде на бивак. Защо не при тях, ако ни приемат? — Госпожа Люхан имаше оправен от Калайджии котел, за който твърдеше, че бил по-добър и от нов. Майстор Люхан не остана много доволен от хвалбите й за майсторството на Калайджиите, но Перин не бе съгласен с него. Сега долови известна неохота в изражението на Илиас и попита: — Има ли някаква причина да не го правим?

Илиас поклати глава, въпреки че неудоволствието му си личеше.

— Защо пък не. Просто не обръщайте много внимание на приказките им. Само глупости говорят. В повечето случаи се държат съвсем естествено и свободно, но понякога отдават прекалено значение на формалностите, затова ще правите каквото правя аз. И си пазете тайните. Няма нужда да разказвате на целия свят за всичко.

Кучетата тръгнаха кротко около тях, махайки с опашки. Перин усещаше близостта на вълците съвсем смътно и разбра, че те няма да влязат в гората. Не че се бояха от кучетата — към тях те се отнасяха с презрение, затова, че са се отказали от свободата си, заради удобството да спят край огъня — но отбягваха хората.

Илиас крачеше уверено, сякаш знаеше пътя, и скоро стигнаха фургоните на Калайджиите.

Като всеки друг в Емондово поле, Перин беше чувал много неща за Калайджиите, макар и да не беше ги виждал досега. Таборът им се оказа точно такъв, какъвто си го беше представял. Фургоните им представляваха малки къщички на колела, високи дървени кутии, лъснати с глеч и боядисани в ярки цветове, червено и синьо, жълто и зелено, и някои оттенъци, за които дори нямаше имена. Хората от пътуващия народ се бяха улисали в ежедневни занимания — готвеха, плетяха, дундуркаха дечица, сплитаха конски сбруи. Дрехите им бяха още по-пъстри и от фургоните — и изглеждаха подбрани съвсем безразборно; понякога навлеченото върху кожен брич палто или шалът, с който беше наметната някоя рокля, изглеждаха толкова ярки и несъответстващи си едно с друго, че човек го заболяваха очите. Приличаха на пеперуди, разлетели се сред поляна с диви цветя.

Неколцина мъже, пръснати из табора, свиреха на цигулки и флейти, а няколко младежи танцуваха по ливадата. Покрай огньовете, на които вряха казани с храна, щъкаха деца и кучета. Кучетата бяха все мастифи, като онези, които ги бяха пресрещнали, но дечицата ги дърпаха за ушите и опашките, катереха се по гърбовете им и кучетата май нямаха нищо против грубите им закачки. Тримата им посрещачи крачеха с Илиас, изплезили езици, и го поглеждаха така любовно, сякаш им беше най-добрият приятел. Перин поклати глава. Въпреки всичко му се струваха достатъчно големи, за да ти прегризат гърлото, без дори да вдигат предните си лапи от земята.