— …битките вече са разгорещени, дори сред снега. Потта е жежка. Кръвта е жежка. Само смъртта е хладна. Планински склон… единственото място, където не вони на смърт. Да се измъкна от нейното зловоние… Чувам бебешки плач. Жените им се бият редом с мъжете, но защо са я пуснали да дойде, не разб… родила е тук сама, преди да издъхне от раните си… покрила детето с пелерината си, но вятърът… отвял пелерината… детето е посиняло от студ. Трябва и то да е умряло… но ето че плаче. Плаче в снега. Не можех просто да оставя детето… нямаме деца… винаги съм знаел, че искаш деца. Знаех, че ще го прислониш до сърцето си, Кари, Да, момичето ми. Ранд е хубаво име. Хубаво име.

Внезапно нозете на Ранд омекнаха, той залитна и падна на колене. Ако точно в този момент върху него беше връхлетял някой тролок, щеше само да го изгледа. Погледна през рамо към Трам, който отново потъна в нечленоразделно бълнуване. „Трескави сънища“ — помисли си мрачно младежът. Треските винаги носят лоши сънища, а в такава нощ могат да те споходят истински кощмари, дори и да нямаш треска.

— Ти си моят баща — извика той и се пресегна назад да докосне Трам. — А аз съм… — Треската се беше влошила. Трам гореше.

С мрачно упорство младият мъж отново се изправи. Трам промърмори нещо, но Ранд престана да се вслушва повече. Помъчи се да вложи целия си разсъдък в тежащите като олово крачки — една, още една — за да достигне безопасното убежище на Емондово поле. Но не можеше да заглуши екота в дънотона съзнанието си. „Той е моят баща. Това беше само бълнуване, причинено от треската. Той е баща ми. Това беше само сън, от треската. О, Светлина, кой съм аз?“

Първата сивкава светлина на утрото се появи, докато Ранд все още се влачеше изнемощял сред дърветата. Отначало той дори не я забеляза, а когато най-после я усети, се взря изненадан в чезнещия мрак. Каквото и да говореха очите му, трудно му беше да повярва, че е прекарал цялата нощ в усилие да преодолее разстоянието между фермата и Емондово поле. От друга страна, струваше му се, че са минали дни, откакто за последен път бе видял ездача с черния плащ по пътя, и седмици, откакто двамата с Трам се бяха прибрали в къщата за вечеря. Вече не усещаше раменете си, освен някаква изтръпналост, нито впрочем краката си. Дъхът му излизаше на мъчителни хрипове, от които гърлото и дробовете му отдавна бяха започнали да парят, а гладът присвиваше стомаха му на спазми, от които непрекъснато му прилошаваше.

Часове преди това Трам беше притихнал. Ранд не беше сигурен колко време е минало, откак баща му бе престанал да бълнува, но не смееше да спре, за да провери какво е състоянието му. Ако спреше, нямаше да има сили да се изправи отново и да продължи. Все едно, в каквото и състояние да се намираше Трам, той не можеше да направи нищо за него, освен това, което правеше. Единствената надежда се намираше напред, в селото. Опита се да върви по-бързо, но вдървените му крака продължаваха да се тътрят едва-едва. Вече почти не усещаше студа, нито режещия вятър.

Смътно долови миризмата на дим. Слава на Светлината, почти беше пристигнал, щом усещаше вече миризмата на селските комини. Но уморената усмивка, плъзнала се по устните му, бързо се стопи и той се намръщи. Димът се стелеше ниско, на гъст слой във въздуха — прекалено гъст. При това лошо време сигурно във всяко домашно огнище горяха главни, но въпреки това пушекът беше твърде гъст. В ума му отново се появи зловещото видение с тролоците, тичащи по пътя. Тролоците бяха дошли от изток, откъм Емондово поле. Той присви очи и се взря напред, мъчейки се да различи контурите на първите къщи, готов да извика за помощ първия срещнат, дори това да беше Кен Буйе или някой от Коплинови. Но тъничкият вътрешен глас от дълбините на мозъка му подшушна, че трябва да се радва, ако изобщо намери някой, който да може да му помогне.

Изведнъж различи първата къща зад последните дървета и всичко, което можеше да направи, бе да продължи напред и напред. Надеждата започна да се превръща в тежко отчаяние и той се затътри към селото.

На мястото на половината къщи се виждаха обгорени развалини. Осаждени тухлени комини стърчаха като мръсни пръсти над купищата овъглени греди. Тънки струи дим продължаваха да се издигат над руините. Селяни с посърнали лица се ровеха из пепелищата. Малкото вещи, оцелели след пожара, бяха струпани по улиците — стенни огледала и полирани лавици, шкафчета, столове и маси, отрупани с постели, кухненски прибори, изпоцапани дрехи и лични вещи.

Опустошението сякаш се беше разпростряло хаотично из селото. Пет къщи от едната страна на улицата си стояха непокътнати, докато на друго място сред околните руини стърчеше самотно един-единствен оцелял дом.

От другата страна на потока горяха трите огромни клади, вдигнати за Бел Тин и поддържани от куп мъже. Дебели стълбове черен пушек клоняха на север, тласкани от вятъра. Един от дъранските жребци на майстор ал-Вийр теглеше нещо, което Ранд не можеше добре да различи, към Коларския мост и огньовете.

Щом излезе от гората, към него се забърза изпоцапаният със сажди Харал Люхан, стиснал як дърварски топор. Торбестата му нощна риза стигаше до ботушите му и през разкъсаното парче плат на гърдите му се виждаше яркочервена подутпна от обгаряне. Ковачът спря и коленичи до носилката.

— Тролоци ли, момче? — запита майстор Люхан с хриплив, задавен от пушека глас. — И тук. Ох, и тук. Е, май извадихме повечко късмет, отколкото можехме да се надяваме, ако питаш мен. Той има нужда от Премъдрата. В името на Светлината, къде ли се е дянала тя? Егвийн!

Егвийн, затичала се нанякъде с куп разкъсани за превръзки чисти чаршафи, хвърли поглед към тях, без да спира. Очите й сякаш се взираха празни в далечното пространство. Тъмните кръгове около тях ги правеха още по-големи. Тя изведнъж забеляза Ранд и се спря, присви рамене и въздъхна.

— Ранд, о, не, нима и баща ти? Хайде, идвай да те заведа при Нинив.

Ранд беше твърде изтощен, твърде стъписан, за да може да проговори. През цялата кошмарна нощ Емондово поле му се струваше като рай, където двамата с Трам щяха да намерят спасение. Но сега единственото, което можеше да направи, бе да я зяпне отчаяно в гърба.

Майстор Люхан, изглежда, разбираше какво бе преживял младежът. Постави топора си върху носилката, повдигна задния й край и леко подбутна Ранд, подканяйки го да последват Егвийн. Той запристъпва след нея като насън. За миг се зачуди откъде ли майстор Люхан знае, че съществата са тролоци, но тази мисъл бързо се разнесе. След като Трам можа да ги разпознае, защо и Харал Люхан да не може?

— Всички предания и приказки са верни — промърмори той.

— Така изглежда, момко — отвърна ковачът. — Така изглежда.

Егвийн вървеше бавно, съобразявайки се с възможностите на двамата мъже с товара. Преведе ги до средата на Моравата и зави към къщата на Калдър. Краищата на сламения й покрив бяха овъглени, варосаните стени бяха почернели от саждите. От къщите от двете й страни бяха останали само темелите. Едната бе доскоро домът на Берин Тейн, един от братята на мелничаря. Другата беше на Абел Каутон. Бащата на Мат. Дори комините им се бяха срутили.

— Изчакайте тук — каза Егвийн и ги изгледа, сякаш очакваше да й отвърнат. Но след като двамата застанаха мълчаливо, тя промърмори нещо на себе си и се втурна вътре.

— Мат — рече Ранд. — Той…

— Жив и здрав е — отвърна ковачът, пусна своя край на носилката на земята и бавно се изправи. — Преди малко го видях. Цяло чудо е, че всички сме все още живи. Как само връхлетяха над къщата ми и в ковачницата, ще си помисли човек, че крия злато и скъпоценни камъни. Алзбет счупи черепа на едного с тигана. Тази заран само като огледа пепелищата от изгорелия ни дом, хукна да ги гони из селото с най-големия чук, който намери в ковачницата, да не би някой от тях още да се спотайва и да не е избягал. Ако наистина срещне някой, направо можеш да го отпишеш. — Харал кимна към къщата на Калдър. — Госпожа Калдър и още няколко дома предложиха да приютят част от ранените, чиито къщи са разрушени. След като Премъдрата прегледа Трам, ще му намерим постеля. В хана може би. Кметът вече го предложи за всички пострадали, но Нинив каза, че хората ще бъдат излекувани по-добре, ако не са струпани много на едно място.