— Изсипаха се върху Драконовата стена като потоп — изведнъж се обади Трам със силен и гневен глас. — И удавиха земята в кръв. Колко души загинаха заради греха на Ламан!

Ранд едва не падна от изненада. Изтощен, момъкът свали носилката на земята и коленичи до Трам. Докато опипваше с пръсти да намери меха, се озърташе в напразно усилие да различи на сумрачната лунна светлина има ли нещо нагоре и надолу по пътя. Нищо не се движеше там. Нищо освен сенки.

— Няма никакъв потоп от тролоци, татко. Поне не и сега. Скоро ще стигнем Емондово поле. Пийни малко вода.

Трам отблъсна меха с ръка, която изведнъж беше възвърнала предишната си сила. Сграбчи Ранд за яката и го придърпа толкова близо, че младежът усети парещия му дъх в брадичката си.

— Наричаха ги диваци — промълви бързо Трам. — Глупците твърдяха, че могат да бъдат ометени като боклук. Колко загубени битки, колко опожарени градове, преди да им се отворят очите за истината? Преди всички държави и народи да се обединят срещу тях? — Пусна Ранд и тъга изпълни гласа му. — Полето на Марад се застла с мъртви тела — и нито звук освен крясъците на гарвани и бръмченето на рояци мухи. Кулите на Кайриен със срутени покриви пламтяха като факли. По целия си път до Блестящите стени опожаряваха и посичаха всичко, преди да бъдат отблъснати. По целия път до…

Ранд притисна устата на баща си с ръка. Стори му се, че чува някакви звуци, някакъв ритмичен тътен, без определена посока, някъде зад дърветата, заглъхващ и после отново усилващ се, с промяната на посоката на вятъра. Намръщен, той бавно извърна глава, мъчейки се да прецени откъде идва тътенът. С крайчеца на окото си долови някакво смътно движение и се присви над Трам. Стресна се, когато усети, че е стиснал дръжката на меча, но тутакси се съсредоточи върху Каменния път, сякаш той беше единственото истинско нещо в целия свят.

Гънещите се сенки, появили се откъм изток, бавно се въплътиха във фигура на кон и ездач, следвани от високи плещести силуети, подтичващи в ритъм, за да не изостават. Бледата лунна светлина проблясваше по остриетата на пиките и топорите. Ранд и не допусна, че може да са хора от селото, дошли да им се притекат на помощ. Веднага разбра кои са. Усети го като песъчинки, стържещи по костите му, още преди да се приближат достатъчно, за да могат лунните лъчи да осветят закачуления плащ, обгръщащ конника, плащ, който не се и полюшваше от силния вятър. Всички силуети изглеждаха черни в нощта и конските копита потропваха като на всеки друг кон, но Ранд можеше да различи точно този кон от всеки друг.

Зад тъмния ездач вече ясно се очертаваха кошмарни силуети, увенчани с рога, с вълчи муцуни и клюнове — тролоци. Ботушите и копитата им удряха в крак по камънака, сякаш подчинени на един и същи ум. Докато притичваха, Ранд успя да преброи двадесет. Зачуди се що за човек би се осмелил да язди с гръб пред толкова много тролоци. Него ако питаха, достатъчно беше и един.

Подтичващата колона изчезна на запад и тътнещите й стъпки заглъхнаха в нощта. Но Ранд остана там, където си беше, без нито един мускул по тялото му да помръдне. Нещо настоятелно му подсказваше да внимава, да е абсолютно сигурен, че са изчезнали, преди да тръгне отново. След дълго изчакване той отново си пое дълбоко дъх и понечи да се изправи.

Този път конят не издаде никакъв звук. В зловещата тишина ездачът се беше върнал, животното под него спираше на всеки няколко крачки, пристъпвайки бавно назад по пътя. Вятърът задуха още по-силно, виейки през дърветата, но плащът на конника се стелеше по тялото му, неподвижен като самата смърт. Където и да спреше конят, закачулената глава се извръщаше наляво и надясно и ездачът се взираше в леса, търсейки нещо. Точно срещу Ранд конят отново спря и качулката се обърна право към мястото, където младежът се беше присвил над тялото на баща си.

Десницата на Ранд инстинктивно стисна дръжката на меча. Усети втренчения поглед по същия начин, както го беше усетил и заранта, и отново потръпна от излъчваната омраза. Този забулен мъж мразеше всеки и всичко, всичко, което беше живо. Въпреки вледенява щпя вятър по челото на Ранд избиха капчици пот.

После конят продължи напред — няколко безшумни стъпки и отново спиране, докато не се превърна в смътно мъгливо петънце в нощта. Ранд не свали очи от него дори за миг. Ако го изгубеше, страхуваше се, че следващият път, когато ще види ездача с черния плащ, ще е едва когато конят му връхлети върху него.

Внезапно сянката се понесе назад, профучавайки край него в безшумен галоп. Сега ездачът гледаше единствено пред себе си и препускаше в нощта към Мъгливите планини. Към фермата.

Ранд се отпусна безсилен, задиша отново и отри избилата пот с ръкава си. Не го интересуваше вече защо се бяха появили тролоците. Ако изобщо не разбереше защо, щеше да е най-добре, стига този кошмар да свършеше.

Разтърси рамене да се съвземе и загрижено погледна баща си. Трам продължаваше да бълнува, но толкова тихо, че Ранд не можеше да долови думите му. Опита се да му даде да пийне, но водата се разля по брадичката на баща му. Трам закашля и се задави от струята, попаднала в гърлото му, после отново започна да бълнува, сякаш въобще не беше прекъсвал.

Ранд изля още малко вода върху парчето плат на челото му, постави меха на носилката и отново се впрегна между двата пръта.

Тръгна енергично, сякаш беше спал цяла нощ, но новата сила, бликнала в тялото му, не устоя дълго. В началото страхът надви умората му, но тя скоро надделя и той отново започна да се препъва, борейки се с отчайващия глад и с неустоимата болка в мускулите. Съсредоточи целия си разсъдък в усилието да придвижва единия си крак пред другия, без да пада.

Опита се да си представи как изглежда Емондово поле в този момент, с широко разтворените кепенци и осветените за Зимната нощ къщи, с хората, които си подвикват поздрави, щъкайки на гости при съседи, приятели и роднини, с музиката на цигулките, изпълваща уличките с „Лудостта на Хаим“ и „Чаплата в полет“. Харал Люхан сигурно вече беше ударил малко повечко ракия и бе подхванал гръмогласно „Вятърът в ечемика“, с глас, дълбок като на едър жабок — винаги го правеше, а Кен Буйе щеше изведнъж да реши, че е време да докаже, че все още може да танцува толкова добре, колкото на младини, а пък Мат щеше отново да измисли поредната си лудория, която както винаги нямаше да стане точно така, както я е замислил, и всички щяха да знаят, че той е виновният, макар никой да не можеше да го докаже. Всичко това го накара почти да се усмихне.

След малко Трам отново проговори.

— Авендесора. Казват, че не ражда семена, но донесоха клонка в Кайриен, калем. Чудодеен кралски дар за краля. — Въпреки че звучеше гневно, гласът му все още беше сподавен и Ранд едва го разбираше. Продължи напред, вслушвайки се с половин ухо в брътвежите на баща си. — Така и не сключиха мир. Никога. Но донесоха калем, като знак за мир. Сто години расна. Сто години мир с ония, що не сключват нивга мир с чужденци. Защо го посече? Защо? Кръв бе цената на Авендоралдера. Кръв бе цената на гордостта на Ламан. — Той отново потъна в неясно бълнуване.

Уморен, Ранд се зачуди какво ли е споходило този път трескавия сън на Трам. Авендесора. За Дървото на живота се смяташе, че притежавало всевъзможни чудодейни качества, но в нито едно от преданията не се споменаваше за никакъв калем, нито пък за някакви „те“. Винаги беше „той“, и това бе Зеления човек…

Само до тази заран той щеше да се почувства глупаво, че размишлява за Зеления човек и за Дървото на живота. Та това бяха само приказки. „Наистина ли? Нали и тролоците до тази заран бяха само приказки?“ А може би всички приказки и предания бяха също толкова реални, кодкото вестите, донасяни от амбуланти и търговци, като всички приказки на веселчуни и вълшебни истории, разказвани нощем пред огнището. Оставаше само да срещне Зеления човек или някой гигант Огиер, или някой див, забулен в черно мъж от Айил.

Усети, че Трам отново заговори, ту несвързано, ту достатъчно ясно, че да го разбира. От време на време поспираше, колкото да си поеме дъх, след което продължаваше, сякаш си мислеше, че не е спирал да говори.