— О, това наистина ще е чудесно. И ти, Ранд. И ти ще дойдеш, нали? — Той я погледна. Струваше му се, че очите й никога не бяха били толкова големи или толкова блеснали, или толкова като езера, в които можеше да потъне. На бузите й изби руменина и тя се засмя, малко по-тихо. — Перин, Мат, вие двамата също ще дойдете с нас, нали? Ще отидем всички заедно. — Мат изсумтя многозначително, а Перин само сви рамене, но тя го прие за съгласие. — Виждаш ли, Ранд. Всички ще сме заедно.

„О, Светлина! Човек наистина може да потъне в тези очи и да е щастлив от това.“ Смутен, той се окашля.

— Дали имат овце в Тар Валон? Това мога да правя аз — да паса овце и да гледам табак.

— Смятам — отвърна Моарейн, — че ще мога да намеря нещо за теб в Тар Валон. За всички ви. Може би няма да е пасене на овце, но все ще е нещо интересно.

— Ето — каза Егвийн, сякаш всичко беше решено. — Знам аз. Ще те направя свой Стражник, когато стана Айез Седай. Нали ще ти хареса да бъдеш мой Стражник? — Звучеше убедено, но в очите й се четеше въпрос. Искаше отговор, имаше нужда от него.

— Би ми харесало да стана твоят Стражник — промълви той. „Тя не е за теб, нито пък ти си за нея. Защо Мин трябваше да ми казва това?“

Мракът се спусна тежко и всички почувстваха умора. Лоиал пръв се изтегна, готов да заспи, другите скоро го последваха. Никой не посегна да се загърне в одеяло, използваха ги за възглавници. Моарейн беше поставила в мазнината на фенерите нещо, което отблъскваше вонята на Погибелта от хълма, но нищо не можеше да намали жегата. Луната хвърляше смътни, воднисти отблясъци, но беше все така горещо, сякаш слънцето още стоеше в зенита си.

Ранд усещаше, че е невъзможно да заспи, въпреки че Айез Седай протегна напред ръцете си, само на един разтег от него, за да заслони сънищата му. Плътният въздух не му позволяваше да заспи. Лекото похъркване на Лоиал беше същински тътен, спрямо който хъркането на Перин звучеше едва доловимо, но и те не можеха да надвият умората, обгръщаща останалите. Стражникът все още беше буден и приседнал недалече от него и поставил меча на коленете си, оглеждаше околния мрак. За изненада на Ранд, Нинив също не заспиваше.

Премъдрата изгледа Лан дълго и мълчаливо, а после наля чаш чай и му я занесе. Когато той се пресегна да я поеме и промърмори нещо в благодарност, тя не се отдръпна.

— Трябваше да се сетя, че е възможно да си крал — промълви тя. Очите й се бяха приковали в лицето на Стражника, но гласът й леко потрепна.

Вдигнал глава, Лан се взираше в нея също толкова напрегнато. На Ранд му се стори, че лицето на Стражника поомекна.

— Аз не съм крал, Нинив. Просто мъж. Обикновен мъж, с толкова земя зад името си, колкото най-бедната нивичка на някой фермер.

Нинив заговори по-твърдо.

— Някои жени не искат земя, нито злато. Просто мъжа.

— А мъжът, който би я помолил да приеме толкова малко, не би бил достоен за такава жена. Ти си забележителна жена, красива като слънчев изгрев и пламенна като воин. Ти си лъвица, Премъдра.

— Една Премъдра рядко се омъжва. — Тя замълча, пое си дъх и се стегна като стомана. — Но ако ида в Тар Валон, може да се превърна в нещо друго и да не бъда повече Премъдра.

— Айез Седай се омъжват също толкова рядко, колкото Премъдрите. Малцина мъже са в състояние да живеят с толкова много мощ у една жена, засенчени от излъчването й, независимо дали тя го желае, или не.

— Някои мъже са достатъчно силни. Познавам един такъв. — Ако изобщо можеше да има някакво съмнение, погледът й показваше недвусмислено за кого говори.

— Всичко, което си имам, е един меч и една война, която не мога да спечеля, но не мога никога да спра да се сражавам.

— Вече ти казах да не се грижиш за това. О, Светлина, та ти вече ме принуди да кажа повече, отколкото е редно. Нима ще ме унизиш дотам, че сама да те моля?

— Никога няма да те унизя. — Нежният като милувка тон прозвуча странно в ушите на Ранд, но очите на Нинив светнаха. — Ще намразя мъжа, когото избереш, защото няма да съм аз, и ще го обикна, ако те накара да се усмихваш. Никоя жена не заслужава да познае неизбежността на черното вдовишко було като цена за брачната си зестра, а ти най-малко от всички. — Той постави недокоснатата чаша на земята и се изправи. — Трябва да нагледам конете.

Нинив остана на място, коленичила, докато той се отдалечаваше.

Заспал или не, Ранд затвори очи. Не мислеше, че на Премъдрата ще й хареса да я гледа как плаче.

Изгревът събуди Ранд отведнъж. Мудното слънце ощипа клепачите му, надничайки лениво над дървесата на Погибелта. Дори в този ранен час зноят беше застлал прогнилата земя като дебел юрган. Той се обърна по гръб и се загледа в небето. Дори и тук поне то, небето, беше синьо. Дори и тук поне то бе недокоснато.

Изненада се, като разбра, че е спал. В продължение на минута смътният спомен за един неволно дочут разговор му се стори като част от някакъв сън. Но после забеляза зачервените очи на Нинив — тя явно не беше спала. Лицето на Лан изглеждаше по-сурово от всякога; сякаш си беше поставил маска, която не възнамеряваше повече да сваля.

Егвийн пристъпи и приседна до Премъдрата с угрижено лице. Не можеше да долови какво си говореха двете. Егвийн заговори нещо, а Нинив поклати глава. Егвийн каза нещо друго, а Премъдрата й махна да я остави на мира. Но вместо да си отиде, Егвийн сведе глава към нея и в продължение на няколко минути двете се шепнеха тихо, като Нинив продължаваше да клати глава. Най-сетне Премъдрата се засмя, прегърна Егвийн и ако се съдеше по изражението й, започна да я успокоява. Ала когато Егвийн се изправи, изгледа сърдито Стражника. Лан не даде вид, че е забелязал; той изобщо не поглеждаше към Нинив.

Ранд поклати мълчаливо глава и се зачуди дали жените не знаят някакъв техен си начин да подвеждат умовете на мъжете. Тази мисъл беше обезпокоителна. „Всички жени са Айез Седай.“

Седемте кули изпъкваха ясно в утринния зрак, далечни срутени останки, подобни на огромни, грубо насечени хълмове, бегъл намек за някогашно величие. Повърхността на стотиците езера беше гладка и синя, нетрепваща. Когато погледна към езерата и разрушените кули, Ранд почти успя да заличи от ума си болезнено прогнилите неща, които растяха наоколо. Лан избягваше повече Нинив, отколкото езерата, но все така изобщо не поглеждаше към тях, докато подканяше всички да привършват приготовленията си и да тръгват.

— Ще стигнем ли днес до Окото, Моарейн Седай? — попита Егвийн, когато тръгнаха.

Айез Седай погледна Лоиал и отвърна:

— Надявам се. Когато го намерих миналия път, беше просто отвъд билото, в подножието на високите проходи.

— Той казва, че се мести — обади се Мат. — Ами ако не се окаже там, където го очаквате?

— Тогава ще продължим да го търсим, докато го намерим. Зеления човек надушва потребността, а не може да има по-голяма потребност от нашата. Нашата потребност е надеждата за целия свят.

С приближаването на планините все повече се приближаваше истинската Погибел. Докато листата преди бяха само прогнили и опръскани с жълти и черни точици, тук листакът капеше влажен пред очите им, разпадайки се от тежестта иа собствената си развала. Самите дървета бяха изтерзани и сгърчени, с извити клони, протягащи се окаяно към небето, сякаш молеха за милост някаква сила, която бяха отказали да слушат. Жълтеникава слуз се стичаше по кората им като от гнойни циреи.

— Изглеждат така, сякаш искат да ни сграбчат — нервно се обади Мат. Нинив го погледна с подчертано пренебрежение и той изсумтя сърдито: — Какво пък, така изглеждат.

— Някои от тях действително го искат — каза Айез Седай, изгледа ги през рамо и макар и за миг, очите й им се сториха по-сурови и от тези на Лан. — Но не искат да си имат нищо общо с това, което съм аз, и моето присъствие ви закриля.

Мат се засмя смутено, сякаш го прие за някаква шега от нейна страна.

Ранд не беше толкова сигурен. „Това, в края на краищата, наистина е Погибелта. Но дърветата не се движат. И защо едно дърво би сграбчило човек, дори и да може? Ние просто си въобразяваме какви ли не ужасии, а тя иска да сме бдителни.“