Изведнъж той се загледа наляво, сред леса. Онова дърво, само на двадесет крачки от тях, наистина потрепера, и това не беше просто от неговото въображение. Не можеше да прецени точно от какъв вид е дървото, или по-скоро от какъв е било, толкова чворест и изкривен беше стволът му. Пред смаяните му очи дървото изведнъж изплющя назад и напред, после се сведе и замлати по земята. Нещо изпищя, пронизително и разкъсващо. Дървото отскочи назад и се изправи; клоните му се бяха увили около някаква тъмна маса, която риташе, храчеше слюнка и пищеше.

Той преглътна и се опита да подкара коня по-бързо, но отвсякъде ги ограждаха дървета, които тръпнеха.

— Продължавайте напред — подкани ги Лан и извади меча си. Стражникът беше със стоманени ръкавици и сиво-зелена люспеста ризница. — Дръжте се плътно около Моарейн Седай.

Той дръпна поводите на Мандарб и го извъртя, не към дървото и неговата плячка, а в обратна посока. Загърнат в сменящия цветовете си плащ, той скоро бе погълнат от Погибелта, още преди черния жребец да изчезне от погледа им.

— Плътно — напомни Моарейн, без да забавя хода на бялата си кобила. — Дръжте се колкото се може по-плътно.

Откъм посоката, в която бе изчезнал Стражникът, се надигна рев, раздра въздуха и дърветата се заогъваха, после заглъхна. След това прокънтя отново, изпълнен с гняв и смъртна агония.

— Лан — промълви Нинив. — Той…

— Лан може сам да се погрижи за себе си — каза Моарейн. — Напред, Премъдра.

Стражникът се появи сред дърветата, протегнал меча по-далеч от себе си и от коня. Черна кръв капеше от острието и от него се вдигаше пара. Лан внимателно го изтри с парче плат, извадено от дисагите, и огледа стоманата, за да се увери, че е изчистил и най-малкото петно. После пусна плата и той се разпадна преди да е стигнал до земята.

Някакво масивно туловище се понесе сред дърветата към тях. Стражникът извъртя Мандарб, но още преди бойният кон да се изправи на задните си крака, готов да нанесе удар с обкованите си със стомана копита, стрелата на Мат проблесна и се заби в едното око на глава, която сякаш се състоеше преди всичко от уста и зъби. Ритайки и пищейки, съществото рухна на земята само на един разтег от тях. Ранд се взря в него, докато припряно го отминаваха. Щръкнали косми като дълга четина покриваха туловището с размери на едра стръвница и по него стърчаха многобройни лапи, от всички страни и под странни ъгли. Някои от тях, поне тези, които бяха на гърба му, изглеждаха безполезни за ходене, но дългите им колкото човешки пръст нокти деряха земята в смъртна агония.

— Добра стрелба, овчарю, — Очите на Лан вече бяха забравили онова, което гинеше зад гърба им, и се взираха сред леса напред.

Моарейн поклати глава.

— Не би трябвало да се осмелява да се приближи толкова до човек, който докосва Верния извор.

— Агелмар каза, че Погибелта се е размърдала — отвърна Лан, — Може би Погибелта също знае, че в Шарката се оформя Сплит.

— Да бързаме. — Моарейн заби пети в хълбоците на Алдийб. — Трябва да преминем бързо високите склонове.

Но още докато го изричаше, Погибелта се надигна срещу тях.

Дърветата заплющяха, мъчейки се да ги достигнат, без да ги интересува дали Моарейн докосва Верния извор, или не.

Мечът на Ранд се озова в десницата му — дори не усети кога го беше извадил. Започна да млати с него наляво и надясно. Гладните клони се гърчеха като съсечени крайници — почти му се стори, че чува писъка им — но след тях идваха още повече, виеха се и съскаха като змии, мъчейки се да впримчат ръцете, кръста, врата му. Оголил зъби, той подири празнотата и я намери в каменистата, неотстъпчива земя на Две реки.

— Манедерен! — изкрещя той така, че чак гърлото го заболя. Стоманата със знака на чаплата сечеше бляскава под немощния зрак на слънцето. — Манедерен! Манедерен!

Изправен на стремената си, Мат непрестанно пускаше стрели, пронизващи леса и забиващи се в изкорубените стволове, които ръмжаха и скърцаха с безброй зъби срещу летящите пръчки, които ги убиваха, хапеха ноктестите създания, които се тътреха отчаяно през тях, за да се доберат до ездачите. Мат също бе изгубил връзката с настоящето.

— Караи ан Калдазар! — крещеше приятелят му, изпъваше поредното перо до бузата си и пускаше тетивата. — Караи ан Еллисанде! Ал Еллисанде! Мордеро дагаин пас дуенте куебийар! Ал Еллисанде!

Перин също се бе изправил на стремената си, мълчалив и мрачен. Беше ги повел тъкмо той, секирата му сечеше просека през гората, както и през плътта, каквото и да се изпречваше пред него. Тръпнещите дървеса и виещите твари се отдръпваха от снажния младеж, изплашени не по-малко от яростните му златисти очи, отколкото от свистящата в десницата му секира. Той подкарваше коня си уверено напред, стъпка след стъпка.

От протегнатите встрани длани на Моарейн заизлитаха огнени топки и там, където удареха, или някое гърчещо се дърво се превръщаше в пламнала главня, или озъбена твар изпищяваше и започваше да бие с лапи по земята и да раздира със собствените си нокти изгарящата си плът.

Отново и отново Стражникът пришпорваше Мандарб в леса, кръв капеше обилно от меча и ръкавиците му, вдигаше мехури и кипеше. Когато за пореден път се върна, по бронята му имаше повече прорези отпреди и бойният му кон залиташе, облян в кръв. Всеки път Айез Седай се спираше да докосне с длани раните му и когато ги отдръпваше, по зарасналата плът личаха само кървави петна.

— Запалихме светлинен сигнал за Получовеците — промълви тя горчиво. — Давайте напред! По-бързо!

Ако дърветата налитаха с по-малка ярост върху масата нападаща ги плът, отколкото върху хората, ако невероятните твари не се бореха с дърветата и помежду си с не по-малка стръв, отколкото с тях, Ранд беше сигурен, че щяха скоро да ги надвият. А после зад гърба им отекна тънък писък. Далечен и слаб, той проряза ръмженето на обитателите на Погибелта и то за миг затихна, сякаш срязано с нож. Нападащите същества замръзнаха по местата си, дърветата се укротиха. Толкова внезапно, колкото се бяха появили, нещата с многото крака се стопиха и изчезнаха сред дълбините на леса.

Пронизителният писък ги стигна отново, дрезгав и накъсан като свирня на овчарска гайда. Отвърна му хор. Половин дузина гласове, подпяващи си един на друг, далече назад.

— Червеи — процеди мрачно Лан и Лоиал изохка. — Дадоха ни малко отдих, стига да имаме време да го използваме. — Погледът му измери разстоянието, оставащо им до планините. — Малко неща в Погибелта биха се осмелили да се изправят срещу Червей, стига да могат да го избегнат. — Петите му се забиха в хълбоците на Мандарб. — Напред! — Цялата група се понесе в галоп след него, през Погибелта, която сега наистина изглеждаше мъртва, с изключение на хора от гайди зад тях.

— Да се боим от някакви червеи? — възкликна невярващо Мат.

— Един Червей — имаше отчетлива разлика в начина, по който Стражникът произнасяше думата — може да убие Чезнещ, стига Чезнещият да не е специално закрилян от Тъмния. Цяла глутница е тръгнали по петите ни. По-бързо! Напред!

— Червеите няма ли да ни преследват в планините? — попитг останалата без дъх Егвийн.

Лан й отвърна само с дрезгав смях.

— Няма. Дори и Червеите се боят от онова, което обитава високите проходи — изпъшка Лоиал.

Конските копита шляпаха през гнили храсти и треви. Дървета като тези, които доскоро ги нападаха, сега само потръпваха дори когато яздеха точно под извитите им клони. Планините Доом вече изглеждаха съвсем близо, изпълнили небето, черни и голи, сякап можеха да ги докоснат с ръка. Хорът на гайдите отново отекна остро и рязко, и зад тях се чуха мляскащи звуци, много по-високи от шляпането на копитата. Бяха много силни, сякаш цели дървета се кършеха под тежестта на гигантски тела. И то много близо. Ранд се озърна през рамо. Там, отзад, короните на дърветата плющяха и се снишаваха като трева. Земята започна полегато да се надига нагоре, към планинските върхове, с достатъчен наклон, за да усети, че вече се катерят.