— Татко — промълви той най-сетне. — Така и не разбрах защо Съветът трябваше да разпитва Падан Фейн. Струва ми се, че решението, което сте взели, можеше да се направи на място. Кметът едва ли не побърка всички в селото, споменавайки за Айез Седай и за Лъжедракона тук, в Две реки.

— Хората се държат странно, Ранд. Дори и най-добрите. Вземи например Харал Люхан. Майстор Люхан е як мъж, и смел при това, но не може да понесе мисълта за клане. Пребледнява като лист.

— Но какво общо има това с всичко останало? Всички знаят, че майстор Люхан не понася кръв, и никой освен Коплинови и Конгарови не обсъжда това.

— Работата е в следното, момко. Хората не винаги се държат така, както би очаквал от тях. Този народец зад гърба ни… ако градушка съсипе нивите им и ветровете отнесат покривите на къщите им, и ако вълците унищожат половината от стадата им, ще запретнат ръкави и ще започнат отначало. Ще ръмжат, но няма да си губят времето с оплаквания. Но само им подхвърли за Айез Седай и за Лъжедракона в Геалдан, и да видиш как веднага ще решат, че Геалдан не е толкова далече от другата страна на Гората на сенките, и че една права черта от Тар Валон до Геалдан няма да мине толкова на изток от нас. Сякаш Айез Седай няма да тръгнат по Пътя за Кемлин и Люгард, вместо да прекосяват страната! Още утре ще видиш — половината село ще е убедено, че войната всеки момент може да връхлети върху ни. Ще минат седмици, докато им го избиеш от главите. Един добър Бел Тин може донякъде да оправи нещата. Освен това те поне видяха, че Съветът поема грижата в свои ръце, и отсега насетне ще се вслушват в неговите думи. Избрали са ни, защото са преценили, че можем да обмислим разумно нещата, които са обща грижа. Доверяват се донякъде на мненията ни. Дори на това на Кен, което впрочем не говори много добре за всички ни. Все едно, ще чуят, че няма кой знае за какво да се тревожим, и ще ни повярват. Не че сами не могат да стигнат до този извод и че не биха го направили, но така поне няма да развалим празника и никой няма да се безпокои толкова за неща, които едва ли ще се случат. А пък ако се случат, въпреки всички вероятности… е, тогава поне стражите ще ни предупредят навреме, та да можем да направим това, което е по силите ни. Аз обаче наистина съм убеден, че няма да се стигне чак дотам.

Ранд изпухтя. Да си член на Съвета явно беше по-сложна работа, отколкото си мислеше. Каруцата им затрополи по Каменния път.

— Някой освен Перин видял ли е този странен конник? — попита Трам.

— Мат го е видял, но… — Ранд примигна смутено и погледна към баща си над гърба на Бела. — Ти повярва ли ми? Трябва да се върна. Трябва да им го кажа…

— Стой, момчето ми, стой! Нима смяташ, че те заговарям за него чак сега, без да има някаква причина?

Макар и с неохота, Ранд продължи да крачи до колата, скърцаща зад търпеливата Бела.

— Защо да не мога да го кажа на останалите?

— Те сами ще го разберат, и то скоро. Перин ще мълчи, но за Мат не съм сигурен. Мълвата ще плъзне по фермите и след някой и друг час в Емондово поле няма да има ни един над шестнайсет години, поне такъв, който може да носи някаква отговорност за приказките си, който да не е чул, че около селото скита някакъв странник.

— Странник ли? — отвърна Ранд. — Ако беше го видял, нямаше да пожелаеш да го видиш и на десет мили наоколо. Че и на сто, ако щеш.

— Може и да си прав — отвърна Трам спокойно. — Може да е просто някой бежанец от онези бъркотии в Геалдан, или по-скоро някой крадец, който си мисли, че да обира тук ще му е по-лесно, отколкото в Бейрлон или в Таренов сал. И така да е, никой тук не разполага с толкова, че да си позволи да го обират. Ако пък човекът се мъчи да се измъкне от войната… е, и това все пак не е извинение да плашиш хората. Щом пуснем стражите, или ще го намерят, или ще го подплашат и ще го накарат да избяга.

— Надявам се да го изплашат. Но защо ми повярва чак сега, а заранта не?

— Тогава трябваше да повярвам на собствените си очи, момко, а не видях нищо. — Трам разтърси прошарената си глава. — Както изглежда, само млади мъже виждат този човек. Но когато Харал Люхан ми спомена, че Перин виждал сенки, ми стана ясно. Най-голямото момче на Джон Тейн също го е видяло, както и момчето на Самел Крейв, Бандри. Е, щом всичките твърдите, че сте видели нещо — а всички сте стабилни момци, — започваме да си мислим, че може би наистина е тъдява, нищо че ние самите не сме го видели. Всички освен Кен, разбира се. Все едно, тъкмо за това се прибираме у дома. Ако и двамата ни няма, този странник може да направи някаква поразия. Да не беше празникът, нямаше да се върна в селото и утре. Но не можем сами да се превърнем в затворници в къщите си само защото някакъв си странник се мотае наоколо.

— Не знаех за Бан, нито за Лем — отвърна Ранд. — Тримата се канехме да отидем при кмета утре, но се притеснявахме, че няма да ни повярва.

— Сивите коси все още не означават, че мозъците ни са станали на пихтия — отвърна му сухо Трам. — Тъй че дръж окото си будно. Може би и аз ще го забележа, ако отново ни се изпречи.

Когато стигнаха до фермата, слънцето беше увиснало по средата на пътя си между зенита и залеза. Къщата не беше голяма, нямаше нищо общо с големите фермерски къщи на изток, жилища, разраснали се в продължение на много години, за да подслонят многолюдни родове. В околностите на Две реки това често включваше три-четири поколения под един покрив, в това число стринки, чичовци, братовчеди и племенници. Трам и Ранд бяха смятани за малко особняци, едно, че живееха сами, и второ, че фермата им се намираше дълбоко в Западния лес.

Повечето стаи бяха на долния етаж, почти правоъгълник, без крила и пристройки. Под стръмния, покрит със слама покрив се помещаваха две спални и тавански склад. Макар варта по яките дървени стени да се беше износила след зимните хали, къщата все още си беше здрава. Сламеният покрив се крепеше, а вратите и кепенците на прозорците се държаха добре на пантите си, без да поддават.

Къщата, оборът и каменната кошара за овцете оформяха точките на триъгълника около двора, на който се бяха осмелили да излязат няколко пилета. До кошарата имаше полуоткрит навес за овцете и каменно корито за водопой. На поляните между двора и гората стърчеше висока сушилня. Малцина фермери в Две реки можеха да се оправят, без да продадат малко изсушена вълна и табак на минаващите изкупвачи.

Кочът с тежките рога вдигна глава, щом влязоха, овцете останаха полегнали спокойно или изправени, с глави, надвесени над яслите. Вълната им беше станала гъста и закъдрена, но все още бе твърде студено за стригане.

— Не мисля, че онзи с черния плащ е минавал насам — извика Ранд на баща си, който тръгна около фермата, стиснал с мрачна решителност копието — внимателно оглеждаше земята. — Овцете нямаше да са толкова спокойни, ако се беше появил.

Трам кимна, но не спря. След като направи пълен кръг около къщата, той обиколи обора и каменната кошара, оглеждайки земята за някакви следи. Провери дори пушилнята и сушилнята. После изтегли ведрото от кладенеца, напълни шепа, подуши водата и внимателно я опита с върха на езика си. След което изведнъж се разсмя и изпи цялата шепа на една глътка.

— Сигурно, че не е — обърна се той към Ранд. — Но колчем чуя за конници, се озъртам на четири страни. — Той изпразни кладенчовата вода в друго ведро и тръгна към къщата с ведрото в едната ръка и копието в другата. — Ще сложа нещо да се свари за вечеря. И щом така и така се прибрахме, можем да свършим някоя и друга дреболия.

Ранд се намръщи. Съжали за пропуснатата Зимна нощ в Емондово поле. Но Трам беше прав. В една ферма работата никога не свършва. Като свършиш едно, винаги се появяват други две. Поколеба се малко, но задържа лъка и колчана подръка. Ако тъмният ездач все пак се появеше, нямаше никакво намерение да го посрещне с голи ръце.

Първо трябваше да прибере Бела. След като я разпрегна, я отведе в отделението й в обора до кравата, свали наметалото си и изтри кобилата с шепа суха слама, изчетка я, изкачи се по стълбата до навеса и й даде сено. Додаде и няколко шепи овес, въпреки че зърното след някой и друг ден щеше да свърши и едва ли скоро щеше да има повече, освен ако пролетта най-после не дойдеше. Кравата я беше издоил призори и тя беше дала само четвърт от обичайния си надой. Изглежда, млякото й пресъхваше заради проточилата се зима.