— Битките ме интересуват — рече Мат, а Перин добави:

— Какво ви разказа той за тях?

— Мен битките не ме интересуват, Матрим — отвърна Трам. — Но съм сигурен, че по-късно ще ви разкаже всичко за тях, с найголяма охота. Това, което ме интересува, е, че по нашите места не се налага да се тревожим за тях, поне доколкото Съветът може да прецени. Не виждаме никаква причина Айез Седай да дойдат дотук в похода си на юг. Що се отнася до пътя им на връщане, те едва ли ще предпочетат да пресекат Гората на сенките или да преплават Бялата река.

Ранд и другите двама младежи се изкикотиха. Имаше три причини, поради които до Две реки не можеше да се стигне по друг път, освен от север, през Таренов сал. Мъгливите планини бяха първата преграда, разбира се, и то най-сериозната, на запад, но Тресавището блокираше в не по-малка степен достъпа до околността. А откъм юг течеше Бялата река, носеща името си от това, че скалите и камъните разпенваха водите й. А пък отвъд Бялата река се простираше Гората на сенките. Малцина от народа на Две реки изобщо бяха преброждали Бялата река, а и дори някой да беше успял, не беше се върнал да разкаже. Като цяло обаче се смяташе, че Гората на сенките се простира на стотина мили ширина на юг, без никакви пътища или селце, и че е пълна с вълци и мечки.

— Значи с това нещата приключват за нас — каза Мат, като че ли малко разочарован.

— Не съвсем — отвърна Трам. — След някой и друг ден смятаме да изпратим хора до Девенов просек, а също и до Стражеви хълм и дори до Таренов сал, за да уговорим стражеви наблюдения. Също така конни патрули около Бялата река и около Тарен, и постове между тях. Трябваше да се уговори още днес, но само кметът се съгласи с мен. Другите така и не могат да разберат защо трябва да си провалят Бел Тин в скитосване из Две реки.

— Но нали според вас няма причини да се тревожим? — каза Перин.

Трам поклати глава.

— Казах, че не би трябвало, момчето ми, но не и че няма причини. Виждал съм хора да загиват само защото са били убедени, че това, което не им се ще да се случи, няма да се случи. А освен това битките ще раздвижат какви ли не хора. Мнозина просто ще се опитат да потърсят безопасност, но други ще гледат да се облагодетелстват от общата бъркотия. Ще трябва да се подготвим да помогнем на първите, но трябва да сме готови и да отпратим вторите да си вървят по пътя.

Мат рязко се намеси.

— Защо и ние да не вземем участие? Аз поне бих искал. Знаете, че мога да яздя не по-зле от всеки друг в селото.

— Искаш да прекараш няколко седмици на студено, в пълна скука и да спиш на твърдата земя ли? — засмя се Трам. — Най-вероятно такава ще излезе цялата работа. Надявам се това да е всичко. Ние сме доста изолирани, дори за бежанци. Но ако наистина решиш, можеш да поговориш с господин ал-Вийр. Ранд, време е да се връщаме във фермата.

Ранд примигна изненадан.

— Мислех, че ще останем за Зимната нощ.

— Положението става такова, че се налага да си гледаме фермата и ще ми трябваш.

— Даже да е така, едва ли се налага да тръгваме веднага. А пък и на мен ми се ще да се включа в тези патрули.

— Тръгваме си веднага — отвърна баща му с тон, който не търпеше никакви възражения. И после добави, малко по-меко: — Утре ще се върнем и ще имаш достатъчно време да говориш с кмета. И много време за Празника също. А сега — пет минути и те чакам при конюшнята.

— Ти ще дойдеш ли с Ранд и мен за патрулите? — попита Мат Перин, когато Трам ги остави сами. — Бас държа, че такова нещо в Две реки никога не се е случвало. Ей, ако отидем чак до Таренов сал, може да видим и войници, и какво ли още не. Даже калайдж ии.

— Надявам се да дойда — отвърна Перин предпазливо. — Стига майстор Люхан да няма нужда от мен, разбира се.

— Войната е чак в Геалдан — сряза ги Ранд. После сниши глас и продължи: — Войната е в Геалдан, а Айез Седай са Светлината знае къде, но нито войната, нито те са тук. Но човекът с черното наметало е тук, или вече го забравихте? — Другите двама се спогледаха смутено.

— Извинявай, Ранд — промърмори Мат. — Но възможността да направя в живота си нещо по-различно от това да доя кравите на баща ми, не ме спохожда толкова често.

— Черният ездач — припомни им Ранд. — Ами ако някой пострада от него?

— Може да е някой бежанец от войната — подхвърли Перин, без сам да си вярва.

— Който и да е — отвърна Мат, — патрулът ще го намери.

— Може би — каза Ранд. — Но той, изглежда, изчезва, когато си поиска. Може би ще е по-добре да им кажем за него.

— Да кажем на господин ал-Вийр, когато поискаме да ни включат в патрулите — предложи Мат. — Той ще каже на Съвета и те ще предупредят тукашната стража.

— Съветът! — възкликна недоверчиво Перин. — Трябва да сме доволни, ако кметът не ни се изсмее на глас. Майстор Люхан и бащата на Ранд вече смятат, че ни се привиждат сенки.

Ранд въздъхна.

— Ако изобщо ще го правим, по-добре е да го направим още сега. Днес няма да ни се смее повече, отколкото утре.

— Може би — отвърна Перин и погледна косо Мат — трябва да намерим и още някой, който го е видял. Тази вечер би трябвало да се срещнем с почти всички из село. — Мат се намръщи, но не каза нищо. Всички разбираха какво има предвид Перин. Трябваше да намерят някой по-надежден свидетел от Мат. — Няма да ни се смее повече утре — добави Перин, забелязал колебанието на Ранд. — И аз бих предпочел да има още някой с нас, когато утре отидем при него. Половината село ще е най-добре.

Ранд кимна замислено. Вече чуваше в ума си гръмкия смях на майстор ал-Вийр. А ако те тримата бяха видели страшния непознат, трябваше да има й други, които да са го видели.

— Е, добре, тогава утре. Стига вие двамата да намерите някой до утре, отиваме при кмета. А пък после… — И двамата го изгледаха безмълвно, без никой да попита какво ще стане, ако не намерят някой, който също да е виждал мъжа в черното наметало. Въпросът обаче се четеше в очите им и той нямаше отговор за него. Младежът въздъхна. — Аз трябва да тръгвам. Баща ми чака.

Приятелите му пожелаха „на добър час“ и той закрачи към двора на конюшнята, където стоеше колата с високите колелета.

Конюшнята представляваше дълга тясна постройка с покрит със слама покрив. Отделенията за животните, чиито подове бяха застлани със слама, изпълваха двете страни на мрачния коридор, осветен единствено от широко разтворените двойни порти в двата й края. Впрягът на амбуланта предъвкваше овеса си в осем от отделенията, а масивните дърански жребци, които майстор ал-Вийр отдаваше под наем, когато тегленето на изсечени дървета се оказваше свръх силите на фермерските кончета, заемаха още шест. Останалите три коня… Ранд си помисли, че може да свърже всеки кон с неговия ездач без никакви усилия. Високият, с издута гръд черен жребец трябваше да е на Лан. Гъвкавата бяла кобилка с висока шия, със ситни стъпки, грациозни като на танцуващо момиче, не можеше да е на никой друг, освен на Моарейн. А третият — дългокрак петнист скопец с прашливо кафяв цвят, съвършено подхождаше на Том Мерилин.

Трам го чакаше в дъното. Държеше Бела за поводите и разговаряше тихо с Хю и Тад. Преди Ранд да направи и две крачки в конюшнята, баща му кимна на конярите и изведе Бела, подканяйки безмълвно Ранд след себе си.

Двамата впрегнаха рунтавата кобила, без да си продумат. Трам изглеждаше така погълнат от мислите си, че Ранд не посмя да го заговори. Всъщност младежът не изгаряше чак толкова от нетърпение да се опита да убеди баща си в съществуването на черния ездач, още по-малко пък кмета. Утре щяха да разполагат с достатъчно време, след като Мат и Перин намереха други хора, които са виждали човека. Стига да намереха.

Потеглиха. Ранд свали лъка от гърба си, пристегна колчана към кръста си и закрачи покрай каруцата. Когато стигнаха до последните къщи на селото, извади една стрела и я сложи на тетивата. Нямаше какво друго да се види освен голи дървета, но въпреки това раменете му се стегнаха. Черният ездач можеше да се появи всеки миг, преди да го забележат. Можеше да не му остане време да извади стрела от колчана — така че беше по-добре да е готов.