— Ако този човек знае нещо — каза Агелмар, — аз мога да му го изтръгна. Ако можете да разберете поне отчасти какво ще ви срещне в Погибелта, струва си да се забавите един ден. Много сражения са изгубени от това, че не са били известни намеренията на врага.

Моарейн въздъхна и поклати глава.

— Милорд, ако наистина не се нуждаехме поне от една нощ сън, бих се разпоредила да яхнем конете след час, макар това да означава риск да се натъкнем на тролокски набег в тъмното. Преценете какво всъщност разбрах от Фейн. Преди три години на Тъмния се е наложило да доведе Фейн чак до Шайол Гул, за да го докосне, въпреки факта, че Фейн е Мраколюбец, посветен до мозъка на костите си. Тази година Баал-замон вече влиза в сънищата на хора, които живеят в Светлината, и всъщност се появява, макар и трудно, при Шадар Логот. Не в собственото си тяло, разбира се, но дори една проекция на ума на Тъмния, дори проекция, която примигва и не може да се задържи, е по-смъртноопасна за света от всички тролокски орди, взети заедно. Печатите на Шайол Гул вече се трошат, и то отчайващо бързо, лорд Агелмар. Време няма.

Агелмар сведе глава с разбиране, но когато отново я вдигна, на устните му отново се беше изписало упорство.

— Айез Седай, мога да приема, че когато поведа копията към Тарвинската клисура, ние ще представляваме не повече от отклоняваща сила. Дългът повежда мъжете също така неотклонно, както Шарката, и нито едно от двете не обещава, че нашето дело ще се окаже велик подвиг. Но нашата схватка ще бъде безплодна, дори да победим, ако вие загубите сражението. Щом вие твърдите, че вашата група трябва да е малка, аз казвам — хубаво, много добре, но моля ви положете всички усилия наистина да можете да победите. Оставете тези младежи тук, Айез Седай. Заклевам ви се, че мога да намеря трима опитни мъже, без никаква мисъл за слава в главите им, които да ги заместят, мъже, които наистина владеят оръжието и които ще ви бъдат почти толкова полезни в Погибелта, колкото Лан. Позволете да мога да поведа войската си към Клисурата със съзнанието, че съм направил всичко, което е било по силите ми, за да ви помогна да победите.

— Трябва да отведа тъкмо тях и никой друг, лорд Агелмар — отвърна кротко Моарейн. — Те са тези, които ще се сражават при Окото на света.

Челюстта на Агелмар увисна, той зяпна Ранд, Мат и Перин и отстъпи крачка назад.

— Не е възможно да са… Вие не сте Червена Аджа, Моарейн Седай, но със сигурност дори и вие не бихте…

— Те са тавирен — промълви Моарейн успокояващо. — Шарката се заплита около тях. Тъмния вече се опита да убие всеки един от тях, и то неведнъж. Трима тавирен на едно място са предостатъчно, за да променят живота около себе си толкова сигурно, колкото един въртоп променя движението на сламката. А когато мястото е Окото на света, Шарката би могла да вплете дори и самия Баща на лъжите в себе си и отново да го направи безвреден.

Агелмар продължаваше да гледа Ранд и приятелите му със съмнение.

— Моарейн Седай, щом вие казвате, че са такива, значи наистина са, макар аз да не го виждам. Някакви най-обикновени селячета. Сигурна ли сте, Айез Седай?

— Старата кръв — промълви Моарейн. — Тя се разсейва като река, раздробена на хиляди пъти по хиляди вадички, но понякога вадичките и поточетата отново се сливат, за да образуват реката. Старата кръв на Манедерен е силна и чиста почти у всички тези младежи. Нима можете да се съмнявате в силата на кръвта на Манедерен, лорд Агелмар?

Ранд погледна накриво Айез Седай. „Почти всички.“ Погледна тревожно и към Нинив; тя се беше извърнала, както за да слуша, така и да гледа, макар че продължаваше да избягва да поглежда към Лан. Той улови погледа на Премъдрата. Тя поклати глава — не беше казвала на Айез Седай, че не е роден в Две реки. „Какво ли знае Моарейн?“

— Манедерен — повтори замислено Агелмар и закима. — Виж, в тази кръв не бих се усъмнил. Странни времена ни носи Колелото. Едни селянчета отнасят честта на Манедерен в Погибелта, и все пак, ако нечия кръв може да нанесе решителен удар върху Тъмния, то това е кръвта на Манедерен. Ще бъде тъй, както вие желаете, Айез Седай.

— Тогава позволете да се оттеглим в стаите си — каза Моарейн. — Трябва да тръгнем по изгрев слънце, защото времето ни е скъпо. Тримата младежи трябва да спят близо до мен. Времето преди битката е твърде кратко, за да позволя на Тъмния отново да ги порази. Твърде кратко.

Ранд усети очите на Агелмар върху себе си — оглеждаха преценяващо него и приятелите му, претегляха силата им. И потръпна. Твърде кратко.

Вятърът плющеше в плаща на Лан и понякога го правеше почти невидим дори на слънчевата светлина. Ингтар и стоте копия, които лорд Агелмар беше изпратил, за да ги придружат до Границата, в случай че се натъкнат на тролокски набег, яздеха след него, предвождани от флага със Сивата улулица на Ингтар. Бяха величествени и допреди малко Ранд ги бе гледал с възхита, но сега се взираше в кулите, изникващи пред тях.

Всяка кула стърчеше висока и яка върху билото на хълм, на половин миля отстояние от съседните. На изток и запад се издигаха други и още повече — отвъд тях. Широка, защитена със стена рампа се виеше на спирала около всяка от тези масивни колони, достигайки до тежките порти наполовина под зъбчатия връх. Едно гарнизонно отделение щеше да бъде защитено от стената, докато стигне до земята, но враговете, опитващи се да се доберат до портата, щяха да се катерят нагоре под порой от стрели, камъни и нагорещена смола от големите казани, окачени на надвисналите между бойниците греди. Огромно стоманено огледало, сега грижливо обърнато надолу, проблясваше над всяка кула под висока желязна купа, в която можеха да се запалват сигнални огньове, когато слънцето не грее. Сигналът щеше да се предаде към кули по-навътре от Границата, а от тях към други и така да стигне чак до вътрешните крепости, откъдето копиеносците трябваше да тръгнат, за да отблъснат набега. Ако времената бяха обичайни, разбира се.

От върховете на двете най-близки кули неколцина мъже наблюдаваха тяхното приближаване. В по-добри времена в кулите пазеха само толкова мъже, колкото е необходимо за самозащита, като се осланяха по-скоро на каменните стени, отколкото на силното въоръжение — всеки човек, който можеше да бъде спестен, тръгваше с похода към Тарвинската клисура. Падането на кулите нямаше да има голямо значение, ако копиеносците не успееха да удържат клисурата.

Ранд потръпна, когато преминаха между двете кули. Сякаш бе преминал през някаква стена от по-хладен въздух. Ето, това беше Границата. Земята отвъд нея не изглеждаше по-различна от Шиенар, но там отвъд, някъде зад обезлистените дървеса, се намираше Погибелта.

Ингтар вдигна стоманен юмрук, за да спре копиеносците пред един квадратен, нисък каменен пилон недалече пред кулите. Граничен пилон, бележещ границата между Шиенар и някогашната Малкиер.

— Благоволете да ме извините, Моарейн Айез Седай. Извини ме, Даи Шан. Извини ме, Строителю. Лорд Агелмар ми нареди да не продължавам по-нататък. — Беше недоволен от това, целият свят като че ли му беше крив.

— Това го обмислихме двамата с лорд Агелмар — каза Моарейн.

Ингтар изсумтя кисело.

— Извинете, Айез Седай. — Съвсем не звучеше искрено. — Да ви придружа дотук за мен означава, че мога да не стигна до Клисурата преди началото на битката. Лишен съм от възможността да застана редом с останалите воини, а в същото време ми се заповядва да не продължавам нито стъпка отвъд граничния пилон, сякаш никога досега не съм влизал в Погибелта. А милорд Агелмар дори и не пожела да ми обясни защо. — Той изгледа презрително Ранд и останалите — беше научил, че те ще придружат Лан в Погибелта.

— Ако толкова иска, може да отиде на мое място — промърмори Мат към Ранд. Лан изгледа остро и двамата. Мат сведе поглед и се изчерви.

— Всеки от нас има свой дял в Шарката, Ингтар — отвърна твърдо Моарейн. — Оттук ние трябва да последваме своята нишка сами.