— Както желаете, Айез Седай. Сега аз трябва да ви оставя. Чака ме тежка езда, докато стигна до Тарвинската клисура. Поне ще имам… възможност… да срещна тролоците там.
— Наистина ли сте толкова нетърпелив? — попита Нинив. — Да се сражавате с тролоците?
Ингтар я изгледа озадачен, след което извърна очи към Лан, сякаш Стражникът можеше да обясни по-добре.
— Това е моята работа, лейди — отвърна бавно войнът. — Това съм аз. — Той вдигна облечената си в метална ръкавица ръка към Лан. — Суравие нинто маншима таишите, Даи Шан. Мир да закриля твоя меч. — Ингтар дръпна юздите, обърна коня си и пое на изток със своя знаменосец и стоте копиеносци. Тръгнаха в тръс, но с добра скорост, доколкото можеха да издържат тежко натоварените коне.
— Колко странно говорят — възкликна Егвийн. — Защо използват тази дума по толкова необичаен начин? Мир.
— Когато никога не си познавал нещо освен в сънищата си — отвърна Лан, докато извръщаше Мандарб напред, — то се превръща в нещо повече от талисман.
Последваха Стражника отвъд граничния пилон. Ранд на няколко пъти се обърна, за да погледне Ингтар и неговите копиеносци. След това изчезна и граничният камък, а накрая се скриха и самите кули. Съвсем скоро те останаха сами. Яздеха на север и мълчаха. Дори и Мат не се обаждаше.
Тази заран портите на Фал Дара се бяха отворили още с настъпването на зората. Лорд Агелмар, вече с броня и шлем, потегли с флага на Черния ястреб и Трите лисици от Източната порта към изгряващото слънце. Колоната се проточи като стоманена змия и се скри в лесовете още преди опашката й да е напуснала цитаделата на Фал Дара. Още по̀ на изток щяха да се слеят с други подобни стоманени змии — от Фал Моран, предвождани от самия крал Изар и всичките му синове, а също от Анкор Даил, който пазеше източните предели и Гръбнака на света; от Мос Шираре, от Фал Сион и от Камрон Каан, и от всички останали крепости на Шиенар, големи и малки, а след това щяха да извърнат на север, към Тарвинската клисура.
По същото време от стените на града започна да се изтегля и друга колона — през Кралската порта, извеждаща на пътя за Фал Моран. Каруци и фургони, ездачи и пешаци, хора, подкарали добитъка си, понесли деца на гръб, с удължени като утринни сенки лица. Нежеланието да напуснат родния дом, може би завинаги, забавяше стъпките им, но в същото време страхът от това, което идеше, ги пришпорваше, тъй че огромното множество бежанци се движеше на тласъци, краката им се влачеха, след това се втурваха в бяг, за да изминат няколко разтега, и отново се повличаха в прахоляка. Малцина се спираха извън стените на града, за да погледнат към бронираната военна колона, виеща се към леса. Надежда просветваше в очите им, а устните им шепнеха молитви, молитви за войниците, молитви за самите тях, преди отново да се обърнат и да се повлекат унило към неясната си орис.
Най-малката колона излезе през Малкиерската порта и в града останаха малцина, последната шепа защитници, така че каквото и да се случеше в Тарвинската клисура, Фал Дара да не падне съвсем без бой. Последната малка колона се предвождаше от Сивата улулица на Ингтар, но всъщност Моарейн бе тази, която ги отвеждаше на север. Най-важната колона от всички, и най-отчаяната…
Измина час, откакто бяха отминали граничния знак. Стражникът яздеше напред в бърз тръс. Ранд не преставаше да се чуди кога ли най-сетне ще стигнат Погибелта. Хълмовете започнаха да стават малко по-високи, но дърветата, пълзящите растения и храсталаците по нищо не се различаваха от онова, което беше видял в Шиенар — сиви и почти обезлистени. По едно време му стана по-топло, достатъчно топло, за да свали наметалото си.
— Това е най-хубавото време, което съм виждала тази година — сподели Егвийн и също свали пелерината си.
Нинив поклати глава намръщена, сякаш се вслушваше във вятъра и каза:
— Тук нещо не е наред.
Ранд кимна. И той усещаше, че нещо не е както трябва, макар да не можеше да определи точно какво. Нещо вредно сякаш, и злокобно, стоящо зад този пръв топъл повей тази година. Просто не можеше да е толкова топло толкова далече на север. Сигурно беше от Погибелта, въпреки че теренът си оставаше един и същ.
Слънцето се издигна високо — червена топка, която не можеше да излъчва толкова топлина, въпреки безоблачното небе. Малко по-късно той разкопча сетрето си. Пот потече на струйки по лицето му.
Не беше единственият. Мат свали сетрето си, разкривайки камата с рубина, и изтри лицето си. Нинив и Егвийн си вееха с кърпи. Лоиал разкопча туниката си, а после и ризата. Космите по гърдите му приличаха на козина.
— Стеддинг Шангтай е високо в планините и там е прохладно — замърмори той. Широките му ноздри потръпваха, вдишвайки въздуха, който ставаше все по-топъл с всяка минута. — Никак не ми харесва тази жега, и влагата също.
Наистина беше влажно. Напомняше за Тресавището в Две реки посред лято. В онова мочурливо блато, около което при всяко вдишване човек изпитваше чурството, че са го натопили със завързан вълнен парцал на устата в гореща вода. Но тук теренът не беше блатист — само няколко малки езерца и ручеи, същински вадички в сравнение с онова, с което бяха свикнали във Водния лес — а в същото време въздухът беше досущ като покрай Тресавището. Само Перин дишаше леко, без дори да разкопчава сетрето си. Перин и Стражникът, разбира се.
Появиха се вече и листа, и то по дървета, които не са вечнозелени. Ранд се пресегна да докосне една клонка, но ръката му замръзна миг преди да я пипне. Болезнено жълто бе изпъстрило напъпилите листа, осеяно с черни точки, като мана.
— Казах ви да не докосвате нищо — скастри го Стражникът. Той още не беше свалил плаща, чиито цветове се сливаха с околната среда, като че ли жегата го притесняваше точно толкова малко, колкото студът. Скулестото му лице сякаш се носеше безтелесно над гърба на Мандарб. — Цветовете могат да те убият в Погибелта, а листата осакатяват. Има едно малко нещо, казва се Мушилото. Обича да се крие там, където листата са най-гъсти. Чака само някой да го докосне. Боде те и вкарва слуз под кожата ти. А слузта започва да смила жертвата. Единственото, което ти остава, е веднага да отсечеш ухапаната си ръка или крак. Но Мушилото няма да те ухапе, освен ако не го докоснеш. Виж, други неща в Погибелта хапят.
Ранд бързо дръпна ръката си, без да е докоснал листата, и я отри в крачола.
— Значи вече сме в Погибелта? — попита Перин. Странно, но гласът му не прозвуча уплашено.
— Едва в околностите — отвърна мрачно Лан. — Истинската Погибел е все още пред нас. В Погибелта обитават неща, които налитат по звука, и някои от тях може да са стигнали чак тук, на юг. Понякога прекосяват планините Доом. Много по-лоши са от Мушилата. Пазете тишина и бъдете нащрек, ако искате да останете живи. — Той продължи неотклонно напред, без да дочака отговор.
Миля след миля развалата на Погибелта ставаше все по-явна. Листак покриваше дърветата, все по-изобилен, но петнист и осеян с жълти и червени точици и със синкавочервени резки, като отровена кръв, Всеки лист и виещ се стрък на лиана изглеждаше издут, готов да се пръсне само при допир. Цветове висяха от дърветата и по храстите, гнусно подобие на пролетта, болезнено бледи и тлъсти, восъчни неща, които сякаш гниеха и се разтапяха пред очите им. Когато Ранд вдишваше, от сладникавата воня на гнило му прилошаваше. Опиташе ли се да вдиша през устата, мигом се задавяше. Въздухът имаше вкус на изгнила мърша. Конските копита издаваха тих плясък, сякаш стъпваха в тиня.
Мат се наведе от седлото и заповръща. Ранд подири празнотата, но и спокойствието не можеше да помогне срещу изгарящата киселина, надигаща се в гърлото му. След малко Мат забълва отново, без да повърне нищо, и после още веднъж. Егвийн непрекъснато преглъщаше, а лицето на Нинив представляваше восъчна маска на твърда решимост — бе стиснала челюсти и приковала поглед в гърба на Моарейн. Премъдрата не смяташе да се издаде, че й е зле, преди Айез Седай да я изпревари, но Ранд не вярваше, че ще може да издържи дълго. Очите на Моарейн бяха присвити, устните й бяха пребледнели.
