Ескортът спря. Той примигна изненадан, едва сега забелязал, че са излезли в двора и са застанали пред високите позлатени порти, блеснали на слънцето. Тези врати едва ли се отваряха за един човек, със сигурност не и за нарушител, дори и ако щерката-наследница изискваше да му се отдаде почит като на гост. Таланвор мълчаливо дръпна лоста на една малка вратичка, врязана в едното крило на парадната порта.

— Според обичая — каза Елейн — придружаваме гостите до самите врати, но не оставаме да ги гледаме как си отиват. Човек трябва да запомни удоволствието от компанията на госта, а не тъгата от раздялата.

— Благодаря, милейди — промълви Ранд и докосна шала, с който беше овързала главата му. — За всичко. В Две реки имаме обичай гостът да поднесе някакъв малък дар. Опасявам се, че нямам в себе си нищо. Макар че — добави той дрезгаво — явно съм ви научил нещо за народа на Две реки.

— Ако бях споделила с майка, че ми се струваш хубавец, тя със сигурност щеше да те затвори в килия. — Елейн го дари със зашеметяваща усмивка. — Лек път, Ранд ал-Тор.

Зяпнал, той я изгледа как си отива — същинско подмладено копие на хубостта и величието на Мургейз.

— Не се и опитвай да се наддумваш с нея — засмя се Гавин. — Винаги излиза победителка.

Ранд кимна разсеяно. „Хубавец? О, Светлина, от устата на самата щерка-наследница на трона на Андор!“

Гавин, изглежда, очакваше нещо. Ранд го изгледа за миг мълчаливо.

— Милорд, когато ви казах, че съм от Две реки, вие бяхте изненадан. А и всички останали, вашата майка, лорд Гарет, Елайда Седай… — по гърба му полазиха тръпки, — никой от тях… — Не можа да довърши; дори не беше сигурен защо ли го започна. „Аз съм син на Трам ал-Тор, дори и да не съм роден в Две реки.“

Гавин му кимна, сякаш беше очаквал тъкмо това. Но и той се колебаеше. После промълви:

— Само да си увиеш една шуфа около главата, Ранд, и ще се превърнеш в самото олицетворение на мъж от Айил. Странно, след като майка, изглежда, смята, че говориш наречието на Две реки. Жалко, че не можахме да се опознаем повече, Ранд ал-Тор. Лек път.

„Айилец.“

Ранд остана закован на място, гледайки отдалечаващия се Гавин, и едва нетърпеливото покашляне на Таланвор му припомни къде се намира. Той се сниши и прекрачи през ниската вратичка. Таланвор я затръшна зад него.

„Айилец.“

Ранд запъхтян спря чак пред вратата на „Кралски благослов“. Беше тичал цялото време, без да се притеснява дали някой ще го види, че носи червено, или дори че могат да използват тичането му като повод да го преследват. Не мислеше дори и за това, че някой Чезнещ може да го забележи.

На пейката до вратата седеше Ламгвин, прегърнал една рижава писана. Изправи се да погледне дали не се приближава някоя беда, стреснат от паническия бяг на Ранд, и като се увери, че няма никаква опасност, седна и каза:

— Преди малко някакви глупаци се опитаха да откраднат няколко от котките в хана. — Огледа разранените кокалчета на пръстите си и добави: — Напоследък от котки се печелят добри пари.

Двамата мъже с бели знаци продължаваха да седят от другата страна на улицата.

— Къде е господин Джил? — попита Ранд.

— В библиотеката — отвърна Ламгвин. Котката започна да мърка и той се ухили. — Една котка никой не може да я притесни за дълго, дори и някой крадец, който се опитва да я напъха в торбата.

Господин Джил наистина се оказа в библиотеката — играеше на камъчета с Лоиал. На масата се беше разположила тлъста сива котка и подвила лапи под себе си, следеше с интерес ръцете на двамата играчи над инкрустираната табла.

Огиер премести едно от камъчетата с удивително нежно за дебелите му пръсти докосване. Господин Джил поклати глава и се възползва от появата на Ранд, за да отмести поглед от масата. Лоиал почти винаги побеждаваше на камъчета.

— Бях започнал вече да се безпокоя къде си, момко. Помислих, че може да си имал някакви неприятности с онези бели предатели или че си се натъкнал на онзи просяк.

Ранд зяпна. Почти беше забравил за човека, който приличаше на купчина дрипи.

— Видях го — промълви той най-сетне. — Но това е нищо. Видях също така и кралицата и Елайда!

Господин Джил се изсмя.

— Кралицата, а? И ти ги разправяш едни… Е, ние пък видяхме самия лорд Гарет в дневната. Бориха се с лорд капитан-командира на Чедата, но виж, кралицата… това е друга работа.

— Кръв и пепел! — изруга ядосано Ранд. — Защо всички днес смятат, че лъжа? — Той хвърли наметалото си на един от столовете и се тръшна на другия. Гърбът му беше твърде натъртен, за да може да се облегне. — Видях просяка и той също ме видя, и си помислих… но това не е важно. Качих се на една стена, за да мога да видя площада, през който преведоха Логаин. А после паднах от вътрешната страна.

— Току-виж съм повярвал, че не се шегуваш — замислено промълви ханджията.

— Тавирен — промърмори Лоиал.

— О, случи се — каза Ранд. — Светлината да ми е на помощ, случи се, и още как.

Докато им разказваше, скептицизмът на господин Джил постепенно се стопи и премина в няма тревога. Ханджията се навеждаше все повече напред, докато не кацна на ръба на стола си, досущ като Ранд. Лоиал го слушаше равнодушно, като от време на време потриваше огромния си нос и щръкналите от ушите му туфи помръдваха.

Ранд им разказа всичко от игла до конец, с изключение на онова, което му беше промълвила Елайда. И онова, което му беше казал Гавин пред портите на двореца. За първото не искаше и да си помисля. Второто му се струваше съвсем безсмислено. „Аз съм син на Трам ал-Тор, макар да съм роден извън Две реки. Такъв съм! В мен тече кръвта на Две реки и Трам е мой баща.“

Внезапно осъзна, че е престанал да говори и е потънал в собствените си мисли. Двамата го гледаха мълчаливо. За миг се паникьоса да не би да е казал прекалено много.

— Е… — промълви най-сетне господин Джил. — Не ти остава много време да чакаш приятелите си. Трябва да напуснеш града, и то скоро. Един-два дни, най-много. Ще можеш ли да изправиш Мат на крака за това време, или да пратя да потърсят мама Гръб?

Ранд го изгледа смутен.

— Два дни?

— Елайда е съветничка на кралица Мургейз, първата след самия капитан-генерал Гарет Брин. Може би стои и над него. Ако тя изпрати кралските гвардейци да те издирят — а лорд Гарет няма да може да я спре, — е, гвардейците могат да претърсят всички ханове из града за два дни. И то ако нямаме лош късмет да започнат оттук още първия ден. Може би имаш още малко време, ако започнат от „Короната и лъва“, но време за мотаене нямаш.

Ранд кимна замислено.

— Ако не изправя Мат на крака, извикайте тази мама Гръб. Останали са ми още малко пари. Може би ще ми стигнат.

— Аз за мама Гръб ще се погрижа — каза дрезгаво господин Джил. — И мисля, че ще мога да ви наема два коня. Ако тръгнете пеш за Тар Валон, това, което е останало от ботушите ви, ще се разпадне още на половината от пътя.

— Вие сте добър приятел — промълви Ранд. — Ние май ви донесохме само неприятности, но въпреки това искате да ни помогнете. Наистина сте добър приятел.

Господин Джил беше видимо смутен. Той сви рамене, окашля се и сведе очи. Това вкара таблата с камъчетата в полезрението му и той отново отмести поглед. Лоиал очевидно печелеше играта.

— Хм. Добре де, Том винаги е бил мой добър приятел. Щом той е пожелал да се отклони от пътя си заради вас, и аз мога да направя нещо по вашия въпрос.

— Бих искал да дойда с вас, когато тръгнете, Ранд — неочаквано каза Лоиал.

— Мисля, че се разбрахме, Лоиал. — Ранд се поколеба — господин Джил все още не беше научил за цялата опасност, — после добави: — Знаеш какво ни очаква с Мат и какво ни преследва.

— Мраколюбци — изръмжа кротко Огиер. — А също така и Айез Седай, и Светлината знае какво още. Или Тъмния. Вие тръгвате за Тар Валон, а там има много хубава дъбрава, за която, както съм чувал, Айез Седай се грижат добре. Тъй или иначе, по света има да се видят много повече неща освен дъбравите. А ти наистина си тавирен, Ранд. Шарката се сплита около теб и ти си в самата й сърцевина.