„Този човек е в сърцевината.“ Ранд усети хладни тръпки.

— Не съм в сърцевината на нищо! — възкликна ядно той.

Господин Джил примигна и дори Лоиал изглеждаше стреснат от яда му. Ханджията и Огиер се спогледаха, след което и двамата забиха очи в пода. Ранд се насили да си придаде спокоен израз и задиша равномерно. За миг постигна празнотата и спокойствието, които му се бяха изплъзвали от толкова дълго време. Двамата не заслужаваха гнева му.

— Можеш да дойдеш, Лоиал — каза той. — Не разбирам защо държиш толкова, но мога да съм ти само благодарен, ако ни станеш спътник. Ти… знаеш в какво състояние е Мат.

— Знам — отвърна Лоиал. — Все още не мога да изляза по улиците, без да се разкрещят подире ми: „Тролок, тролок!“ Но Мат поне само приказва. Не се е опитал да ме убие.

— Разбира се, че не — отвърна Ранд. „Не би могъл да стигне толкова далече. Не й Мат.“

На вратата се почука и една от прислужничките, Джилда, си показа главата. Беше стиснала устни, а очите й гледаха тревожно.

— Господин Джил, елате бързо. В дневната дойдоха Бели плащове.

Господин Джил изтърси люта ругатня и стана рязко, отпращайки седналата върху масата котарана на пода. Животното се шмугна през открехнатата врата, навирило обидено опашка.

— Идвам. Бягай да им кажеш, че идвам, и стой настрана от тях. Разбра ли, момиче? Стой настрана от тях. — Джилда кимна и изчезна. — А ти ще е най-добре да останеш тук — обърна се той към Лоиал.

Огиер изсумтя така, сякащ някой беше раздрал чаршаф.

— Бездруго нямам никакво желание отново да се срещам с Чедата на Светлината.

Очите на господин Джил се спряха за момент върху камъчетата на таблата и лицето му просветна.

— Изглежда, след това ще трябва да започнем играта отначало.

— Не е нужно. — Лоиал се протегна към рафтовете и взе една книга. Дланите му погладиха платнената й корица. — Можем да продължим от това положение. Ти си на ред.

Господин Джил направи гримаса.

— Ако не е едно, ще е друго — изсумтя той и заситни към вратата.

Ранд го последва, без да бърза. Не изпитваше по-голямо желание от Лоиал да се замесва с Чедата. „Този човек е в самата сърцевина.“ Той се спря до вратата на дневната, откъдето можеше да следи какво става вътре, но достатъчно далече, както се надяваше, за да не го забележат.

В залата се беше възцарила мъртва тишина. В средата стърчаха петима Бели плащове, хората по масите съзнателно не поглеждаха към тях. Един от тях имаше под слънчевия изгрев на плаща си бродирана сребърна мълния — знак, че е с подофицерски ранг. Ламгвин стоеше на прага на външната врата и съсредоточено почистваше ноктите си с някаква треска. Още четирима от наетите от господин Джил охранници се бяха облегнали на стената до него и старателно избягваха да погледнат към Белите плащове. Ако и да забелязваха нещо, Чедата на Светлината не го показваха. Единствен подофицерът изобщо показваше някакви чувства, като нервно потупваше сребристите си ръкавици, очаквайки най-после ханджията да се появи.

Господин Джил бързо се приближи до него.

— Светлината да ви освети — поздрави той с премерен поклон, не много дълбок, но не и толкова небрежен, че да ги оскърби. — И нашата добра кралица Мургейз. С какво бих могъл да помогна на…

— Нямам време за празните ти брътвежи, ханджийо — прекъсна го сърдито подофицерът. — Днес съм обиколил вече двайсет хана и всеки от тях е още по-голяма кочина от предишния, а до залез слънце трябва да обиколя още толкова. Търся едни Мраколюбци, едно момче от Две реки…

С всяка следваща дума лицето на господин Джил все повече помръкваше. Ханджията запухтя, сякаш едва се сдържаше да не избухне, но най-накрая не издържа и на свой ред прекъсна Белия плащ.

— В моето заведение няма Мраколюбци! Всеки посетител тук е добър поданик на кралицата!

— Знаем я ние каква е Мургейз. — Подофицерът изкриви устните си в злорада усмивка. — Знаем и нейната вещица от Тар Валон.

Столовете в помещението изскърцаха и изведнъж всички посетители скочиха. Стояха безмълвни като статуи, но всички гледаха мрачно Белите плащове. Подофицерът си даде вид, че не ги е забелязал, но останалите четирима се огледаха притеснено.

— За теб самия ще е по-добре — заяви подофицерът, — ако ни сътрудничиш. Времената напоследък са много трудни за тия, дето прдслоняват Мраколюбци. Не мисля, че хан с надраскан Драконов зъб на вратата ще има много клиенти. Току-виж и някой пожар ти се стоварил на главата.

— Сега вие изчезвате веднага оттук — отвърна му спокойно господин Джил. — Или ще повикам кралската гвардия да откара това, което е останало от вас, на градското бунище.

Мечът на Ламгвин изсвистя от ножницата, последван от дрезгавото стържене на стомана в кожа из цялото помещение.

Подофицерът се огледа свъсено, с невярващ поглед.

— Драконовият зъб…

— Няма да помогне на вас петимата — довърши мисълта му господин Джил, вдигна под носа му стиснатия си юмрук и изправи показалеца. — Едно.

— Трябва да си луд, за да заплашваш Чедата на Светлината!

— Белите плащове нямат власт в Кемлин. Две.

— Наистина ли вярваш, че това ще свърши току-така?

— Три.

— Ние ще се върнем — изджавка подофицерът, след което припряно изкомандва хората си да се обърнат кръгом и закрачи към изхода, стараейки се да си придаде вид, все едно че напускат в ред и по негово собствено решение. Усилията му бяха осуетени от нетърпението, с което хората му се запътиха към изхода — без да бягат, но и без да крият, че искат да излязат навън колкото се може по-бързо.

Ламгвин се беше изпречил с извадения си меч на вратата и отстъпи едва след отчаяните знаци, които му направи господин Джил. След като Белите плащове излязоха, ханджията тежко се отпусна на най-близкия стол. Отри с длан челото си я зяпна, изненадан, че по нея няма пот. Посетителите насядаха по местата си и започнаха да се смеят, доволни от това, което току-що бяха направили. Ранд пристъпи към ханджията и го потупа по рамото.

— Кой би повярвал, че мога да стана истински герой! — възкликна удивен дебелият мъж. — Светлината да ме освети. — Той рязко разтърси оплешивяващата си глава и заговори по-спокойно: — Трябва да се скриеш, докато ви изведа от града. — Огледа се предпазливо, после стана и избута Ранд в коридора. — Тази сган скоро ще се върне или най-малкото ще пратят шпиони с червено, колкото за през деня. След представлението, което им изиграх, съмнявам се, че изобщо ще ги интересува дали си тук, или не. Ще действат все едно че си тук.

— Това е лудост — възрази бурно Ранд, но ханджията му направи жест и той заговори по-тихо. — Белите плащове нямат никаква причина да ме търсят.

— Не знам за причините им, момко, но че търсят теб и Мат е ясно като бял ден. В какво все пак си се забъркал? Елайда, а сега и Белите плащове.

Ранд понечи да протестира, но се отказа. Не виждаше никакъв смисъл във всичко това, но нали сам беше чул Белите плащове.

— А вие? Белите плащове ще ви създадат неприятности дори и да не ни намерят.

— Ти за мене не се грижи, момко. Кралската гвардия все още поддържа закона, нищо че са оставили тия предатели да щъкат наоколо и да ми размахват бялото си. Колкото за през нощта… е, Ламгвин и неговите хора ще спят по-малко, но тежко му и горко на онзи, дето ще се опита да ми надраска Драконовия зъб на вратата.

До тях се появи Джилда и чинно се поклони на господин Джил.

— Господине… пристигнала е една дама. В кухнята! — Изглеждаше направо скандализирана от съчетанието. — Разпитва за господин Ранд, господине, както и за господин Мат, по име.

Ранд погледна озадачен ханджията.

— Момко — отрони най-сетне ханджията. — Ако наистина си успял да докараш лейди Елейн в хана ми, май всички ще свършим под брадвата на палача. — Джилда изписка при споменаването на щерката-наследница и зяпна Ранд с ококорени очи. — Я се пръждосвай, момиче! — скастри я ханджията. — И да си мълчиш за това, което чу. Не е работа на никого. — Джилда заклати енергично глава и се забърза по коридора, мятайки любопитни погледи през рамо към Ранд. — Само след пет минути — въздъхна господин Джил — ще е казала на другите жени, че си предрешен принц. Докато се стъмни, целият Нов град ще е научил.