— Господин Джил — промълви Ранд, — аз изобщо не съм споменавал на Елейн за Мат. Не може да е… — Изведнъж на лицето му грейна широка усмивка и той се затече към кухнята.

— Чакай! — извика след него ханджията. — Чакай първо да разберем. Стой, глупако!

Ранд отвори широко вратата към кухнята и ги видя. Моарейн извърна студените си очи към него, без изобщо да показва някаква изненада. Нинив и Егвийн, както и щръкналият зад гърбовете им Перин, се затичаха със смях да го прегърнат и го затупаха по раменете, сякаш искаха да се уверят, че е от плът и кръв. На вратата към конюшнята стоеше Лан, стъпил с един крак на прага, раздвоил вниманието си между кухнята и двора отзад.

Ранд се опита да прегърне двете жени и да се ръкува с Перин едновременно, ръцете им се оплетоха сред смях, а положението стана още по-сложно от опитите на Нинив да опипа лицето му, за да се увери, че няма треска. Всички изглеждаха доста изпатили — лицето на Перин беше покрито с отоци и той гледаше някак надолу, нещо съвсем необичайно за него — но тъй или иначе, всички бяха живи и здрави, и отново заедно. Гърлото му така се беше стегнало, че едва успя да проговори:

— Страхувах се, че никога повече няма да ви видя — отрони най-сетне той. — Страхувах се, че всички сте…

— А аз знаех, че си жив — промълви Егвийн, склонила глава на гърдите му. — През цялото време го знаех. През цялото време.

— А аз не — каза Нинив. Гласът й прозвуча рязко, но после отново се смекчи и тя го погледна усмихната. — Добре изглеждаш, Ранд. Е, в никакъв случай не си се прехранил, но изглеждаш добре, слава на Светлината.

— Е — намеси се зад него господин Джил. — Доколкото разбирам, все пак познаваш тези хора. Това ли са приятелите, които търсехте?

Ранд кимна.

— Да, приятелите ни. — И той започна да ги представя един на друг. Все пак прозвуча необичайно, че спомена истинските имена на Лан и Моарейн. Двамата го изгледаха сурово.

Ханджията поздрави всички с щедра усмивка, но особено беше впечатлен от запознаването си със Стражника, да не говорим за Моарейн. Срещу нея той откровено зяпна. Едно беше да чуе, че Айез Седай е помагала на момчетата, а съвсем друго — да я види в собствената си кухня — и й се поклони ниско.

— Добре сте дошла в „Кралски благослов“, Айез Седай, като моя гостенка. Макар, предполагам, ще предпочетете да отседнете в двореца при Елайда Седай и с останалите Айез Седай, които дойдоха с Лъжедракона.

Той отново се поклони и погледна разтревожен към Ранд. Не можеше да бъде обвинен, че говори лоши неща за Айез Седай, но виж, да остане една от тях под покрива му, беше друга работа.

Ранд му кимна окуражително, мъчейки се да му подскаже без думи, че всичко е наред. Моарейн не беше като Елайда, зад всеки поглед и зад всяка дума на която се криеше заплаха. „Сигурен ли си? Дори и сега, наистина ли си сигурен?“

— Смятам, че ще остана тук — отвърна Моарейн. — За краткото време, в което ще пребивавам в Кемлин. Позволете да ви заплатя.

Една пъстра котарана влетя от коридора и се отри в глезените на господин Джил. Веднага след появата й друга, сива, изскочи изпод масата, изви гръб и изсъска. Шарената се сви и измяука заплашително, при което сивата се шмугна покрай Лан и избяга в двора.

Господин Джил започна да се извинява надълго и широко заради котките, като в същото време настояваше, че за него ще е истинска чест, ако Моарейн му бъде гостенка, стига да е сигурна, че няма все пак да предпочете двореца, което той не разбирал съвсем, но се надявал, че ще приеме най-хубавата му стая като скромен дар. Моарейн не обърна никакво внимание на цялото това объркано бърборене. Вместо да го слуша, тя се наведе и почеса оранжево-бялата котарана. Тя веднага се отказа от глезените на господин Джил и предпочете нейните.

— Дотук видях още четири котки в заведението ви — каза тя. — Да не би да имате проблем с мишките? Или плъхове?

— Плъхове, Моарейн Седай — въздъхна ханджията. — Ужасен проблем. Не че не пазя мястото чисто, нали разбирате. Заради хората е. Целият град е пълен с хора и плъхове. Но котките ми се грижат за тях. Няма да ви безпокоят, обещавам ви.

Ранд притеснено погледна към Перин, който отново сведе очи. Имаше нещо странно в очите на Перин. Пък и мълчеше. Перин винаги си беше малко тромав в приказките, но сега изобщо не говореше.

— От хората ще да е — промълви Ранд.

— С ваше позволение, господин Джил — каза равнодушно Моарейн, — няма да е никак трудно да разкараме плъховете от тази улица. С повечко късмет плъховете няма и да разберат, че сме ги отстранили оттук.

Господин Джил се намръщи при последните думи, но се поклони, приемайки предложението й.

— Стига да сте сигурна, че няма да предпочетете двореца, Айез Седай.

— А къде е Мат? — изведнъж попита Нинив. — Тя каза, че и той е тук.

— Горе е — кимна Ранд. — Той… не е добре.

Нинив вдигна разтревожено глава.

— Болен ли е? Ще оставя плъховете на нея и ще се заема с него. Веднага ме заведи при него, Ранд.

— Всички се качете горе — разпореди се Моарейн. — Ще дойда при вас след няколко минути. Бездруго се пречкаме в кухнята на юсподин Джил, а горе ще можем да си отдъхнем всички заедно. — В тона й се чувстваше нещо подмолно. „Скрийте се. Криеницата още не е приключила.“

— Хайде — подкани ги Ранд. — Ще се качим по задното стълбище.

Тръгнаха по стълбите, като оставиха Айез Седай и Стражника в кухнята с господин Джил. Ранд не можеше да се нарадва, че отново са заедно. Беше все едно че се е върнал вкъщи. Не преставаше да се усмихва широко.

Същото облекчение, почти радост, беше обзело и останалите. Само гласът на Перин изглеждаше някак приглушен и той продължаваше да държи очите си сведени към пода, но когато се заизкачваха, проговори.

— Моарейн каза, че ще ви намери с Мат, и го направи. Докато яздехме из града, другите все зяпаха — е, без Лан, разбира се — толкова много хора, сградите, всичко. — Буйните му къдрици се поклатиха, когато разтърси невярващо глава. — Толкова е голям! Толкова много хора. Някои все се заглеждаха към нас и викаха: „Червени ли сте, или бели?“, като че ли това тук е нещо много важно.

Егвийн докосна меча на Ранд, увит с червения плат.

— Това какво означава?

— Нищо — отвърна той. — Нищо съществено. Ние заминаваме за Тар Валон, нали не сте забравили?

Егвийн го изгледа, но отдръпна ръката си от меча му и подхвана оттам, където беше прекъснал Перин.

— Моарейн се интересуваше от нещата наоколо не повече, отколкото Лан. Превеждаше ни по всичките тези улици напред-назад и душеше като хрътка, търсеща миризмата на плячката, така че в един момент реших, че ви няма. След това изведнъж се понесе по една улица и следващото, което разбрах, беше, че даваме юздите на конярите, и се озовахме в кухнята. Изобщо не попита някого дали сте тук. Просто каза на една жена, която месеше тесто, да съобщи на Ранд ал-Тор и на Мат Каутон, че някой иска да ги види. И ето те и теб — тя се усмихна до уши, — като топка, внезапно изхвърчала от ръката на веселчун.

— Къде е веселчунът? — попита Перин. — С вас ли е?

Стомахът на Ранд се сви и хубавото чувство от дългоочакваната среща с приятелите се развали.

— Том е мъртъв. Мисля, че е загинал. Имаше един Чезнещ… — Не можеше да им каже нищо повече. Нинив поклати глава и изсумтя под нос.

Тишината някак си се сгъсти, усмивките им помръкнаха.

— Мат не е точно болен — обясни им Ранд. — Просто е… Сами ще видите. — И отвори широко вратата на стаичката, която деляха с приятеля си. — Мат, виж кой е тук.

Мат продължаваше да лежи, свит на кълбо върху леглото си, както го беше оставил Ранд. Той вдигна глава и зяпна към тях.

— Ти откъде знаеш, че са точно тези, на които приличат? — попита той хрипливо. Лицето му беше зачервено, кожата — изпъната и мазна от пот. — Откъде да знам, че и ти самият си този, на когото приличаш?

— Не е болен ли? — Нинив погледна Ранд с ням укор, шмугна се покрай него и започна да сваля от рамото си торбата с лековете.