— Сега си спомних — каза Мат. — Всички из селото се чудеха дали е болен, или си е паднал по някоя жена. Не че някоя би се омъжила за амбулант, разбира се. Все едно да се омъжи за някой от Пътуващия народ. — Егвийн вдигна вежда и той млъкна.

— След това Фейн отново бил отведен в Шайол Гул и умът му бил… прочистен. — Гласът й подсказваше какво има предвид. — Това, което… изпитал… било прецедено и извадено наяве. Когато се върнал в Две реки на следващата година, той вече можел да избира целите си по-ясно. Всъщност по-ясно дори от очакванията на Тъмния. Фейн разбрал със сигурност, че онзи, когото търсел, бил един от трима младежи в Емондово поле.

Перин изръмжа, а Мат започна да ругае тихо и монотонно, без да се притеснява от осъдителния поглед на Нинив. Агелмар ги изгледа с неприкрито любопитство. От три години Тъмния го е търсил… търсил е тях. Ранд усети само лек хлад и се учуди на самия себе си. Беше сигурен, че само от тази вест зъбите му би трябвало да затракат.

Моарейн не позволи на Мат да я прекъсне, а повиши тон достатъчно, за да я чуват въпреки мърморенето му.

— Когато Фейн се върнал в Лугард, Баал-замон му се явил насън. Фейн до такава степен се унизил и извършил такива гнусни ритуали, че биха ви пропищели ушите, ако можехте да чуете и половината от тях. С което още повече се обвързал с Тъмния. Това, което човек извърши в сънищата си, може да бъде по-опасно, отколкото ако го стори буден. — Ранд се размърда под острия й предупредителен поглед, но тя продължи. — Обещани му били големи награди и власт над цели кралства след победата на Баал-замон, и му било наредено, когато се върне в Емондбво поле, да бележи тримата, които е открил. Там щял да го чака Получовек с тролоци. Вие знаете как се появиха тролоците в Две реки. Трябва да е имало дъбрава на Огиер и Портал край Манедерен.

— При това най-красивата — избоботи Лоиал. — С изключение на Тар Валон. — Той слушаше също толкова напрегнато, колкото и останалите. — Огиер си спомнят с много обич за Манедерен. — Агелмар вдигна удивен вежди и името беззвучно се оформи на устните му. — Манедерен.

— Лорд Агелмар — каза Моарейн. — Ще ви кажа как да намерите Портала на Мафал Дадаранел. Трябва да бъде зазидан здраво и около него да се постави постоянна стража. И никой да не се допуска наблизо. Получовеците все още не са научили всичко за Пътищата, но този Портал се намира на юг, само на няколко мили от Фал Дара.

Владетелят на Фал Дара тръсна глава, сякаш бе изпаднал в транс.

— На юг? Мир! Не ни трябва такова нещо, Светлината да ни освети. Ще бъде сторено.

— Да не би Фейн да ни е преследвал през Пътищата? — попита Перин. — Сигурно така е станало.

Моарейн кимна.

— Фейн би преследвал вас тримата и в гроба, защото е длъжен да го прави. След провала в Емондово поле Чезнещия не му позволил да язди с него, макар той да смятал, че трябва да му намерят най-добрия кон в Две реки и да язди начело. Мърдраалът го принудил да тича с тролоците и те да го носят, когато краката му изнемогвали. Говорели помежду си така, че да ги разбира, като спорели как най-добре да го сготвят, след като престане да им бъде полезен. Фейн твърди, че се обърнал срещу Тъмния, преди да стигнат до Тарен. Но понякога алчността му към обещаните му награди сама се разкрива.

— Когато ние се измъкнахме, прехвърляйки Тарен, мърдраалът отвел тролоците до най-близкия Портал в Мъгливите планини и пуснал Фейн да премине сам. Тогава той си помислил, че се е освободил от тях, но преди да стигне в Бейрлон, го намерил друг Чезнещ — доста по-нелюбезен от предишния. Накарал го да спи, сгънат на две, сред добитъка, който тролоците водели за храна, за да му припомни какво го чака, ако се провали. Използвал го чак до Шадар Логот. По това време Фейн вече бил готов да предложи и собствената си майка на мърдраала, стига той да го пусне на свобода, но Тъмния никога не пуска драговолно юзда, щом я хване веднъж.

— Това, което направих там, като изпратих илюзорните ни следи и миризми към планините, подлъгало мърдраала, но не и Фейн. Получовеците не му повярвали и го повлекли на каишка като куче. Едва след като ние продължихме да им се измъкваме, макар и с малко, колкото и да напираха към нас, някои от тях започнали да му вярват. Това били четиримата, които се върнаха при Шадар Логот. Фейн твърди, че Тъмния ги подкарвал лично.

Агелмар замислено поклати глава.

— Тъмния? Ба! Този човек или лъже, или е много луд. Ако Сърцезъбия се е обвободил, ние всички щяхме вече да сме мъртви, ако не и нещо по-лошо.

— Фейн казва истината така, както той я вижда — каза Моарейн. — Не може да ме излъже, макар че скри много неща. Етс собствените му думи: „Баал-замон се появяваше като примигващ пламък на свещ, изчезваше и отново се появяваше, никога два пътг на едно място. Очите му обгаряха Мърдраал, а огънят от устата му ни пърлеше.“

— Да — промълви Лан. — Нещо докара цели четирима Чезнещи там, където те не смеят да влизат — в място, от което се боят почти толкова, колкото от яростта на Тъмния.

Агелмар изръмжа, като че ли някой го беше изритал.

— Зло срещу зло се възправили сред руините — продължи Моарейн. — Гадост срещу гнусотия. Когато Фейн ми заговори за това, зъбите му тракаха. Много тролоци били изклани, погълнати от Машадар и разни други неща, в това число и тролокът, който държал каишката на Фейн. И той избягал от града, сякаш от Гърнето на Черната Орис в Шайол Гул. И повярвал, че най-сетне е на свобода. Смятал да бяга, та Баал-замон никога да не го намери, до края на света, ако трябвало. Представете си ужаса, който изпитал, когато открил, че подтикът му да ви преследва не намалял. Вместо това той ставал все по-силен и по-остър с всеки изминал ден. Не можел да яде нищо освен боклука, който можел да намери, докато ви гонел, змии и гущери, които хващал, без да спира да тича, изгнили огризки от купчините смет, изровени набързо сред нощния мрак — и не можел да спре, докато пълното изтощение не го събаряло на земята. И веднага щом намирал сили да се изправи, този подтик го тласкал напред. Когато доближил Кемлин, вече усещал плячката си, макар да била на цяла миля. Дори тук, долу в тъмницата, от време на време той вдига очи нагоре, без сам да разбира какво прави. И гледа точно към тази стая.

Ранд внезапно усети сърбеж по гърба си — сякаш почувства впитите в него очи на Фейн въпреки дебелите каменни стени. На Айез Седай не убягна неволното му потръпване, но тя продължи да разказва непоколебимо.

— Ако Фейн е бил полуобезумял, докато стигне до Кемлин, лудостта го погълнала още повече, щом разбрал, че там са само двамата от онези, които преследва. Бил принуден да ви намери всички, но все едно, не можел да направи нищо друго, освен да последва двамата, които били там. Спомена за писъци, когато се отворил Порталът в Кемлин. Познанието как да го стори само изникнало в ума му; не знае как е станало; ръцете му се движели сами, изгаряни от пламъците на Баал-замон, когато се опитвал да ги спре. Убил собственика на дюкяна, който слязъл да провери какъв е този шум. Не защото се налагало, а от завист, че човекът можел свободно да излезе от мазето, докато собствените му нозе неотменно го тласкали към Пътищата.

— Значи Фейн е онзи, когото усетихте, че ни преследва — обади се Егвийн. Лан кимна. — Но как се е спасил от… Черния вятър? — Гласът й трепереше. — Това нещо беше почти зад нас при Портала.

— Спасил се е, и не е — каза Моарейн. — Черният вятър се докопал до него — и той твърди, че е разбрал гласовете. Едни от тях го поздравили като свой; други се бояли от него. Вятърът обгърнал Фейн, после го пуснал и се свил назад.

— Светлината да ни спаси дано! — избумтя гласът на Лоиал.

— Моли се да ни спаси — кимна Моарейн. — У Падан Фейн все още има твърде много скрито, което трябва на всяка цена да разбера. Злото прониква все по-дълбоко в него и става все по-силно. Възможно е Тъмния, докато е правил онова, което е направил с Фейн, да е впечатал в този човек нещо от самия себе си, може би дори, неволно, някаква част от собствения си план. Когато споменах за Окото на света, челюстите на Фейн се стиснаха, но зад това негово мълчание долових, че знае нещо. Жалко, че не разполагам с необходимото време. Но ние не можем да чакаме.