— Ел-Леанна окачила медальон на шията на своя син, за да не се забравя кой е, и бебето, увито в пелени от собствените ръце на кралицата, било предадено на двадесет избраници от кралската охрана, най-добрите в бой с меч и най-неустрашимите бойци. Със заповед: да отнесат детето във Фал Моран.

— А после ал-Акир и ел-Леанна повели народа си, за да пресрещнат за сетен път Сянката. Така загинали те, при Херотския кръстопът, загинал и народът им, а Седемте кули били сринати. Шиенар и Арафел, и Кандор срещнали Получовеците и тролоците при Стълбището на Джбхаан и ги отблъснали, но не толкова далече, колкото били по-рано. По-голямата част на Малкиер останала в ръцете на тролоците и година след година, миля след миля, Погибелта я погълнала. — Агелмар въздъхна тежко. А когато продължи, в очите и гласа му се долавяше тъжна гордост.

— Само петима от охранниците достигнаха живи до Фал Моран, всички мъже бяха ранени, но детето остана невредимо. Още от люлката го научиха на всичко, което знае днес. Изучи оръжията така, както другите деца се научават да играят с играчките си, а Погибелта опозна толкова, колкото децата майчината си градина. Вече няма какво да защитава, но може да мъсти. Той отхвърля титлите си, но въпреки това в Граничните земи го наричат Некоронования, и ако вдигне Златния жерав на Малкиер, веднага ще го последва цяла армия. Но той не ще поведе мъже към тяхната гибел. В Погибелта той сам ухажва смъртта, тъй както кавалер ухажва някоя красива девойка, но други няма да поведе към нея.

— Щом наистина трябва да влезете в Погибелта, при това малцина, няма по-подходящ мъж, който да ви отведе дотам, нито да ви върне живи и здрави. Впрочем, бихте могли да оставите тези момчета тук, да се позакалят малко, и да се доверите изцяло на Лан. Погибелта не е място за неподготвени момчета.

Мат отвори уста, но веднага я затвори под строгия поглед на Ранд. „Дали изобщо ще се научи някога да си я държи затворена?“

Нинив беше слушала с очи също така широко отворени, като тези на Егвийн, но сега отново заби поглед в чашата си, с пребледняло лице. Егвийн постави ръка на рамото й и й се усмихна съчувстващо.

На прага се появи Моарейн, Лан я следваше по петите. Нинив им обърна гръб.

— Какво каза той? — попита Ранд. Мат се изправи, Перин също.

— Селски идиотчета — промърмори Агелмар, а после заговори по-високо, с нормален тон. — Разбрахте ли нещо, Айез Седай, или той е просто луд?

— Той наистина е луд — отвърна Моарейн. — Или почти луд. Но положението с Падан Фейн никак не е просто. — Един от слугите влезе с нисък поклон. Носеше син леген, кана вода и малка кърпа върху сребърен поднос. Погледна притеснено към Агелмар. Моарейн му посочи да ги остави на масата.

— Моля да ме извините, че се разпореждам със слугите ви, лорд Агелмар — каза тя. — Позволих си да го помоля за това.

Агелмар кимна на прислужника, който постави подноса на масата и бързо излезе.

— Можете спокойно да се разпореждате със слугите ми, Айез Седай.

Водата, която Моарейн наля в легена, вдигна пара, като че ли беше почти кипнала. Тя дръпна ръкавите си нагоре и започна енергично да мие ръцете си, без да се пази от горещата вода.

— Аз ви казах, че е по-лош от усойница, но бях твърде далече от истината. Не вярвам някога да съм срещала толкова мизерно и окаяно същество, и в същото време толкова гнусно. Чувствам се омърсена само от докосването до него и съвсем нямам предвид мръсотията по кожата му. Омърсена тук, — И тя докосна лявата си гръд. — Разрухата на душата му почти ме кара да се съмнявам, че изобщо има душа. Той е нещо много по-долно от Мраколюбец.

— Но той изглежда толкова жалък сега… — промърмори Егвийн. — А като си спомня как пристигаше в Емондово поле всяка пролет, винаги весел, винаги пълен с новини от външния свят. Не може да няма някаква надежда за спасението му. „Никой човек не може да стои в Сянката толкова дълго, че да е невъзможно отново да намери Светлината“ — зацитира тя.

Айез Седай енергично изтри ръцете си в кърпата.

— Винаги съм го вярвала — каза тя. — Може би е възможно все пак Падан Фейн да бъде спасен. Но той е бил Мраколюбец повече от четиридесет години и ако чуете какво е сторил за това време, колко кръв, болка и смърт е причинил, сърцата ви ще замръзнат. Едно от най-невинните му деяния — макар да подозирам, че за вас никак не е невинно — е това, че тъкмо той е довел тролоците в Емондово поле.

— Да — промълви Ранд. Егвийн ахна. „Трябваше да се сетя. Да ме изгори дано, трябваше да се сетя още когато го познах.“

— Да не е довел от тях и тук? — попита Мат и огледа стените.

— Ако беше — засмя се Агелмар, — щяха да си счупят зъбите в стените на Фал Дара. На много от тях вече им се е случвало. — Говореше на всички, но очевидно думите му бяха адресирани към Егвийн и Нинив, ако се съдеше по погледите, отправени към тях. — Няма защо да се притеснявате и за Получовеци. — Лицето на Мат почервеня. — Всяка улица във Фал Дара е осветена през цялата нощ. И никой не може да крие лицето си сред градските стени.

— Но защо господин Фейн е трябвало да го прави? — попита Егвийн.

— Преди три години… — С тежка въздишка Моарейн седна и присви рамене, сякаш това, което беше правила с Фейн, бе изцедило всичките й сили. — Преди три години, лятото. Светлината със сигурност ни закриля, иначе Бащата на лъжите щеше да тържествува, докато аз все още седях в Тар Валон и обмислях бъдещите си действия. От три години Фейн ви е издирвал заради Тъмния.

— Но това е лудост! — възкликна Ранд. — Той идваше в Две реки всяка пролет, точен като часовник. Три години? Всеки път бяхме пред очите му, както сме сега пред вас, и той не ни е поглеждал повторно освен последния път. — Айез Седай вдигна пръст и посочи към него, поглеждайки го съсредоточено.

— Фейн ми разказа всичко, Ранд. Или почти всичко. Убедена съм, че е успял да скрие нещо, при това нещо важно, въпреки всичко, което постигнах, но все пак каза достатъчно. Преди три години при него дошъл Получовек в един град в Муранди. Фейн естествено се изплашил, но сред Мраколюбците се смята за висока чест да бъдат призовани. Фейн вярвал, че е избран за големи неща, и наистина било така, макар и не по начина, който той си представял. Отвели го северно от Погибелта, в Изпепелените земи. В Шайол Гул. Там го посрещнал мъж с очи от жив пламък, който нарекъл себе си Баал-замон.

Мат се помръдна притеснен, а Ранд едва преглътна. Сигурно така е било, разбира се, но от това не му стана по-лесно да го приеме. Единствен Перин гледаше Айез Седай, сякаш вече нищо не беше в състояние да го смути.

— Светлината да ни закриля — промълви трескаво Агелмар.

— На Фейн никак не му харесало това, което направили с него в Шайол Гул — продължи спокойно Моарейн. — Докато разказваше, той често крещеше, че нещо го пари и ще го изгори. За малко огънят да го убие, докато измъквах на повърхността всичко, което криеше. Дори с моето Лечителство сега той прилича на развалина. Много време трябва да мине, преди да се възстанови. Но ще положа усилия, ако не за друго, то поне за да разбера какво още крие. А е бил избран заради местата, където се е занимавал с амбулантството си. Не — бързо отвърна тя, когато всички се размърдаха по местата си. — Не само Две реки. По онова време Бащата на лъжите не знаел точно къде да търси онова, което търсел, не повече, отколкото ние в Тар Валон.

— Фейн каза, че бил превърнат в хрътка на Тъмния, и в известен смисъл е прав. Бащата на лъжите го изпратил на лов, да търси, като най-напред го променил, за да стане пригоден за такова издирване. Фейн ужасно се бои да си спомня тъкмо за нещата, които са му направили, за да постигнат тези промени. Той мрази господаря си заради тях точно толкова, колкото се страхува от него. Тъй че Фейн бил изпратен да души и рови из всички села около Бейрлон и чак до Мъгливите планини, отвъд Тарен и из Две реки.

— Преди три пролети? — промълви замислено Перин. — Спомням си онази пролет. Тогава Фейн пристигна по-късно от обикновено, но странното беше, че се задържа. Остана цяла седмица. И все се оплакваше, че ще си изхарчи парите за някаква си стая в хана. Фейн много държи на парите.