Когато източният бряг отново се сниши в степ, тук-там прошарена от горски шубраци, слънчевата светлина огря нещо далечно.

— Какво ли е това? — зачуди се гласно Ранд. — Прилича на метално.

Капитан Домон, който минаваше покрай него, се спря и също се загледа, присвил очи в далечния блясък.

— Метал е, как иначе — рече той. — Метална кула. Виждал съм я отблизо и я знам добре. Търговците по реката я използват за ориентир. Както се движим, ще сме при Бели мост след десетина дни.

— Метална кула ли? — възкликна Ранд, а пък Мат, който седеше с кръстосани крака, облегнат на една бъчва, вдигна глава и се заслуша.

— Аха — каза капитанът. — Блестяща стомана, като я видиш и пипнеш, но няма и петънце ръжда по нея. Двеста стъпки ще да е висока, голяма колкото къща, и нито един белег по нея, нито някакъв отвор.

— Бас държа, че вътре се крие съкровище — обади се Мат. Беше се изправил и се взираше към далечната кула. — Подобно нещо трябва да е направено, за да крие някакви големи ценности.

— Като нищо, момко — изръмжа капитанът. — От мен да знаеш, че по света има много по-странни неща от това. На Тремалкинг, един от островите на Морския народ, има една каменна ръка, петдесет стъпки висока, щръкнала на върха на един хълм. Ако някъде по света има съкровище, то ще да е там, но хората на острова хич и не щат да копаят на това място. Морският народ не се интересува от нищо друго, освен да плава с корабите си и да търси Корамоор, своя Избран.

— Аз бих копнал — каза Мат. — Колко далече е този… Тремалкинг? — Група дървета прикриха далечната кула, но той продължаваше да се взира натам, сякаш все още я виждаше.

Капитан Домон поклати глава.

— Не, момко, не съкровищата те карат да обикаляш света и да гледаш. Ако намериш шепа злато или скъпоценностите на някой мъртъв крал, добре, но това, което те влече към хоризонта, са странностите. В Танчико — това пък е едно пристанище на Аритския океан — част от двореца на Панарха бил издигнат още по времето на Приказния век, така разправят. Там има една стена, на която са изрисувани животни, каквито никой жив човек не е виждал.

— Всяко дете може да ти нарисува животно, което никой не е виждал — прекъсна го Ранд, но капитанът се изкиска.

— Така е, момко, че може, може. Но може ли едно дете да ти направи кокалите от тези животни, кажи де? А в Танчико ги пазят, закрепили са ги един за друг, както е било животното. Показват ги в една част на двореца на Панарха, та да може всеки да ги види. Хиляди чудеса е оставило Разрушението след себе си, а и след него е имало половин дузина империи, всяка от които съперничела на Артур Ястребовото крило, и всяка от тях е оставила неща, които си струва човек да види и пипне. Светещи пръчки, ширит, тънък като бръснач, и сърцекамък. Кристална решетка, която покрива цял остров, и бучи, щом се вдигне луната. Планински връх, хлътнал като купа, а в средата му сребърен шпил, щръкнал на сто разтега, и всеки, който пристъпи на една миля до него, умира. Покрити с ръжда руини, парчетии, разни неща, извадени от морското дъно, неща, за които не се споменава и в най-старите книги. Няколко такива нещица и аз съм си събрал. Неща, за които не можеш и да сънуваш, по толкова места, колкото не можеш да обиколиш и за десет живота. Това са странните работи, дето те бутат все напред.

— И ние сме изравяли разни кости в Пясъчните хълмове — промълви замислено Ранд. — Странни кости. Веднъж намерихме скелет от някаква риба — мисля, че е било риба — голяма колкото „Вейка“. Някои казваха, че не било на добро да ровим из пясъците.

Капитанът го изгледа навъсено.

— Едва-що сте тръгнали по света, момко, а вече мислиш за дома. Светът ще те закачи с кука също като риба. Ще видиш само как ще хукнете да гоните вятъра… а ако някой ден се върнете, селцето ви ще се окаже твърде малко, за да може да ви задържи.

— Не! — възрази Ранд. Откога ли не беше си помислял за дома? За Емондово поле? Ами за Трам? Трябваше да са минали само дни. Но сякаш бяха месеци. — Аз ще се върна у дома един ден, когато мога. Ще паса овцете като… като баща ми, и никога повече няма да напусна. Нали, Мат? Веднага, щом можем, ще се върнем вкъщи и ще забравим, че всичко това изобщо съществува.

С видимо усилие Мат отмести поглед от речния бряг. Кулата вече не се виждаше.

— Какво? Ах, да. Да, разбира се. Ще се върнем у дома. Разбира се. — После Ранд го чу как промърмори под нос: — Той просто не иска някой друг да тръгне за съкровището. — Изглежда, Мат дори не усети, че го каза на глас.

След три-четири дни Ранд се качи на върха на мачтата. „Вейка“ леко се носеше напред, но горе, на петдесет стъпки над реката, този плавен ход клатушкаше върха на мачтата напред-назад в широка дъга. Той отметна глава и се засмя срещу вятъра, духащ в лицето му.

Оттук ладията приличаше на голям дванадесетокрак паяк, пълзящ по повърхността на Аринел. И друг път се беше качвал толкова високо, по дърветата в Две реки, но този път нямаше клони, които да му пречат да вижда. Всичко по палубата — моряците, приведени над греблата, коленичилите по палубата мъже, лъскащи дъските с гладки камъни, хората, които оправяха въжетата и брезентовите покривала на товарите — всички изглеждаха толкова странно отгоре, някак сплеснати и четирикраки, че той прекара почти цял час да ги гледа и да се кикоти.

После погледът му бе привлечен от бавно движещите се назад брегове. Изглеждаше точно така, сякаш той самият стоеше неподвижно, само дето се полюшваше плавно напред-назад, докато бреговете бавно се плъзгаха назад и дърветата и хълмовете маршируваха в шпалир край него. Той беше неподвижен, а целият свят минаваше край него, отдавайки му почит.

В един внезапен импулс той се изправи и разпери ръце, без да се е хванал за нищо. Задържа се така три пълни дъги, след което изведнъж залитна. Ръцете и краката му се размахаха във въздуха и той политна надолу. Успя да се хване за някакво въже, увисна и се разсмя високо. Вдишваше на едри глътки студения чист вятър и се смееше.

— Момко — извика му дрезгаво Том отдолу. — Ей, момко, ако си решил да си прекършиш глупавия врат, внимавай поне да не паднеш върху мен.

Ранд погледна надолу. Том беше увиснал на въжената стълба точно под него и мрачно го гледаше. Веселчунът, както и той самият, беше оставил наметалото си на палубата.

— Том — извика му той радостно. — Том, кога се качи чак дотук?

— Когато престана да обръщаш внимание на хората, дето ти викат отдолу. Да ме изгори дано, момче, накара всички да си помислят, че си се побъркал.

Той отново погледна надолу и се изненада, като забеляза, че всички по палубата са вдигнали погледи към него. Единствен Мат, седнал с кръстосани крака на мостика, с гръб към мачтата, не го гледаше. Дори гребците бяха вдигнали очи към него и бяха спрели да гребат. И нямаше кой да ги наругае. Ранд извърна глава и надникна под мишница към кърмата. Капитан Домон стоеше край кърмилния лост, свил яките си юмруци на бедрата си, и гледаше сърдито към върха на мачтата. Младежът отново се извърна и се ухили на Том.

— Значи искаш да сляза?

Том закима енергично.

— Ще ти бъда безкрайно благодарен.

— Добре.

Младежът люшна краката си напред, преметна едното си коляно през дебелото въже, изпънато от мачтата до носа, след което го прихвана със сгънат лакът и го стисна с длани. Бавно, а после с нарастваща скорост, се плъзна надолу. Удари палубата със стъпалата си малко преди носа, точно пред Мат, пристъпи крачка напред да запази равновесие и се обърна към ладията с широко разперени ръце, както превеше веселчунът след своите акробатични изпълнения.

Екипажът плахо изръкопляска, но Ранд се взря изумен в Мат, по-скоро в онова, което Мат държеше, скрито от очите на всички други, до гърдите си. Извита кама в златна ножница, украсена със странни символи. Фина златна нишка обвиваше дръжката, увенчана с голям рубин. Извитият напречник представляваше две преплетени златни змии, оголили зъбите си.