„Вейка“ бавно се носеше по течението на Аринел. Духаше силен вятър, но от посоки, които правеха използването на платната безполезно. Въпреки усилията на капитан Домон да увеличат скоростта, ладията едва се влачеше. Нощем някой от екипажа заставаше на носа с фенер и осветяваше пътя, подвикваше за дълбочината на кърмчията и течението носеше ладията надолу срещу вятъра, с прибрани гребла. По Аринел нямаше скали, от които да се боят, но плитчините и наносите бяха в изобилие и ладията можеше да заседне. През деня тежките гребла работеха от сутрин до здрач, но вятърът се бореше с тях, сякаш се мъчеше да избута ладията назад, срещу течението.

Не спираха край брега нито през деня, нито нощем. Бейл Домон караше напред, без да жали нито съда, нито екипажа си, опъвайки се на насрещните ветрове и ругаейки мудната скорост. Караше се на гребците, че са непохватни слабаци, и ги заплашваше при всеки погрешен тласък на греблата, описвайки с ниския си хриплив глас високите десет стъпки тролоци, които ще се качат на борда и ще им прегризат гърлата. В първите два дни това беше повече от достатъчно да накара всички да се размърдат. Но след това уплахата от възможно нападение на тролоците започна да заглъхва и хората започнаха да мърморят, че им се полагало все пак по някой и друг час да се поразтъпчат на брега и колко опасно било да се мъкнат по реката по тъмно.

Екипажът ръмжеше през зъби и непрекъснато се оглеждаше, за да се увери, че капитан Домон го няма наблизо да ги чуе, но той, изглежда, чуваше всичко, което се говореше на ладията му. Всеки път, когато ропотът нарастваше, той без много приказки изваждаше подобния на коса меч и злокобно закривената секира, които се бяха оказали на палубата след нападението. Окачваше ги на мачтата за час-два и онези, които бяха получили рани, сочеха превръзките си и мърмореха, при което ропотът заглъхваше… поне за ден-два, след което някой от екипажа отново се сещаше, че тролоците би трябвало да са изостанали вече доста назад, и така кръгът се затваряше.

Ранд забеляза, че Том Мерилин се държи настрана от екипажа, когато започнеха да ръмжат и да мърморят навъсено, въпреки че обикновено потупваше един или друг от мъжете по гърба, разказваше шеги и дърдореше с тях така, че да развесели и най-нацупените. Том следеше всички тези потайни мърморения много внимателно, като си даваше вид, че е улисан в паленето на лулата си или да настройва лютнята, или в нещо друго, но не и че обръща каквото и да било внимание на екипажа. Ранд не разбираше защо го прави. Според него екипажът не обвиняваше толкова тримата, които се бяха появили на борда, гонени от тролоците, колкото Флоран Гелб.

През първите един-два дни мършавият Гелб непрекъснато щъкаше по палубата, спираше до един или друг от членовете на екипажа и повтаряше собствената си версия за нощта, в която Ранд и другите двама се бяха появили на борда. Гръмките му ругатни по техен адрес се сменяха с жалък хленч, после той отново избухваше и сочеше Том или Мат, и особено Ранд, опитвайки се да прехвърли цялата вина върху тях.

— Чужденци са — хленчеше Гелб и се оглеждаше с едно око да не го зърне капитанът. — Какво знаем за тях? Тролоците дойдоха с тях, това знаем. Те са се съюзили с тях, една стока са.

— Късметът да ми се скапе дано, млъкни, Гелб — изръмжа му един от мъжете, чиято коса беше сплетена на плитка и на бузата му личеше татуирана малка синя звезда. Дори и не погледна Гелб, докато навиваше едно дълго въже на палубата, застъпвайки го с боси крака. Всички моряци бяха боси, въпреки студа, понеже ботушите се пързаляха по влажните дъски. — Ако те оставя още да дрънкаш, и майка си ще наречеш Мраколюбец. Я се пръждосвай! — Той се изплю върху крака на Гелб и отново се зае с въжето.

Всички от екипажа помнеха за дежурството, което Гелб беше проспал, и отговорът на мъжа с плитката беше от най-учтивите, които кльощавият човечец беше получил. Никой не искаше да си има работа с него. Скоро започнаха да му възлагат отделни задачи, и то най-мръсната работа, като например да изстърже мазните гърнета в камбуза или да пропълзи по корем в трюма и да провери дали не са се появили течове. Скоро той вече не говореше с никого, раменете му се изгърбиха болнаво и той мълчеше обидено, като ударен през лицето — колкото повече хора го гледаха, толкова по-обидена изглеждаше физиономията му, въпреки че хората само изсумтяваха, щом го погледнеха. Но когато очите му попаднеха на Ранд или на Мат и Том, по дългоносото му лице проблясваше убийствена омраза.

Когато Ранд спомена пред Мат, че Гелб рано или късно ще им причини някоя неприятност, Мат се озърна и отвърна:

— Можем ли изобщо да се доверим на някой от тях?

След това приятелят му се отдалечи и си намери едно ъгълче, където да се уедини. От онази нощ в Шадар Логот Мат твърде често се усамотяваше. Сигурно го бяха налегнали мрачни мисли.

— Неприятностите, ако ни сполетят, няма да дойдат от Гелб, момче — каза Том на Ранд. — Поне засега. Никой от екипажа няма да го подкрепи, а на него не му стиска да опита нещо сам. Но виж, останалите… Самият Домон, изглежда, смята, че тролоците преследват лично него, но другите вече си мислят, че тази опасност е останала назад. В един момент могат просто да решат, че им е писнало. Ако ме питаш, едва се сдържат. — Той опипа пъстрото си наметало и на Ранд му се стори, че проверява скритите из джобовете си ножове — следващата серия от „най-добрите ножове“. — Ако се разбунтуват, момче, няма да оставят жив човек, който да разкаже какво е станало. Законите на кралицата може и да нямат такава сила толкова далече от Кемлин, но дори един селски кмет може да предприеме нещо срещу тях.

Оттогава Ранд също започна да се пази да не го забележат, докато наблюдаваше поведението на екипажа.

Том правеше, каквото можеше, за да отклони моряците от мисли за бунт. Всяка заран и всяка вечер им разказваше сказания и им свиреше всичко, за което го помолеха. За да поддържа впечатлението, че Ранд и Мат искат да му бъдат чираци и да усвоят от него занаята на веселчун, всеки ден отделяше по малко време за уроци, и това също беше някаква форма на забавление за екипажа. Разбира се, не даваше на никой от двамата младежи да пипат лютнята и уроците им по свирене с флейта караха зрителите да се мръщят кисело, поне в началото, и предизвикваха бурен смях от страна на екипажа.

Учеше ги също така как да разказват някои от по-лесните истории, на някои елементарни акробатични премятания и, разбира се, на жонглиране. Мат все се оплакваше от трудните изисквания на Том, но старият веселчун изпухтяваше под мустак и го поглеждаше ядосано изпод гъстите си вежди:

— Не знам как да се преструвам на учител, момче. Мога или да ви уча на нещо, или не. Хайде! Дори една селска тиква като теб би трябвало да може поне да се изправи на ръце. Вдигай си задника.

Моряците, които в момента нямаха работа, се събираха на групичка и присядаха по палубата в полукръг около тримата. Някои дори се опитваха да изпълнят упражнението, което показваше Том, и се смееха на собствената си непохватност. Гелб стоеше настрана и ги гледаше мрачно, изпълнен с омраза към всички.

По-голямата част от деня Ранд прекарваше загледан към брега. Не че сериозно очакваше да види Егвийн или някой от останалите, но ладията се движеше толкова бавно, че понякога го обземаха такива надежди. Можеха да се изравнят с тях дори без те да яздят прекалено бързо. Стига да се бяха спасили. Стига да бяха все още живи.

Реката се проточваше все напред, без никакви признаци за живот, без да се появи някой друг плавателен съд. Но това не означаваше, че нямаше какво да се види и да предизвика човешкото удивление. По средата на първия ден Аринел преминаваше между високи брегове, в които бяха изваяни статуи на мъже и жени, високи стотина стъпки, с корони на главите — образи на крале и кралици. В тази кралска процесия нямаше и два образа, които да си приличат, и очевидно дълги години отделяха първите от последните. Вятърът и дъждът бяха изгладили тези от северната страна и чертите им едва личаха, но ставаха все по-ясни и релефни, докато се придвижваха на юг. Вълните на реката се плискаха в нозете на статуите, нозе, превърнати в безформени буци, дори тези на сравнително най-отскорошните статуи. „От колко ли време стоят тук? — чудеше се Ранд. — Колко ли време е било нужно, за да отмие реката толкова камък?“ Никой от екипажа дори и не вдигаше поглед от работата си, за да ги погледне. Бяха ги виждали много пъти.