С всеки следващ залез Пъструша ставаше все по-нетърпелива. След като Илиас толкова държеше да свършат тази работа с отвеждането на човеците на юг, значи тя трябваше да се свърши — но стига с това бавно пътуване. Вълците бяха привикнали да скитат волно и на нея никак не й харесваше да остава далече от глутницата си за дълго. Нетърпеливост изгаряше и Вятър. По тези места ловът беше съвсем оскъден, а той мразеше да се храни с полски мишки, плячка, подходяща само за кутрета, докато се учат да ловуват, както и за престарели единаци, които не могат вече да свалят сърна или елен. Понякога на Вятър му се струваше, че Горньо беше прав: да оставим човешките грижи на човеците. Но той избягваше подобни мисли, когато Пъструша беше наблизо, и още повече в присъствието на Скокливец. Скокливец беше посивял, покрит с белези ветеран, безстрастен с познанията, придобити от времето, с хитрост, която до голяма степен компенсираше онова, което възрастта му беше отнела. За човеците му беше все едно, но Пъструша държеше тази работа да се свърши и Скокливец щеше да чака, докато тя чака, и да тича, когато тя тича. Вълк или човек, бик или мечка, каквото и да заплашеше Пъструша, щеше да срещне челюстите на Скокливец, които да го пратят във вечния му сън. В това се състоеше целият живот на Скокливец и тъкмо то караше Вятър да бъде предпазлив, докато Пъструша сякаш не обръщаше внимание на мислите и на единия, и на другия.

Всичко това Перин усещаше ясно в ума си. И трескаво желаеше да се озоват най-сетне в Кемлин и да тръгнат с Моарейн към Тар Валон. Дори и да не намереше там отговори, поне всичко това щеше да свърши. Илиас го поглеждаше и сякаш четеше мислите му.

Този път сънят започна по-леко, отколкото другите напоследък. Той седеше край кухненската маса на Алзбет Люхан и точеше секирата с камък. Госпожа Люхан никога не позволяваше да се върши ковашка работа, нито каквото и да е, което намирисваше на ковачница, в къщата. Майстор Люхан дори трябваше да изнася кухненските й ножове извън дома, за да ги наточи. Но сега тя готвеше гозба на огнището и не го сгълча заради секирата. Нищо не му каза дори когато един вълк пристъпи в къщата и прилегна на пода, между Перин и вратата към двора. Перин продължаваше да точи брадвата. Скоро, съвсем скоро щеше да дойде моментът да я използва.

Внезапно вълкът се изправи и изръмжа гърлено, гъстата козина по гърба му настръхна. В кухнята, откъм двора, пристъпи Баал-замон. Госпожа Люхан продължаваше да се занимава с готвенето.

Перин скочи и вдигна секирата, но Баал-замон не обърна внимание на оръжието му, а се загледа във вълка. На мястото на очите му заиграха пламъци.

— Това ли трябва да те пази? Е, срещал съм го и преди. Много пъти преди.

Той посочи напред с кривия си пръст, а вълкът зави и от очите, ушите, устата и кожата му избухнаха пламъци. Воня на изгоряло месо и козина изпълни кухнята. Алзбет Люхан вдигна капака на гърнето и разбърка гозбата с дървената лъжица.

Перин изтърва секирата и скочи напред, мъчейки се да загаси пламъците с ръце. Вълкът се разсипа на черна пепел в дланите му. Втренчен в безформената купчина върху прясно пометения под на госпожа Люхан, той заотстъпва. Дощя му се да изтрие мазните сажди от дланите си, но при мисълта, че ще полепнат по дрехите му, стомахът му се преобърна.

— Остави ме! — изкрещя той. Госпожа Люхан изтръска лъжицата на ръба на гърнето и отново го захлупи, като си мърмореше тихо.

— Не можеш да избягаш от мен — каза Баал-замон. — Не можеш да се скриеш от мен. Ти си онзи и си мой. — Зноят от пламъците в очите му накара Перин да заотстъпва през кухнята, докато не опря гръб в стената. Госпожа Люхан отвори капака на фурната, за да нагледа хляба. — Окото на света ще те погълне — каза Баал-замон. — Бележа те за свой! — Той замахна със сгърчената си длан, сякаш да хвърли нещо; пръстите му се разтвориха и към лицето на Перин полетя гарван.

Черният клюн разкъса лявото му око и Перин изпищя… и се изправи, стиснал лицето си в длани, обкръжен от притихналите фургони на Пътуващия народ. Разтвори бавно ръце. Нямаше болка, нито кръв. Но си я спомняше, спомняше си пронизалата го ужасна болка.

Потръпна и изведнъж видя Илиас, приклекнал в предутринния здрач, протегнал ръка към него, сякаш се канеше да го разтърси, за да се събуди. Отвъд дърветата, под които стояха фургоните, виеха вълците — вой от три гърла. И той усети онова, което изпитваха. „Пламък. Болка. Пламък. Омраза. Омраза! Убий!“

— Да — промълви тихо Илиас. — Време е. Ставай, момче. Време е да си тръгваме.

Все още замаян, Перин се измъкна от завивките си. Докато навиваше одеялото си, от фургона излезе Рен, триейки сънливо очи. Търсача погледна към небето и единият му крак замръзна във въздуха над стъпалото. Само очите му се движеха, докато гледаше напрегнато в небето, макар Перин да не разбираше в какво се взира. На изток няколко облака бяха увиснали неподвижно, прошарени отдолу с розови нишки от слънцето, което всеки миг щеше да изгрее, но нищо друго не се виждаше.

Илиас се върна с оскъдните си лични вещи и Рен слезе по стълбичката.

— Трябва да променим посоката на пътя си, стари приятелю. — Търсача отново погледна притеснено към небето. — Днес тръгваме в друга посока. Ще дойдете ли с нас? — Илиас поклати глава и Перин кимна в подкрепа, сякаш бяха обсъдили всичко. — Е, тогава се пазете, приятелю. Има нещо в този ден… Смятам, че фургоните ни ще тръгнат на изток. Може би чак до Гръбнака на света. Може би ще намерим някой стеддинг и ще останем в него за известно време.

— Бедите никога не спохождат стеддинг — съгласи се Илиас. — Но Огиер никак не са отворени за странници.

— Всички са отворени за Пътуващия народ — отвърна Рен и се засмя. — Освен това, дори и Огиер имат котли и разни други неща за калайдисване. Хайде, да похапнем за закуска и ще поговорим.

— Няма време — отвърна Илиас. — Ние също трябва да тръгнем, и то скоро. Колкото се може по-скоро. Изглежда, днес е подходящ ден за тръгване.

Рен се постара да го убеди да останат поне да похапнат, а когато Ила се появи от фургона с Егвийн, тя също започна да го убеждава, макар и не толкова настоятелно. Изричаше всички подходящи за случая думи, но с някаква скована учтивост, и беше повече от ясно, че ще се радва да види най-сетне гърба на Илиас, ако не и този на Егвийн.

Най-сетне Рен вдигна безпомощно ръце.

— Е, добре. Не помня някога да съм пускал гост да си отиде от табора без прощален пир, но… — Той отново погледна боязливо към небето. — Е, струва ми се, че и ние самите трябва да потеглим рано. Може би ще ядем по пътя. Но поне си вземете сбогом с всички.

Илиас понечи да възрази, но Рен вече се беше забързал от фургон на фургон и скоро целият табор се събра, всички бяха облекли шарените си дрехи — такъв шемет от цветове, в сравнение с който червено-жълтият фургон на Рен и Ила изглеждаше почти безцветен. Едрите песове се мушкаха сред множеството, изплезили дълги езици, и се оглеждаха за някой желаещ да ги почеше зад ушите, докато Перин и останалите търпеливо се ръкуваха с всеки поотделно и следваше прегръдка след прегръдка. Момичетата, които бяха танцували всяка нощ, не се задоволяваха само с ръкуване и прегръдките им накараха Перин изведнъж да му се прииска да остане — докато не усети, че всички го гледат, от което лицето му придоби цвета на фургона на Търсача.

Ейрам придърпа Егвийн настрана. Перин не можеше да чуе какво й говори, но тя тръскаше глава, отначало бавно, после все по-рязко, а той правеше умолителни жестове. Лицето му се променяше, от молба към убеждение, но тя продължаваше упорито да клати глава, докато Ила не я освободи от внука си, като му подвикна сърдито. Начумерен, Ейрам тръгна нанякъде, пропускайки останалата част от сбогуването. Ила го изгледа, колебаейки се дали да му извика да се върне. „Тя също изпитва облекчение — помисли си Перин. — Облекчение, че няма да тръгне с нас… с Егвийн.“

— Дойдохте в мир — изрече напевно Рен накрая и се поклони тържествено. — Тръгнете си в мир. Огньовете ни ще ви срещнат винаги с добре дошли, в мир. Пътят на листото е мир.