Той простена и опипа главата си. Целият череп го болеше; лявата му ръка напипа по косата нещо топло и мокро. Седеше на земята, върху зелена трева. Това го разтревожи, съвсем смътно, но главата му се завъртя и всичко, към което поглеждаше, се килваше. Единственото, което можеше да направи, беше да лежи, докато главата му престане да се върти.
„Стената! Момичешкият глас!“
Седна на тревата и бавно се огледа. Трябваше да го направи наистина бавно — опиташе ли се да извърти главата си бързо, всичко наоколо отново започваше да се върти. Намираше се в някаква градина. Павирана с плочки пътека криволичеше сред разцъфтели храсти. До тях имаше бяла каменна пейка и над нея разлистено дърво. Беше паднал от вътрешната страна на стената. „А момичето?“
Момичето слизаше от дървото. Стъпи на земята и се обърна към него, а той отново примигна и простена. Тъмносиня кадифена пелерина, обшита с бяла кожа по ръбовете, покриваше раменете й, качулката й висеше назад до кръста, с грозд сребърни звънчета на върха. Те звънваха при всяко нейно движение. Филигранна сребърна диадема обхващаше червено-златистите й къдрици, на ушите й висяха нежни сребърни обици, а на шията й лежеше колие от верижки масивно сребро и блестящи тъмнозелени камъчета, които според него трябваше да са смарагди. Бледосинята й рокля — копринена и избродирана с умопомрачително сложни шарки, беше изцапана със смола от дървесната кора. Широк пояс от тъкано сребро обхващаше кръста на момичето, а под роклята й се показваха кадифени пантофки.
Досега беше виждал само две жени, облечени по подобен начин — Моарейн и Мраколюбката, която се беше опитала да убие Мат и него. Не можеше дори и да се опита да си представи кой би могъл да реши да се катери по дърветата с дрехи като нейните, но беше сигурен, че момичето трябва да е някаква важна личност. Начинът, по който го погледна, само усили това впечатление. Тя ни най-малко не изглеждаше обезпокоена, че някакъв си непознат е тупнал в собствената й градина. В осанката й се долавяше някаква самоувереност, която му напомняше за Нинив или за Моарейн.
Толкова се притесни да не би тя да извика някого да го изгони, че едва след няколко мига взорът му успя да проникне отвъд изящното й облекло и високомерната осанка и да види самото момиче. Беше може би две или три години по-млада от него, доста висока за момиче, красива. Устните й бяха сочни и червени, а очите — невероятно сини. Беше напълно различна от Егвийн и по ръст, и в лицето, и в тялото, но беше досущ толкова красива, колкото нея. Усети, че го ощипа чувство за вина, но си каза, че и да отрича онова, което виждат очите му, с това няма да докара Егвийн жива и здрава в Кемлин дори с минутка по-рано.
От дървото се чу шумолене, посипаха се парченца кора и едно момче леко скочи на тревата. Беше с една глава по-високо от момичето и малко по-голямо. Лицето и косата издаваха, че й е брат. Палтото и наметалото му бяха в червено, бяло и златно, извезани и бродирани, и за мъж облеклото му изглеждаше дори по-пищно от нейното. Появата му, както и видът му, само усилиха тревогата на Ранд. Един обикновен човек би могъл да се облече по подобен начин само по време на някой много голям празник, а дори и тогава едва ли толкова пищно. Този парк не беше обществен. Вероятно гвардейците бяха твърде заети, за да се занимават с нарушители.
Момчето изгледа изпитателно Ранд и опипа камата на кръста си, по-скоро от нерви, отколкото с цел наистина да я използва. И двамата гледаха Ранд така, сякаш бе загадка, която трябва да решат. Ранд изпита странното чувство, че момичето пресмята всичко по него, от състоянието на ботушите му до вида на наметалото му.
— Така и няма да разберем какво става, Елейн, ако мама ни открие — изведнъж каза момчето. — Тя ни нареди да си останем в стаите, но ти… ти трябваше да видиш Логаин, нали? И виж сега в какво ни забърка.
— Замълчи, Гавин. — Тя очевидно беше по-малката, но говореше така, сякаш смяташе за съвсем естествено той да й се подчинява. На лицето на младежа се изписа вътрешна борба, сякаш се канеше да каже още нещо, но за изненада на Ранд, той не възрази. — Добре ли си? — неочаквано попита момичето.
На Ранд му беше необходима цяла минута, докато осъзнае, че говори на него. Когато го разбра, се изправи с усилие на крака.
— Добре съм. Само… — Олюля се, коленете му омекнаха и той тупна на задните си части. Главата му се завъртя. — Ей сега ще се прехвърля обратно през стената и ще се махна.
Опита се отново да се изправи, но тя постави ръка на рамото му и го натисна да седне. Беше така зашеметен, че лекият й натиск се оказа достатъчен, за да й се подчини.
— Ти наистина си зле. — Момичето коленичи грациозно до него. Пръстите й внимателно разделиха напоената му с кръв коса от лявата страна на главата му. — Сигурно си се ударил на някой клон, докато си падал. Не съм виждала досега друг човек, толкова опитен в катеренето като теб, но в падането не си толкова добър.
— Ще си окървавиш ръцете — каза той. Но тя безцеремонно дръпна главата му.
— Стой мирно. — Не говореше рязко, но в тона й отново се долавяше онази нотка, подсказваща, че очаква да й се подчиняват. — Не изглежда прекалено зле, слава на Светлината. — И тя започна да измъква от джобовете на пелерината си разни кесийки и мускалчета, като всички тези знахарски принадлежности завършиха с марлена превръзка.
Той зяпна удивен към колекцията в ръцете й. Такива неща би очаквал да носи една Премъдра, не и девойка с облекло като нейното. Забеляза, че пръстите й са оцапани с кръв, но това, изглежда, не я притесняваше.
— Дай ми вода, Гавин — каза тя. — Трябва да го измия.
Момчето, което нарекоха Гавин, развърза един малък кожен мях от колана си и й го подаде, след което приклекна до Ранд и постави ръцете си на коленете. Елейн продължи заниманието си съвсем делово. Ранд не се помръдна от опарванията на студената вода, когато тя започна да измива драскотината на черепа му, но девойката придържаше темето му с едната си ръка, сякаш очакваше да се дръпне и да й попречи. Мехлемът, който разтри след това по раната от едно от малките си мускалчета, успокои болката почти като лековете на Нинив.
Докато тя си вършеше работата, Гавин му се усмихваше, сякаш и той очакваше Ранд да се дръпне и едва ли не да побегне.
— Тя непрекъснато намира безпризорни котки и птици с прекършени криле. Ти си първият човек, върху когото го прави. — Младежът се поколеба за миг и добави: — Не се обиждай. Не казвам, че си безпризорен. — Не беше извинение, а просто споделяне на факт.
— Не съм се обидил — отвърна вдървено Ранд. Но двойката се държеше с него, сякаш беше плашлив кон.
— Тя знае какво прави — продължи младежът. — Учили са я най-добрите учители. Така че не се бой. В добри ръце си.
Елейн притисна марлята на слепоочието му, след което измъкна от пояса си копринен шал в синьо, кремаво и златно. За всяко момиче в Емондово поле това щеше да представлява скъпоценна украса към празничните дрехи. Елейн започна грижливо да го увива около главата му, за да задържи марлята на място.
— Не може да използваш това — възрази той.
Тя невъзмутимо продължи да го превръзва.
— Казах ти да стоиш мирно.
Ранд погледна Към Гавин.
— Тя винаги ли очаква всички да правят това, което им каже?
На лицето на младежа за миг се изписа изненада, след което устата му се стисна насмешливо.
— В повечето случаи, да. И в повечето случаи те го правят.
— Дръж тук — нареди му Елейн. — Сложи си ръката тук, докато вържа… — Тя ахна, като видя издрасканите му ръце. — Това не си го направил, докато си падал. По-скоро докато си се катерил там, където никой не може да се изкатери. — След като затегна възела, тя обърна дланите му и промърмори, че й е останало много малко вода. От измиването драскотините му пламнаха, но докосването на пръстите й беше удивително нежно. — А сега стой мирро.
Мускалът с мехлема отново беше изваден. Тя намаза съвсем тънко драскотините и цялото й внимание очевидно беше погълнато от това да го направи така, че да не го заболи. По дланите му се разстла приятна хладина.
