Нямаше нито една сграда, нито един паметник, които да не го накарат да зяпне с широко отворени очи. По улиците се носеше музика, стотици различни песни, но всички се сливаха с шума на тълпата във величествено и изпълващо с радост съзвучие. Аромат на сладки парфюми и пикантни подправки, на чудни храни и безброй цветя, всичко това се носеше из въздуха, сякаш всички най-приятни миризми на света бяха събрани тук.

Улицата, по която влезе в града, широка и павирана с мек сивкав камък, се простираше пред него, водейки го към самия център. А в края й се извисяваше кула, по-просторна и по-широка от всичко останало в града, бяла като току-що паднал сняг. Тъкмо в тази кула беше неговото убежище и познанието, към което се стремеше. Но той никога не беше и мечтал, че ще види такъв град. Нали нямаше да има голямо значение, ако се позабави малко, преди да влезе в кулата? Зави по една по-тясна уличка, изпълнена с жонгльори и продавачи на странни плодове.

Пред него, в дъното на улицата, се виждаше снежнобяла кула. Същата кула. Той се поколеба за миг, размшсли и зави по друга улица. В края на улицата също така се виждаше бяла кула. Упорит, той зави зад най-близкия ъгъл, после зад друг, но всеки път пред него израстваше същата алабастрова кула. Завъртя се, за да избяга от нея — и спря. Кулата беше пред него. Страхуваше се да погледне през рамо. Страхуваше се, че зад себе си ще види същата кула.

Лицата на хората около него продължаваха да бъдат дружелюбни, но сега по тях се четеше подкопана надежда. Надежда, която той беше скършил. Въпреки това хората му сочеха напред, някак умолително. Напред, към кулата. Отчаяна нужда блестеше в очите им и само той можеше да я удовлетвори. Само той можеше да ги спаси.

„Добре тогава“ — помисли си той. В крайна сметка нали тъкмо Кулата беше неговата цел.

Още при първата му крачка напред разочарованието на хората, които го заобикаляха, изчезна и на всяко лице се появи радостна усмивка. Те тръгнаха с него, от двете му страни, а децата хвърляха цветя на пътя му. Той се озърна смутено през рамо, чудейки се за кого ли са предназначени цветята, но зад него крачеха само още усмихнати хора, които му сочеха напред. „Те би трябвало да са на моя страна“ — помисли си той и се зачуди защо изведнъж хората му се струват толкова познати. Но удивлението продължи само миг и се стопи — всичко стана така, както трябваше да бъде.

Най-напред един, после друг сред множеството запяха, докато всички гласове не се сляха във величествен хор. Той все още не разбираше думите, но в десетките преливащи се мелодии се долавяше радост и избавление. Сред стичащата се тълпа се появиха музиканти, усилващи многократно химна с флейти, лютни и барабани.

И всички песни, които беше чувал досега, се сляха в многогласно съзвучие. Момичета затанцуваха около него, полагаха гирлянди от ароматни цветове на раменете му, увиваха ги около шията му. Усмихваха му се и радостта им нарастваше с всяка следваща негова стъпка напред. Той не можеше да не отвърне на усмивките им. Нозете го сърбяха да се присъедини към техния танц и още докато си помисли това, вече танцуваше, стъпките му влязоха в ритъма, сякаш знаеше този танц още от рождението си. Отметна глава и се засмя; нозете му бяха по-леки от всякога, танцуваха с… Не си спомняше думата, но сега това сякаш не беше толкова важно.

„Това е съдбата ти“ — прошепна нечий глас в главата му и този шепот се вплете като лъчезарна нишка в кънтящия наоколо пеан.

Понесла го като треска на ръба на вълната, човешката маса нахлу в един огромен площад насред града и той за пръв път видя, че бялата кула се издига от величествен дворец, изграден от блед мрамор. По-скоро изваян. Гънещите се стени, издутите куполи и ажурните зъбери допираха небето. Гледката го накара да ахне с благоговение. Широки и древни, достолепните каменни стъпала водеха нагоре от площада. Хората се спряха в основата на това стълбище, но песента им отекна още по-мощно. Въздигащите се гласове на възхита го подтикнаха да продължи напред, нагоре. „Това е съдбата ти“ — прошепна гласът, вече настоятелен, нетърпелив.

Той спря да танцува и се заизкачва по стъпалата без никакво колебание. Беше част от това великолепие.

Резба покриваше масивните порти на върха на стълбището, толкова сложна и деликатна, че той не можеше да си представи колко фино трябва да е било длетото, което я е изваяло. Портите се разтвориха и той влезе. Затвориха се зад него и отекнаха с глух тътен.

— Отдавна те чакаме — просъска мърдраалът.

Ранд се сепна и се изправи, пое си мъчително дъх, потръпна и отвори очи. Трам все още спеше. Полуизгорели главни пламтяха в огнището, положени грижливо върху подравнената жарава в желязната рамка. Някой беше влизал и ги беше сложил, докато той бе спал. Одеялото, с което го бяха завили, се беше смъкнало в нозете му. Саморъчно направената носилка я нямаше.

Изтри студената пот от лицето си и се зачуди дали споменаването на името на Тъмния насън привлича вниманието му по същия начин, както наяве.

Здрач тъмнееше зад прозореца. Луната се беше издигнала високо в небето, кръгла и пълна, а вечерните звезди проблясваха студено над Мъгливите планини. Беше спал почти цял ден. Той разтри изтръпналата си страна. Явно, докато беше спал, дръжката на меча го беше притискала в ребрата. При това притискане, при празния му стомах и преживяната минала нощ, нищо чудно, че го бяха споходили кошмари.

Коремът му изкъркори, той се изправи вдървено и пристъпи към раклата, на която госпожа ал-Вийр беше оставила подноса с храна. Издърпа бялата кърпа. Вареното все още беше топло, както и хрупкавият хляб. Явно госпожа ал-Вийр беше сменила подноса. Решеше ли, че трябва да хапнеш нещо топло, тази жена не се предаваше, докато не се увери, че храната е в стомаха ти.

Похапна малко, взе месо, сирене и хляб и се върна до леглото. Госпожа ал-Вийр явно се беше погрижила и за Трам. Той беше съблечен и дрехите му бяха сложени на масичката до леглото. Ранд докосна челото му и Трам отвори очи.

— А, ето те, момчето ми. Моарейн каза, че си тук, но не успях да се надигна, за да те видя. Каза ми, че според нея си твърде уморен, за да те буди само за да те видя. Дори Бран не може да й излезе на глава, щом си науми нещо.

Гласът на Трам беше немощен, но погледът му беше ясен и съсредоточен. „Айез Седай беше права“ — помисли си Ранд. С повече почивка баща му щеше напълно да се възстанови.

— Да ти дам ли да хапнеш нещо? Госпожа ал-Вийр е оставила поднос с храна.

— Тя вече ме нахрани… ако моето може да се нарече ядене. Не ми позволи да хапна нищо друго освен супа. Може ли човек да избегне лошите сънища само с някаква си супа в… — Трам измъкна ръката си изпод одеялото и докосна меча на кръста на Ранд. — Значи все пак не е било сън. Когато Моарейн ми каза, че съм болен, си помислих, че… Но ти си добре. Това е най-важното. Какво стана с фермата?

Ранд си пое дълбоко въздух.

— Тролоците избиха овцете. Отмъкнаха и кравата, а къщата се нуждае от голямо почистване. — Помъчи се да се усмихне. — Все пак имахме повечко късмет от някои други. Половината село е опожарено.

И той разказа всичко на Трам, или почти всичко. Трам го слушаше напрегнато и го прекъсваше с въпроси, така че му се наложи да му разкаже как се беше върнал в къщата от гората, а това на свой ред го доведе до епизода с убийството на тролока. Трябваше да му каже как Нинив му беше заявила, че Трам умира, за да му обясни защо за него се беше погрижила Айез Седай вместо Премъдрата. Трам ококори очи при тази вест — една Айез Седай в Емондово поле. Но Ранд не виждаше смисъл да се впуска в подробности за всяка своя стъпка по пътя от фермата дотук, за страховете си или за мърдраала по пътя. Нито, разбира се, да разказва за кошмарите си. Не виждаше и смисъл да споменава за бълнуванията на Трам, докато беше в треска. Все още не. Но версията на Моарейн — нямаше как да я избегне.

— Виж, с такава приказка всеки веселчун би се гордял — промърмори Трам, когато разказът свърши. — Но какво могат да искат тролоците от момчета като вас? Или пък Тъмния, Светлината да ни закриля?