— Откъде знаете как изглеждат Мраколюбците? — сопна се Мат, дръпна се от каруцата и ръката му се мушна под сетрето. — Какво знаете за Мраколюбците?

Лицето на господин Кинч се стегна.

— Е, оправяйте се — каза той и подвикна на коня. Каруцата затрополи по тесния селски път и старецът повече не се обърна. Мат погледна Ранд и навъсеното му лице се отпусна.

— Извинявай, Ранд. Ти имаше нужда от приют да си починеш. Може би ако тръгнем след него… — Той сви рамене. — Просто не мога да се отърва от чувството, че всички са срещу нас. О, Светлина, бих искал да знам защо. Бих искал всичко да свърши. Бих искал… — Гласът му изтъня отчаяно.

— Все още се намират и добри хора — отвърна Ранд. — Не можем да си позволим да спрем, дори и само за почивка, Мат. Освен това не мисля, че има къде да се скрием.

Мат кимна, явно облекчен. Понечи да вземе част от багажа му, но Ранд го спря. Наистина чувстваше краката си вече по-здрави. „Дали нещо ни преследва? — замисли се той, щом закрачиха отново по пътя. — Не, не ни преследва. Очаква ни и ни дебне.“

Дрехите им подгизнаха само за минути. След час на Ранд вече му се струваше, че и кожата му е подгизнала, но вече бяха оставили Четиримата крале далече зад себе си. В тъмнината Мат беше почти сляп и болезнено присвиваше очи при всяко просветване на поредната мълния. Ранд го водеше за ръка, но въпреки това Мат стъпваше все по-неуверено. Челото на Ранд се беше набръчкало от тревога. Ако зрението на Мат не се възвърнеше, щяха да пълзят като охлюви.

Мат сякаш долови мрачните му мисли и изпъшка:

— Ранд, няма да ме оставиш, нали? Ако не мога повече да продължа?

— Няма да те оставя. — Ръката на Ранд стисна още по-здраво китката на Мат. — Няма да те оставя, каквото и да се случи. „Светлината дано ни помогне!“ Над главите им изтрещя гръмотевица и Мат се препъна, за малко да падне и да повлече към разкаляната земя и него. — Трябва да поспрем, Мат. Не може да вървим в тая тъмница.

— Гоуд. — Мълния раздра мрака точно пред тях, когато Мат проговори, и трясъкът заглуши всеки друг звук, но в краткия проблясък Ранд различи името на устните на Мат.

— Той е мъртъв. — „Трябва да е мъртъв. О, Светлина, дано да е мъртъв.“

Поведе Мат към някакви храсталаци, които му беше разкрил краткият блясък на мълнията. По тях имаше достатъчно листа, за да им осигурят известен подслон. Не толкова добър, колкото под някое дърво, но не му се искаше да рискува върху тях да се стовари още някоя мълния. Следващия път може би нямаше да имат такъв късмет.

Сгушени един до друг сред храсталаците, те се помъчиха да опънат наметалата си върху клоните и да си направят навес. Беше твърде късно да си въобразяват, че могат да останат сухи, но все щеше да е нещо и ако успееха да спрат непрестанното плющене на дъждовните капки върху главите си. Притиснаха се един до друг, за да се стоплят. И макар да бяха подгизнали целите, скоро се унесоха в сън.

Ранд веднага разбра, че е сън. Отново се намираше в Четиримата крале, но сега селото беше съвсем безлюдно, с изключение на самия него. Фургоните си бяха на мястото, но нямаше нито хора, нито коне, нито кучета. Нищо живо. Той обаче знаеше, че някой го очаква.

Крачеше по изровената от коловози улица. Околните сгради се плъзгаха край него като обвити в мъгла. Щом извърнеше глава към тях, те си бяха на мястото, здрави и стабилни, но погледнеше ли ги с периферното си зрение, отново ставаха неразличими. Сякаш реално съществуваше само онова, което виждаха очите му, и то само докато го виждаха. Беше сигурен, че ако се обърне достатъчно бързо, ще види… Не, в това не беше сигурен, но го караше да изпитва безпокойство само като си го помислеше.

Пред него изникна „Танцуващият каруцар“. Ярката боя по фасадата му изглеждаше някак сивкава и безжизнена. Влезе вътре. Гоуд беше там, седнал до една маса.

Той го позна само по дрехите, по коприната и кадифето. Кожата на Гоуд беше почервеняла, обгоряла, напукана и на мехури. Лицето му се беше превърнало почти в череп, устните бяха оголени и се виждаха зъбите и венците му. Когато Гоуд извърна глава, част от косата му се изсипа от темето и се превърна в пепел, щом докосна раменете му. Очите му без клепачи зяпнаха Ранд.

— Значи все пак си мъртъв — каза Ранд. Изненада се, че не изпитва страх. Може би беше от осъзнаването, че този път наистина е сън.

— Да — чу се гласът на Баал-замон. — Но той наистина те намери по мое искане. Това старание заслужава някаква награда, не мислиш ли?

Ранд се обърна и откри, че все още може да се страхува, дори и да беше сън. Дрехите на Баал-замон бяха с цвета на засъхнала кръв, а на лицето му се бяха изписали едновременно гняв, омраза и триумф.

— Разбери, момченце, че не можеш да се криеш от мен цяла вечност. Тъй или иначе ще те намеря. Това, което те закриля, в същото време те прави уязвим. Колкото те скрива, толкова и пали сигнален огън за очите ми. Хайде, ела с мен, младоче. — Той протегна ръка към Ранд. — Ако ловните ми кучета се нахвърлят върху теб, няма да бъдат никак милостиви. Те са ревниви към това, в което ще се превърнеш, щом коленичиш в нозете ми. Това е съдбата ти. Ти ми принадлежиш. — Изгорелият език на Гоуд издаде яростен, алчен, гъгнив звук.

Ранд се опита да навлажни устни, но устата му беше пресъхнала.

— Не… — почна той, а след това думите заизлизаха по-леко. — Аз принадлежа само на себе си. Не съм твой. Никога. На себе си. Въпреки твоите Мраколюбци никога няма да ме притежаваш.

Пламъците на лицето на Баал-замон загряха залата, въздухът се заиздига на вълни от зноя.

— Жив или мъртъв, момченце, ти си мой. Гробът е мое владение. По-лесно мъртъв, но по-добре жив. По-добре за самия теб, момченце. Живото има повече власт над нещата. — Устата на Гоуд отново изгъгна. — Да, добра ми хрътко. Ето я твоята награда.

Ранд погледна към Гоуд тъкмо навреме, за да види как тялото на мъжа се разсипа на купчина пепел. За миг върху изгореното лице се изписа чувство на върховна наслада, която в следващия миг се превърна в ужас, сякаш беше видял нещо, което не бе очаквал. Празните дрехи на Гоуд се разсипаха на стола и върху купчината пепел на пода.

— Ти си мой, младоче, жив или мъртъв — продължи Баал-замон. — Окото на света никога няма да ти послужи. Бележа те за свой. — Юмрукът му се разтвори, от него излетя огнена топка, удари се в лицето на Ранд и избухна.

Ранд се сгърчи и се събуди в мрака. През проснатите над главите им наметала се процеждаха дъждовни капки и обливаха лицето му. Ръката му трепна и той опипа бузите си. Кожата го болеше, сякаш бе изгоряла на слънцето.

Внезапно усети, че Мат се гърчи и бълнува. Разтърси го и той се събуди с хленч.

— Очите ми! О, Светлина, очите ми! Той ми взе очите!

Ранд го прегърна.

— Всичко е наред, Мат. Нищо ти няма. Той не може да ни направи нищо. Няма да му позволим. — Мат трепереше и хлипаше. — Не може да ни уязви — прошепна отново Ранд и му се дощя да може сам да си повярва. „Това, което те закриля, те прави уязвим. Полудявам.“

Преди да изгреят първите лъчи пороят стихна и с изгрева на слънцето дъждът спря. Облаците обаче си останаха по небето, заплашвайки отново да се излеят, чак докато настъпи истинското утро. Тогава задуха вятър, който отнесе облаците на юг, оголи студеното слънце и ги прониза през подгизналите им дрехи. На практика не бяха спали, но макар и крайно изтощени, свалиха наметалата и отново се затътриха на изток. Ранд стискаше Мат за ръката. След известно време Мат дори се почувства достатъчно добре, за да започне да сумти, че дъждът бил размекнал тетивата на лъка му. Ранд обаче не можеше да го остави да я замени със суха — все още не.

Малко след пладне стигнаха следващото село. Ранд тъжно присви рамене при вида на уютните тухлени къщи и дима, издигащ се от комините, но сви встрани — трябваше да го заобиколят. После отново се върнаха на пътя. Поне дрехите им, макар и не съвсем изсъхнали, вече бяха само влажни.