Най-лошото беше, че Мат все поглеждаше към търговеца от Бели мост — Мраколюбец? — и то два пъти по-гневно, отколкото към останалите, и Гоуд го забеляза. Нямаше начин да не го забележи. Но това ни най-малко не го смути, нито задоволството му помръкна. Напротив, усмихна се още по-неприкрито и кимна на Мат като на стар приятел, след което извърна очи към Ранд и вдигна въпросително вежди. Ранд изобщо не държеше да разбере в какво се състои въпросът. Стараеше се да не поглежда към мъжа, но разбираше, че за това е твърде късно. „Твърде късно. Отново твърде късно.“

Само едно нещо сякаш разваляше настроението на мъжа с кадифеното наметало. Мечът на Ранд. Беше си го оставил на кръста. Двама-трима от публиката се изправиха, олюлявайки се, да го попитат дали не смята, че свири твърде лошо, та е помъкнал оръжие за защита, но нито един от тях не бе забелязал знака на чаплата върху дръжката. Гоуд обаче я беше забелязал. Бледите му длани се свиха и той я загледа намръщено.

„Най-после нещо хубаво — помисли си Ранд. — Ако е повярвал, че мога да го въртя толкова добре, колкото е красноречив знакът на чаплата, може би ще ни остави на мира. Тогава ще трябва да се притесняваме само от Хейк и двамата му биячи.“ Тази мисъл обаче съвсем не беше успокоителна. С меч или не, Гоуд продължаваше да го наблюдава. И да му се усмихва.

Нощта му се стори дълга колкото цяла година. Всички тези очи, които го следяха: Хейк, Джак и Стром — като лешояди, гледащи овца, затънала в тресавище, Гоуд, който изчакваше — като нещо по-лошо. Започна да му се струва, че всички в залата го наблюдават всеки по някакъв свой, таен повод.

По едно време необходимостта да станат рано, по изгрев слънце, подкани мъжете един по един да започнат да напускат, макар и с неохота. Фермерите разполагаха с времето си, но търговците винага се притесняваха от излишните престои, за които трябваше да плащат на кочияшите си. В ранните предутринни часове залата посте пенно се изпразни, след като дори и тези, които бяха наели стаи на горния етаж, започнаха да излизат, залитайки, за да се проснат на леглата си.

Последният посетител, който остана, беше Гоуд. Когато Ранд се пресегна към калъфа на флейтата с прозявка, Гоуд се изправи и намести плаща на раменете си. Прислужничките вече бяха започнали да почистват, мърморейки за царящата мръсотия, разлятото вино и парчетиите счупени чаши. Хейк вече заключваше предната врата с голям ключ. Гоуд се спря за миг до ханджията и Хейк извика един от прислужничките да го заведе до стаята му. Мъжът с кадифения плащ се извърна за последно към Ранд и Мат, дари ги със свойска усмивка и се заизкачва по стълбището.

Сега единствено Хейк гледаше към двете момчета. От двете му страни стърчаха Джак и Стром.

Ранд припряно вдигна багажа на раменете си, намествайки го тромаво с лявата ръка, та дясната да му е свободна за меча. Не посегна към него, но искаше да се увери, че му е подръка.

Мат също преметна лъка и оскъдните си вещи през рамо и пъхна десницата си под дрехата си, като държеше под око приближаващите се към тях биячи.

Хейк беше понесъл лоен светилник и за изненада на Ранд им посочи една странична врата.

— Сламениците ви са насам. — Едва доловимата усмивка на устните провали цялото му усилие.

Мат вдигна брадичка към Джак и Стром.

— И ти трябват тия двамата, за да ни покажеш къде ще спим?

— Един имотен човек — отвърна бавно Хейк, като оглади мазната си престилка, — а аз съм имотен човек, трябва винаги да е предпазлив. — Гръмотевичен тътен разтресе прозорците и той многозначително погледна към тавана. — Искате ли все пак да ви покажа постелите, или не?

Ранд се зачуди какво ли щеше да стане, ако кажеше, че искат да си тръгнат. „Ако поне знаеше малко повече как да въртиш меча от няколкото урока, които ти показа Лан…“

— Хайде, водете ни — кимна той на ханджията. — Не обичам да ми дишат в гърба.

Стром изсумтя, но Хейк кимна учтиво и се извърна към страничната врата, а двамата яки мъжаги се затътриха след него. Ранд вдиша дълбоко и погледна с плаха надежда към вратата на кухнята. Ако Хейк вече беше заключил задната врата, всеки опит да избягат само щеше да предизвика онова, което му се искаше да избегнат. Той унило последва ханджията.

Когато се озова до прага на страничната врата, се спря за миг и Мат се блъсна в гърба му. Сега стана ясно защо Хейк беше помъкнал светилник. Вратата водеше към черен като катран коридор. Само светлината в ръцете на Хейк му даваше кураж да продължи напред. Ако побегнеха, ханджията щеше да ги усети. „И какво ще направи?“ Подът заскърца под ботушите му.

Коридорът завършваше пред груба небоядисана врата. Хейк и биячите му влязоха и Ранд бързо нахълта след тях, преди да са решили да им строят някаква клопка, но Хейк само вдигна светилника над главата си и посочи стаята.

— Ето тук.

Стар склад, беше казал ханджията, и помещението наистина не беше използвано от много време. Прогнили бъчви и изпочупени кафези заемаха половината от пода. На много места от тавана капеха едри капки, а през счупения капак на мръсния прозорец дъждът навяваше свободно. Рафтовете по стените бяха отрупани с мръсни вещи с неясно предназначение и почти по всичко се стелеше дебел слой прах. Присъствието на обещаните сламеници беше истинска изненада.

„Мечът го притеснява. Няма да се опита да ни направи нищо преди да сме заспали дълбоко.“ Ранд нямаше никакво намерение да спи под покрива на Хейк. Смяташе да скочат през прозореца още щом ханджията ги остави сами.

— Ще свърши работа — каза той. Не отмести поглед от Хейк, като следеше ханджията да не подаде някакъв знак на ухилените мъжаги. Едва се сдържа да не оближе пресъхналите си устни. — Остави светилника.

Хейк изръмжа, но го постави на един от рафтовете. Поколеба се, изгледа ги отново и Ранд беше сигурен, че се кани да кимне на Джак и Стром да им скочат, но очите му се спряха оценяващо на меча му и той кимна на двамата си биячи към вратата. Широките им лица се свъсиха изненадано, но те го последваха, без да се обръщат.

Ранд изчака скърцането на стъпките им по прогнилия дъсчен под да заглъхне, след което преброи до петдесет, преди да надникне в коридора. Мракът се нарушаваше само от правоъгълник светлина, който му се стори далечен като луната. Вратата към общото помещение. Преди да си дръпне главата, нещо помръдна в мрака. Джак или Стром, останал да пази.

Бързият оглед на вратата му показа това, което искаше да разбере и което никак не му хареса. Дъските бяха здрави и дебели, но нямаше нито ключ, нито някакъв метален лост, с който да я подпрат. Отваряше се обаче към стаята.

— Мислех, че ще ни скочат — каза Мат. — Какво ли чакат още? — Беше измъкнал камата и я стискаше здраво. Светлината на лампата проблясваше върху острието. Лъкът и колчанът му лежаха забравени на пода.

— Чакат да заспим. — Ранд започна да тършува из търкалящите се по пода бъчви и щайги.

— Защо? Нямаш намерение да спиш тук, нали? Давай да скачаме през прозореца и да изчезваме. По-добре мокър, отколкото мъртъв.

— Единият от тях е в коридора. Само да вдигнем шум и ще дотърчат за миг. Мисля, че по-скоро би рискувал да ни нападнат будни, отколкото да ни остави да се измъкнем.

Мърморейки, Мат затършува с него, но в боклуците, въргалящи се в краката им, не можеше да се намери нищо, което да им свърши работа. Бъчвите бяха празни, щайгите натрошени и дори и да струпаха всичко до вратата, нямаше да има пречка за който и да е да я отвори. Но после нещо познато привлече погледа на Ранд на един от рафтовете. Два клина за цепене на дървени трупи, ръждясали и прашни. Той ги взе ухилен.

Нагласи ги припряно под вратата и когато поредният гръмотевичен тътен разтърси хана, ги заби с два отмерени удара на петата си. Гръмотевицата заглъхна и той затаи дъх, вслушвайки се. Чуваше се само трополенето на дъждовните капки по покрива. Не и звук на дъски, скърцащи под нечии тичащи нозе.

— Прозореца — каза той.

Не беше отварян от години, ако се съдеше по прахта, натрупана по рамката. Двамата се напънаха, дърпайки с всичка сила. С всеки следващ сантиметър прозорецът неохотно проскърцваше. Когато отворът стана достатъчно широк, за да се проврат, той се приведе и спря.