— Всички неща трябва да растат там, където са според Шарката — обясни той през рамо, сякаш се извиняваше. — И да посрещнат завъртането на Колелото. Но Създателят няма да ми се разсърди, ако им помогна малко.

Ранд преведе коня си покрай стръкчето, като внимаваше дорестият да не го стъпче. Не му изглеждаше редно да унищожи нещо, което Зеления човек току-що бе сътворил, само за да си спести еднг стъпка повече. Егвийн му се усмихна и го докосна по ръката. Беше толкова хубава с разпуснатата си коса, покрита с цветя, че той също й се усмихна, а тя се изчерви и сведе очи. „Ще те закрилям — помисли си той. — Каквото и да става, ще се погрижа да си в безопасност, кълна се.“

Зеления човек ги отведе в самата сърцевина на пролетния лес към засводена кухина на склона на един хълм. Беше най-обикновен каменен свод, висок и бял, а на ключовия му камък личеше кръг, разполовен от крива линия, едната половина груба, другата — гладка. Древният символ на Айез Седай. Самата кухина беше потънала в сянка.

За миг всички спряха и загледаха мълчаливо. А после Моарейн свали венчето от главата си и нежно го постави на клона на един малинов храст до арката.

— Вътре ли е? — попита Нинив. — Това, за което дойдохме?

— Ама аз наистина бих искал да видя Дървото на живота — възкликна Мат, без да сваля очи от разполовения кръг над тях. — Струва си да почакаме, нали?

Зеления човек изгледа странно Ранд и поклати глава.

— Авендесора не е тук. Не съм отдъхвал под дебелите му клони от цели две хиляди години.

— Дървото на живота не е това, за което дойдохме — каза решително Моарейн. — Това, което търсим, е вътре.

— Аз няма да вляза с вас — заяви Зеления човек. Пеперудите около него запърхаха, сякаш споделяха вълнението му. — Отдавна, много отдавна ми беше поверено, но все ме кара да се чувствам неловко, щом го приближа. Чувствам се погубен. Моят край по някакъв начин е свързан с него. Помня създаването му. Част от създаването. Част. — Той поглади белега си. — Беше в първите дни от Разрушението на света, когато радостта от победата над Тъмния стана горчива, като се разбра, че всичко може да рухне под тежестта на Сянката. Сто от тях го създадоха, мъже и жени, всички заедно. Най-великите творения на Айез Седай винаги са били правени така, чрез свързването на сайдин и сайдар, тъй както е свързан Верният извор. И загинаха, всички, за да го оставят чисто, докато светът около тях се разкъсваше. Знаеха, че ще умрат, и ми го повериха да го пазя за нуждата, която един ден ще настъпи. Не за това бях създаден, но всичко се разпадаше и те бяха сами, а аз бях единственото, с което разполагаха. Не за това бях създаден, но трябваше да съхраня вярата. — Той сведе поглед към Моарейн и кимна, повече на себе си. — Аз съхраних вярата, докато беше нужно. А сега иде краят.

— Ти си съхранил вярата по-добре от нас — каза Айез Седай. — Може би няма да свърши толкова зле, колкото се боиш.

Прорязаната с белег листата глава бавно се поклати.

— Познавам края, когато иде, Айез Седай. Ще намеря друго място, където ще карам нещата да растат. — Кафявите му като лешници очи тъжно огледаха зелената гора. — Друго място, може би. Когато излезете, ще ви видя отново, ако остане време. — След тези думи той се отдалечи, сподирен от облак пеперуди, сливайки се с леса по-неразличимо и от плаща на Лан.

— Какво искаше да каже? — настоя Мат. — Какво значи „ако остане време“?

— Хайде — подкани ги Моарейн и пристъпи през свода. Лан я последва плътно.

Ранд влезе след тях. Космите по ръцете и врата му настръхнаха. Озоваха се в най-обикновен коридор, който се виеше плавно надолу. Беше достатъчно високо и просторно, за да може да мине и Лоиал, щеше да бъде достатъчно и за Зеления човек. Гладък под, хлъзгав за очите като намазан с животинска мас, но въпреки това стъпваха по него уверено. Стените, по които не личаха никакви фуги, проблясваха в стотици оттенъци на неописуеми цветове и излъчваха мека светлина. Ранд беше сигурен, че светлината не е естествена, но усещаше също, че е добра и блага. „Тогава защо си настръхнал?“

Продължаваха да слизат надолу и надолу.

— Ето тук — каза най-сетне Моарейн и посочи. — Отпред.

И коридорът ги изведе в огромен купол. Грубата необработена скала на тавана беше осеяна с гроздове блестящи кристали. Цялата пещера под купола бе заета от огромно езеро, с изключение на оградената с каменен парапет пътека около него, широка около пет крачки. Овалното езеро беше обрамчено с ивица огладени плоски кристали, които светеха с по-сумрачна и въпреки това по-топла светлина от кристалите, надвиснали над него. Повърхността му беше гладка като стъкло и чиста като водата на Виноструй. Ранд имаше чувството, че очите му могат да проникват в него до безкрай, но пак няма да могат да видят дъното.

— Окото на света — тихо промълви Моарейн.

Той удивен се огледа и забеляза, че дългите години след създаването на Окото — три хиляди — са оставили следи в самотното му съществуване. Не всички кристали по купола светеха с еднаква сила. Едни грееха по-ярко, други по-слабо; някои примигваха, а други приличаха на изпъкнали буци, проблясващи единствено от отразената светлина. Ако всички светнеха, куполът щеше да грейне ярко като слънчев ден, но сега беше само като в късен следобед. Прах покриваше пътеката, но освен прах имаше и откъртени камъчета и дори кристали. Дълги години чакане, докато Колелото се е въртяло и заоравало.

— Но какво е то? — попита Мат разтревожен. — Не ми прилича на вода. — Той подритна през ръба един камък. — То…

Камъкът се удари в стъклената повърхност и се плъзна навътре в езерото без плясък, без да я развълнува. Докато потъваше, камъкът започна да се издува, да става все по-голям, по-голям и по-мек, като мехур с размери на човешка глава, през който Ранд почти можеше да види. И после изчезна. Стори му се, че този път цялото му тяло настръхна.

— Какво е? — Попита той и се изненада от дрезгавия си глас.

— Може да се нарече есенцията на сайдин. — Думите на Айез Седай отекнаха под огромния купол. — Есенцията на мъжката половина от Верния извор, чистата есенция на Силата, владяна от мъжете преди Времето на лудостта. Силата за кърпежа на печата върху затвора на Тъмния, която също така може напълно да разруши затвора му.

— Светлината да ни освети и да ни закриля — прошепна Нинив. Егвийн я прегърна, сякаш искаше да се скрие зад Премъдрата. Дори и Лан се помръдна тревожно, макар в очите му да не се четеше изненада.

Камъчета се посипаха по раменете на Ранд и той разбра, че се е опрял на външната стена, възможно най-далече от Окото на света. Готов беше да се избута и през самата стена, ако можеше. Мат също се беше опрял плътно в каменния свод. Перин се беше втренчил в езерото, стиснал брадвата си. Очите му светеха, жълти и яростни.

— Винаги съм се чудил — проговори притеснен Лоиал. — Когато четох за него, винаги съм се чудил какво е. Защо? Защо са го направили? И как?

— Нито едно живо същество не знае. — Моарейн вече не гледаше в езерото. Наблюдаваше Ранд и двамата му приятели, оглеждаше ги, очите й ги претегляха. — Нито как, нито нещо повече от „защо“, освен че един ден ще бъде необходимо и че тази необходимост ще бъде най-великата и най-отчаяната, пред която светът се е изправял до този момент. И пред каквато може би изобщо някога ще бъде изправен.

— Много жени от Тар Валон са се опитвали да използват тази Сила, но тя е толкова недостижима за която и да е жена, колкото луната за някоя котка — продължи тя. — Само мъж може да я прелива, но последният мъж Айез Седай е загинал преди близо три хиляди години. И все пак необходимостта, която те предвиждали, била отчаяна. И те преодолели покварата на Тъмния и го направили, направили го чисто, знаейки че това деяние ще ги убие до един. Мъже Айез Седай и жени, всички заедно. Зеления човек каза истината. Най-великите чудеса от Приказния век са били създадени по този начин, сайдин и сайдар заедно. Всички жени в Тар Валон, всички Айез Седай във всички кралски дворове и големи градове, дори и онези, които живеели в земите отвъд Пустошта, дори ако се добавят онези, които може би все още живеят отвъд Аритския океан, не биха могли да напълнят и лъжица със Силата, ако ги няма мъжете, които да работят с тях.