— Защо ни доведе тук? — попита Ранд.

— Защото сте тавирен. — Лицето на Айез Седай беше неразгадаемо. Очите й грееха и сякаш се впиваха в него. — Защото мощта на Тъмния ще удари точно тук и защото на тази мощ трябва да бъде оказана съпротива и да бъде спряна, иначе Сянката ще покрие света. Няма по-велика нужда от тази. Нека сега отново излезем на слънчева светлина, докато все още има време. — Без да изчаква да я последват, тя тръгна обратно по коридора, следвана от Лан, който като че ли стъпваше малко по-бързо от обикновено. Егвийн и Нинив забързаха след нея.

Ранд запристъпва покрай стената — не можеше да се насили да пристъпи дори и с половин стъпка към онова, което всъщност се оказа езерото — и се запрепъва по коридора след Мат и Перин. Щеше да се затича, ако не му пречеха хората пред него. Не престана да се тресе дори и след като се озова навън.

— Не ми харесва това, Моарейн — заяви гневно Нинив, когато слънцето отново ги огря. — Вярвам, че опасността е толкова голяма, колкото казваш, но това е…

— Намерих те най-сетне.

Ранд се дръпна рязко, сякаш въже се беше стегнало на врата му. Думите, гласът… за миг помисли, че е Баал-замон. Но двамата мъже, които излязоха сред дърветата, с лица, скрити под качулките, не бяха в плащове с цвят на засъхнала кръв. Единият плащ беше тъмносив, другият тъмнозелен, и и двамата изглеждаха плесенясали дори на открито. И не бяха Чезнещи; ветрецът развяваше плащовете им.

— Кои сте вие? — Лан беше застанал нащрек, с ръка върху дръжката на меча. — Как дойдохте тук? Зеления човек ли търсите…

— Той ни доведе. — Ръката, която посочи Мат, беше стара и почти нечовешки съсухрена, с опадали нокти и чворести кокалчета на пръстите, като възли върху въже на ладия. Мат отстъпи назад с широко отворени очи. — Старо нещо, стар приятел и стар враг. Но търсим него — завърши човекът в зеления плащ, посочвайки този път Ранд. Другият стоеше до него, сякаш никога нямаше да проговори.

— Кои сте вие? — чу се гласът на Моарайн.

Ръцете им свалиха качулките и Ранд се задави. Старият мъж беше по-стар от най-древния старец — в сравнение с него Кен Буйе щеше да изглежда като невръстно момченце с розови бузки. Кожата на лицето му беше като съсухрен пергамент, нахлузен и след това здраво изпънат върху череп. Тънки кичури коса стърчаха гротескно върху грапавото му теме. Ушите му бяха като късове похабена кожа; очите — хлътнали, надничащи от вътрешността на черепа като от бездънни тунели. Но другият беше още по-страшен. Плътна кожеста черупка покриваше изцяло онова, което някога е било глава, но предната й част беше направена така, че да прилича на съвършено лице, лице на млад мъж, замръзнало вечно в див и безумен смях. „Какво ли крие пък този, щом другият показва наяве това, което показва?“ А после дори мисълта замръзна в главата на Ранд, разби се на прашинки и се разнесе.

— Наричат ме Агинор — каза старият. — А той е Балтамел. Той вече не говори със своя език. О, как те смила Колелото след три хиляди години затвор. — Хлътналите му очи се плъзнаха към арката на входа. Балтамел се наведе напред и очите зад маската се приковаха върху белия каменен отвор, сякаш искаше тутакси да влезе. — А колко дълго ни липсваше — промълви тихо Агинор. — Колко дълго.

— Светлината да закриля… — почна Лоиал с треперещ глас и внезапно млъкна, щом Агинор извърна очи към него.

— Отстъпниците — заекна Мат — са оковани в Шайол Гул…

— Бяха. — Агинор се усмихна; жълтите му зъби приличаха на тигрови. — Някои от нас вече не са оковани. Печатите са се разхлабили, Айез Седай. И ние, както Ишамаел, излизаме отново сред живия свят, а скоро ще излязат и останалите. Моята тъмница и тази на Балтамел бяха твърде близо до живия свят, твърде близо до триенето на Колелото, но скоро великият Властелин на Мрака ще бъде свободен и ще ни дари с нова плът, и светът отново ще бъде наш. Този път няма да го има вашият Луз Терин Теламон. Няма го Повелителя на Утрото да ви спаси. Сега вече знаем онзи, когото търсим, и другите повече не са ни нужни.

Мечът на Лан изскочи от ножницата твърде бързо, за до го види Ранд. Но въпреки това Стражникът се поколеба, очите му заиграха между Моарейн и Нинив. Ако застанеше между Отстъпниците и едната от тях, щеше да се окаже далеч от другата. Това колебание трая само колкото един пулс на сърцето, но щом нозете на Стражника се раздвижиха, Агинор вдигна ръка. Жестът му беше презрителен, чворестите му пръсти се разтвориха като да прогонят досадна муха. Стражникът полетя назад във въздуха, все едно че нечий гигантски юмрук се беше стоварил в гърдите му, с тъп удар се блъсна в каменната арка, увисна за миг и рухна като безжизнена купчина. Мечът му издрънча недалеч от протегнатата му ръка.

— НЕ! — изкрещя Нинив.

— Стой на място! — извика й повелително Моарейн, но преди някой да успее да помръдне, Премъдрата се затича срещу Отстъпниците, вдигнала нож в крехката си ръка.

— Светлината да те ослепи! — викна тя и замахна към гръдта на Агинор.

Другият Отстъпник се размърда като змия. Докато ножът се спускаше надолу, облечената в кожа длан на Балтамел се стрелна напред и стисна брадичката й, пръстите му се впиха в едната й буза, а палецът в другата, изтласквайки кръвта й със силата си и сгърчвайки плътта на бледи ивици. Тялото на Нинив се изви в конвулсия от глава до пети, сякаш я бяха шибнали с камшик. Ножът изпадна от треперещите й пръсти, а Балтамел я повдигна нагоре и поднесе към хилещата се кожена маска сгърченото й лице. Стъпалата и изритаха над земята, цветята се посипаха от косата й.

— Почти бях забравил за удоволствията на плътта. — Езикът на Агинор облиза съсухрените му устни, като камък, отъркал се в нещавена кожа. — Но Балтамел помни много. — Усмивката върху маската сякаш стана още по-безумна, отчаяният писък на Нинив раздра ушите на Ранд.

Изведнъж Егвийн хукна напред и той разбра, че иска да помогне на Нинив.

— Егвийн, недей! — извика той след нея, но тя не се спря. При вика на Нинив ръката му бе посегнала към меча, но сега той го пусна и се хвърли към Егвийн. Стовари се върху нея и я събори на тревата. Егвийн изохка и се задърпа, за да се освободи.

Другите двама също се размърдаха. Секирата на Перин се завъртя в ръцете му, очите му светнаха, златни и яростни.

— Премъдра! — изрева Мат и камата на Шадар Логот блесна в юмрука му.

— Не! — извика Ранд. — Не можете да се биете с Отстъпниците!

Но те се втурнаха край него, все едно че въобще не го бяха чули, с очи, вперени в Нинив и двамата Отстъпници. Агинор ги погледна с бегло безгрижие… и се засмя. Ранд усети, че въздухът над него трепна като плясък на камшик. Мат и Перин, не изминали и половината от разстоянието до Отстъпниците, се спряха, сякаш се бяха ударили в невидима стена, срутиха се назад и се проснаха на земята.

— Добре — каза Агинор. — Това за вас е подходящо място. Ако се научите на ритуала на самоунижението и се преклоните пред нас, мога и да ви помилвам.

Ранд бързо се изправи. Сигурно не можеше да се сражава с Отстъпниците — никой обикновен смъртен не би могъл, — но нямаше да им позволи да повярват и за миг, че е готов да пълзи в краката им. Посегна да помогне на Егвийн да се изправи, но тя отблъсна ръцете му и стана сама, изтърсвайки с ярост прахта от дрехата си. Мат и Перин също се изправиха с усилие.

— О, ще се научите — каза Агинор. — Ако искате да живеете. Сега, след като намерих това, което ми е нужно — очите му се извърнаха към каменния свод, — ще ми остане време да ви науча.

— Това няма да го бъде! — Зеления човек излезе от дървесата и закрачи към тях. Гласът му беше като мълния. — За вас тук няма място!

Агинор го изгледа презрително.

— Върви си! Изтече твоето време. Всичко от твоя род отдавна е станало на прах. Живей, колкото ти остава, и се радвай, че не си пред очите ни.

— Това е моята обител — каза Зеления човек. — И тук вие не ще нараните ни едно живо същество.

Балтамел хвърли Нинив настрана и тя рухна като скъсана дрипа, с широко отворени очи, отпусната, сякаш всичките й кости бяха омекнали. Облечената в кожа ръка се вдигна и Зеления човек изрева, когото обгръщащите го лози задимяха. Вятърът сред леса отекна с болка.