Щом се озоваха на улицата, Мат забърза напред, но Том го дръпна за ръката.

— Не толкова бързо! Не и преди да сме сигурни какво правим.

Том затвори прозореца и се озърна да огледа уличката.

— Защо правиш всичко това? — отново настоя Мат. — За теб ще е по-безопасно, ако ни оставиш. Защо толкова държиш да останеш с нас?

Том го изгледа.

— Имах един племенник, Овин — промълви той уморено и присви рамене. Свали навитото си одеяло и постави върху него калъфите с инструментите. — Единственият син на брат ми, единственият ми жив роднина. Той се забърка с Айез Седай, но тогава бях твърде зает с… с други работи. Не знам какво щях да направя, но когато най-накрая се опитах, беше твърде късно. Овин умря след няколко години. Може да се каже, че Айез Седай го убиха. — Той се изправи, без да поглежда към тях. Гласът му не трепна, но Ранд мерна сълзи в очите му. — Ако успея да ви предпазя от Тар Валон, може би ще престана да мисля за Овин. Изчакайте тук. — Продължавайки все така да избягва да ги погледне, той забърза към площада и се скри от очите им.

Мат понечи да тръгне след него, но спря.

— Не може да си ги остави — промълви той и докосна калъфите с лютнята и флейтата. — Ти вярваш ли на тази история?

— Какво ти става напоследък, Мат? — попита Ранд. — Не беше такъв. Не съм те чувал да се засмееш от няколко дни.

— Не ми харесва да ме гонят като див заек — сряза го Мат. После въздъхна и се озърна боязливо. — Извинявай. От бягането е, от всичките тези непознати и… просто от всичко. Непрекъснато се стряскам. Погледна някого и не мога да се отърва от мисълта дали няма да ни издаде на Чезнещите, или да ни измами, или да ни окраде, или… О, Светлина, Ранд, та нима ти не си изнервен?

— Прекалено съм изплашен, за да съм изнервен — изсмя се Ранд.

— Какво смяташ, че са направили Айез Седай с племенника му?

— Не знам — отвърна притеснено Ранд. Знаеше за само една неприятност, която можеше да докара един мъж дотам, че да се забърка с Айез Седай. — Не е като нас, предполагам.

— Да, сигурно не е.

Известно време останаха умълчани. Ранд вече не беше сигурен от колко време чакат. Няколко минути сигурно, но на него му се струваше цял час. Чакаха да се върне Том, чакаха Бартим и Гелб да отворят прозореца и да ги обявят за Мраколюбци. А след това някакъв мъж влезе в уличката. Висок мъж. Качулката на черното му наметало беше дръпната напред и прикриваше лицето му, а наметалото беше черно като самата нощ.

Ранд стисна дръжката на меча толкова здраво, че кокалчетата на пръстите го заболяха. Мат също се изправи, приведе се и бръкна под наметалото си.

Човекът запристъпва право към тях и гърлото на Ранд се свиваше с всяка негова поредна стъпка. Внезапно мъжът се спря и отметна качулката. Беше Том.

— Е, щом и вие не можахте да ме познаете — ухили се веселчунът, — значи добре съм се маскирал за градските порти.

Избута ги и почна да прехвърля разни неща от старото си наметало в новото си облекло — толкова ловко, че Ранд не можеше да различи какво изважда и какво прибира. Забеляза, че новото наметало всъщност е тъмнокафяво. Кафяво, не черно. Мат продължаваше да държи ръката си под дрехата и така се беше втренчил в гърба на Том, сякаш беше готов да използва скритата си кама.

Том ги изгледа сърдито и изсумтя:

— Ей, няма време да си играем на плашене. Излизаме един по един, така, че да се виждаме. Ти не можеш ли малко да се поизгърбиш, Ранд? Така, както си щръкнал, си като знаме. — Той преметна вързопа на гръб и отново смъкна качулката над лицето си. Изобщо не приличаше на белокос веселчун. По-скоро имаше вид на някой от многото пътници, беден човек, който не може да си позволи кон, да не говорим за карета. — Хайде, тръгваме. Вече загубихме много време.

Ранд нямаше нужда да го убеждават, но въпреки това се поколеба преди да излезе на площада. Никой от редките минувачи не им обръщаше внимание — повечето дори не ги поглеждаха, — но раменете му, се бяха стегнали на възел и той очакваше всеки момент някой да го посочи и да викне, че е Мраколюбец, което щеше да превърне хората наоколо в тълпа, готова за убийство. Очите му пробягаха по откритото пространство, над хората, улисани в суровото си ежедневие — и когато отново се върнаха на площада, мърдраалът вече го беше прекосил наполовина.

Дори и не се опита да размишлява откъде ли се е появил. Но съществото закрачи към тримата с бавна и зловеща крачка, като хищник, приковал жертвата си с поглед. Хората боязливо се заотдръпваха от силуета с черния плащ, избягваха да погледнат към него. Площадът някак изведнъж опустя.

Ранд замръзна. Опита се да призове празнотата, но беше все едно да хванеш дим. Невидимият поглед на Чезнещия го прерязваше до костите.

— Не гледайте в лицето му — промърмори Том. Гласът му беше дрезгав и скършен, сякаш със сила измъкваше думите от гърлото си. — Светлината да ви изгори, не го гледайте в лицето!

Ранд се насили да извие очите си настрана — и почти изстена: сякаш в лицето му се беше впила пиявица — но дори когато заби поглед в камъните на паважа, продължаваше да вижда приближаващия се мърдраал. Беше като котка, играеща си с мишки, развеселена от напразните им усилия да избягат. Чезнещият вече преполовяваше разстоянието помежду им.

— Така ли ще стоим? — изхриптя Ранд. — Трябва да бягаме… да се измъкнем. — Но не можеше да накара краката си да помръднат.

Мат бе измъкнал камата с рубина на дръжката; ръката му трепереше. Зъбите му се бяха оголили от ярост и страх.

— Мислиш… — Том спря да преглъща и продължи дрезгаво. — Мислиш, че можеш да го надвиеш, така ли, момче? — Старецът започна да мърмори на себе си. Единствената дума, която Ранд успя да долови, беше „Овин“. Внезапно Том изръмжа: — Не трябваше изобщо да се замесвам с вас, момчета. Не трябваше. — Той смъкна вързопа си и го хвърли в ръцете на Ранд. — Погрижи се за това. Като кажа „бягай“, бягате и няма да спирате чак до Кемлин. „Кралски благослов“. Това е хан. Запомнете това в случай… просто го запомнете.

— Защо… — почна Ранд. Мърдраалът вече беше на не повече от двадесетина крачки. Краката на младежа сякаш бяха станали оловни.

— Просто го запомнете! — изръмжа Том. — „Кралски благослов“. Сега БЯГАЙТЕ!

И ги блъсна назад. Ранд побягна, Мат хукна след него.

— БЯГАЙТЕ! — Том скочи напред с гърлен, безсловесен рев. Право срещу мърдраала. Ръцете му политнаха в плавен жест, сякаш поемаше овациите на публиката за най-доброто си представление, в китките му се появиха две ками. Ранд се закова на място, но Мат го задърпа.

Чезнещият беше не по-малко изненадан. Ленивата му походка замря в полукрачка, ръката му посегна към дръжката на черния меч, увиснал на кръста му, но дългите крака на веселчуна бързо преодоляха разстоянието, което ги делеше. Том връхлетя върху мърдраала преди черното острие да изпълзи наполовина от ножницата и двамата с трясък се срутиха сред площада. Неколцината все още останали минувачи се изпокриха.

— БЯГАЙТЕ! — Ослепително синя мълния прониза въздуха и Том изкрещя, но дори сред крясъка успя да извика отново: — БЯГАЙТЕ!

Ранд се подчини. Крясъците на веселчуна го подгониха.

Притиснал вързопа на Том до гърдите си, той се затича с всичка сила. Паника се плъзна от площада през целия град, докато Ранд и Мат тичаха, понесени на вълната на ужаса. Продавачи оставяха стоката си и се скриваха в дюкяните си при вида на лудо тичащите младежи. Издрънчаха кепенци, изплашени лица надничаха през прозорците на къщите и бързо се скриха. Градът вреше като разровен мравуняк.

Когато наближиха градските порти, Ранд внезапно се сети за онова, което Том му беше подхвърлил за ръста му, и без да забавя ход, се сгърби, като се постара да не си личи, че го прави нарочно.

Портите бяха отворени. Двама пазачи със стоманени шлемове и ризници до кръста, навлечени върху грубите им червени куртки с бели яки, стискаха алебардите си и гледаха притеснено към града. Единият изгледа подозрително Ранд и Мат, но те не бяха единствените, които тичаха навън. Заедно с тях се изсипваше мощен поток изплашени хора, задъхани мъже, разхлипаци жени, понесли бебета и влачещи разплакани дечица, пребледнели майстори, още не свалили престилките си, стиснали инструментите си в ръце.