Една от стените беше по-различна от останалите. Всички останали бяха обикновени, тухлени, но тази беше иззидана от изкусно издялан камък, със сложни плетеници от листа и лози. По-късните строители, също така отишли си преди векове, бяха вградили в строежа си онова, което вече се е възправяло тук, а още по-късни го бяха превърнали в част от мазе.

Макар издълбани в коравия камък, листата изглеждаха меки, сякаш уловени в някакъв замръзнал миг, когато ги е раздвижил лекия пролетен полъх. Лоиал ги гледаше така, сякаш му се искаше да е където и да било другаде, но не и тук, дори да е навън, сред улиците, с поредната преследваща го тълпа разярени човеци.

— Авендесора — промълви Моарейн и докосна с длан един трилистник върху каменния барелеф. Ранд се вгледа: сред изящно издяланите листа, трилистникът беше единственият с такава форма. — Листът на Дървото на живота е ключът — добави Айез Седай и листът, след като поддаде леко, остана в ръката й.

Ранд примигна; чу как всички зад него ахнаха сподавено. Този лист изглеждаше не по-малко естествена част от цялостната изработка, отколкото останалите орнаменти. Също така леко Айез Седай го притисна в шарката една длан по-долу. Тривърхият лист се намести там, сякаш това място беше предназначено точно за него, и отново се превърна в част от цялото. И щом се намести, целият облик на каменния барелеф се промени.

Сигурен беше, че видя как листата потрепнаха от някакъв недоловим полъх. Почти му се стори, че са злачно зелени, въпреки прахта, като някаква тъкан от пролетна зеленина, изникнала тук, сред осветеното от фенерите влажно мазе. Почти незабележимо сред древната каменна резба се разтвори цепнатина, разшири се и двете й половини бавно израснаха към тавана, след което се изправиха и изпъкнаха. Отзад вратите се оказаха също така изкусно изработени, както отпред, със същото пищно изобилие от лозници и листа, почти като живи. Зад тях, там, където трябваше да има пръст или поне да се открие мазето на съседната сграда, някакво смътно сияние улови собствените им изумени лица.

— Разказвали са ми — избоботи Лоиал с гняв и скръб, — че някога Порталите греели като огледала. Някога този, който влизал в Пътищата, прекрачвал през слънцето и през небето. Някога.

— Нямаме време за губене — каза Моарейн.

Лан мина край нея, повел Мандарб, с прът с фенер в ръка. Сенчестото му отражение се приближи до него, повело сенчест кон. Човек и отражение сякаш се сляха върху сияйната повърхност, след което и двамата изчезнаха.

За миг всички в мазето останаха зяпнали към Портала.

— Побързайте — подкани ги Моарейн. — Аз трябва да премина последна. Не можем да оставим това нещо отворено за всеки, който би могъл да го намери случайно. Бързо.

Лоиал въздъхна тежко и прекрачи през сиянието. Навел глава, едрият му кон се запъна пред блестящата повърхност, след това го дръпнаха и и двамата изчезнаха също като Стражника и Мандарб.

Ранд се подвоуми и наклони фенера си през Портала. Фенерът потъна в собственото си отражение, сля се с него и изчезна. Той се насили и продължи напред, гледайки как прътът потъва в себе си, сантиметър по сантиметър, след което той самият стъпи и навлезе в себе си, прекрачвайки прага на загадъчната порта. Устата му зяпна. Нещо ледено се плъзна по кожата му, сякаш преминаваше през студена вода. Времето се разтегна. Студът го обхващаше косъм по косъм, пропълзя по дрехите му, нишка след нишка.

Вледеняващият хлад изпука около него като мехур и той се спря, за да си поеме дъх. Беше се озовал вътре в Пътищата. Точно пред него Лан и Лоиал го очакваха търпеливо, стиснали поводите на конете си. Всичко около тях беше мрак, който сякаш се простираше до безкрая. Фенерите им светеха слабо, съвсем слабо, сякаш нещо притискаше светлината или я изяждаше.

Смутен, той дръпна юздите и Дорчо и товарният кон се появиха зад него със скок и за малко не го събориха. Той се олюля, задържа се и забърза към Стражника и Огиер, дърпайки изнервените коне. Животните тихо изцвилиха. Дори Мандарб сякаш се почувства успокоен от присъствието на другите коне.

— Стъпвай леко, когато минаваш през Портал, Ранд — предупреди го Лоиал. — Нещата са… по-различни вътре в Пътищата, отколкото навън. Виж.

Той се извърна назад, където му сочеше Огиер, мислейки, че ще види същото смътно сияние. Но вместо това ясно различи мазето, като през огромно парче опушено стъкло, вградено сред околния мрак. Смущаващото беше, че мракът около прозореца към мазето създаваше усещане за дълбочина, сякаш отворът стоеше сам за себе си, без нищо около или зад него освен всепоглъщащия мрак. Сподели го с колеблив смях, но Лоиал възприе думите му съвсем сериозно.

— Можеш да го заобиколиш и няма да видиш нищо от другата страна. Но не те съветвам. Книгите не казват нищо за онова, което лежи отвъд Порталите. Предполагам, че ще се изгубиш там и никога няма да намериш изход.

Ранд поклати глава и се постара да съсредоточи вниманието си върху самия Портал вместо върху онова, което се намираше зад него, но и това на свой ред се оказа не по-малко смущаващо. В мазето, сред опушения сумрак, Моарейн и останалите се виждаха ясно, но се движеха като в сън. Всяко примигване на очите им приличаше на подчертано, забавено и преувеличено движение. Мат напредваше през портала, сякаш стъпваше в желе, краката му като че ли плуваха напред.

— Тук, в Пътищата, Колелото се върти по-бързо — обясни Лоиал и се огледа. — Няма живо същество, което да знае за тях нещо повече от откъслечни описания. Боя се от това, което не знам за пътищата, Ранд.

— Тъмния — обади се Лан — не може да бъде надвит, ако не се рискува. Но засега сме живи и пред нас е надеждата да останем живи. Не се предавай преди да те победят, Огиер.

— Едва ли щеше да говориш толкова убедено, ако беше попадал в Пътищата. — Обичайният далечен тътен на гласа на Лоиал прозвуча приглушено. Той се взря в тъмнината, сякаш различаваше сред нея разни невидими неща. — Аз също не бях попадал тук досега, но съм виждал Огиер, които са преминавали през портал и са се връщали. Нямаше да говориш така, ако беше влизал.

Един по един всички минаха през прага — Мат, Перин, Егвийн, Нинив, всеки се спираше, смаян и притихнал, след което се спускаше бързо към останалите. Всеки следващ фенер усилваше езерцето от светлина, но не толкова, колкото им се искаше. Сякаш колкото повече светлина прииждаше, толкова повече се сгъстяваше мракът наоколо, съпротивлявайки се на усилието на светлината да го изтласка.

На Ранд никак не му се искаше да следва точно тази нишка на разсъждения. Достатъчно беше, че изобщо са се озовали тук, за да придава някаква собствена воля и на мрака. Но изглежда, всички усещаха неговия натиск. Нямаше ги язвителните забележки на Мат, а Егвийн имаше такъв вид, сякаш премисляше решението си да дойде с тях. Всички безмълвно гледаха към Портала, последния прозорец към света, който познаваха.

Последна премина Айез Седай, повела след себе си Алдийб, и каменните порти бавно-бавно започнаха да се затварят след нея. После околният мрак ги обгърна безвъзвратно.

Фенерите им бяха единствената останала светлина от света. Ранд осъзна, че е притиснат рамо до рамо между Перин и Егвийн. Егвийн го погледна с широко отворени очи и се притисна още по-плътно, а Перин не се отдръпна, за да му направи място. Имаше нещо успокоително в това, че се допираше до други човешки същества, след като целият останал свят изглеждаше погълнат от мрака. Дори конете сякаш усещаха, че Пътищата ги притискат във все по-плътен и по-плътен възел.

Външно спокойни, Моарейн и Лан се метнаха на седлата си и Айез Седай каза:

— Трябва да поемем по своя път, Лоиал.

Лоиал се стресна и закима енергично.

— Да. Да, Айез Седай, права сте. Няма защо да се бавим повече. — Той посочи една широка бяла ивица, минаваща под нозете им, и Ранд отстъпи паникьосано встрани. Всички от Две реки постъпиха като него. Ранд беше помислил в началото, че подът е гладък, но той се оказа шуплест. Бялата черта беше накъсана. — Това ще ни отведе от Портала до Напътственика. А оттам… — Лоиал се огледа притеснено, след което се качи на коня си, забравил за доскорошното си нежелание да го язди. Краката му провиснаха от двете страни почти до земята. — Изобщо няма какво да се бавим повече — промърмори той.