— Да бъде тъй, както Колелото го изтъче — каза Моарейн. — Но не вярвам разрухата да е толкова бърза, колкото се страхуваш, Лоиал. Погледни камъка. Дори и аз мога да преценя, че това пропадане е старо.

— Да — отвърна замислено Лоиал. — Да, Айез Седай. Виждам. Тук няма нито дъжд, нито вятър, но този камък е рухнал поне преди десетина години. — Той закима и се ухили облекчено, така ощастливен от откритието, че за момент сякаш забрави за опасенията си. Но после се огледа и смутено сви рамене. — Но мога да намеря други пътеки по-лесно, отколкото пътека към Мафал Дадаранел. Какво ще кажете за Тар Валон например? Или за стеддинг Шангтай? От последния Остров до стеддинг Шангтай има само три моста. Предполагам, че в момента Стареите ме чакат да си поговорим.

— Фал Дара, Лоиал — сряза го Моарейн. — Окото на света се намира отвъд Фал Дара, а ние трябва да отидем при Окото.

— Фал Дара — Фал Дара — съгласи се неохотно Огиер. След като се върнаха на Острова, Лоиал се напрегна над покритата с надписи плоча, косматите му вежди провиснаха и той замърмори унесено, почти на себе си. Странната интонация на непознатата реч наподобяваше на басово чуруликане на птици. На Ранд му се стори странно, че толкова едри същества като него могат да имат така музикален език.

Най-сетне Огиер кимна и когато ги поведе към моста, който беше избрал, се вгледа с копнеж към пътния знак до съседния.

— Само три пресечки до стеддинг Шангтай. — Гигантът въздъхна, но ги поведе, без да се спира, и само извърна глава при третия мост. Озърна се със съжаление назад, когато тръгнаха по него, въпреки че мостът към родния му дом вече се беше скрил в мрака.

Ранд, който яздеше редом с него, каза:

— Когато всичко това свърши, Лоиал, ще ми покажеш своя стеддинг, а аз ще ти покажа Емондово поле. Но без никакви Пътища. Ще ходим пеш или ще яздим, ако ще да ни отнеме цяло лято.

— Ти вярваш ли, че някога ще свърши, Ранд?

Младежът го изгледа навъсено.

— Ти нали каза, че за два дни ще стигнем до Фал Дара.

— Нямам предвид Пътищата, Ранд. Говоря за всичко останало. — Лоиал се озърна през рамо към Айез Седай, която говореше тихо на Лан. — Какво те кара да мислиш, че всичко това изобщо някога ще свърши?

Мостовете и рампите ги водеха нагоре, надолу и на зигзаг. Понякога сред мрака от поредния Напътственик се изнизваше бяла линия, също като онази, която бяха последвали от Портала в Кемлин. Ранд забеляза, че не е единственият, който поглежда към тези линии с любопитство и малко тъга. Нинив, Перин и Мат, дори и Егвийн, също изоставяха тези линии с неохота. В края на всяка от тях имаше Портал, врата към техния свят, с небе, слънце и вятър. Дори и студеният вятър щеше да бъде добре дошъл. Но ги оставяха под суровия поглед на Айез Седай. И все пак поглеждаха с копнеж назад дори след като мракът поглъщаше Острова, Напътственика и бялата линия.

Ранд вече се прозяваше, когато Моарейн обяви, че ще спрат за нощувка на един от Островите. Мат огледа чернилката наоколо и се изкикоти на глас, но слезе от седлото си също толкова бързо, колкото останалите. Лан и момчетата разседлаха и спънаха конете, докато Нинив и Егвийн нагласиха малка лоена печка, за да стоплят чай. Приличаше на долната част на фенер. Лан им беше казал, че Стражниците използват такива в Погибелта, където било опасно да се пали дърво. Стражникът извади триноги от кошовете, които бяха свалили от товарния кон, за да разположат прътите с фенерите в кръг около бивака.

Лоиал огледа Напътственика, след което се отпусна на пода, кръстосал крака, и потърка с длан прашния шуплест камък.

— Някога по тези Острови са растели разни неща — промълви той с тъга. — Всички книги го казват. Зелена трева е имало тук, на която да спиш, мека като пухена постеля. Плодни дървета е имало, да подсладят храната ти с някоя ябълка, праскова или дъхава ягода. Сладки, хрупкави и сочни били те, каквото и да било времето отвън.

— И за лов няма нищо — изръмжа Перин и сякаш се стресна от това, което каза.

Егвийн подаде на Лоиал чаша чай. Той я задържа между пръстите си, зяпнал в нея, сякаш се мъчеше да намери плодните дървета на дъното й.

— Ти няма ли да пуснеш преградите? — обърна се Нинив към Моарейн. — Тук със сигурност се въдят по-лоши гадини от прилепите. Макар да не съм видяла нищо, го усещам.

Айез Седай отри с отвращение пръсти в дланите си.

— Това, което усещаш, е заразата. Покварата от Силата, създала Пътищата. Не бих използвала Единствената сила тук, в Пътищата, освен ако наистина не се налага. Заразата е толкова силна, че каквото и да се опитам да направя, скоро ще загние.

При тези думи всички притихнаха като Лоиал. Лан методично се залови с храната си, все едно че подклаждаше огън. Вкусът й изглеждаше без никакво значение за него, важна беше единствено необходимостта да зареди тялото си с енергия. Моарейн също се хранеше, при това толкова чисто, като че ли не седяха на някакъв гол камънак, озовали се буквално сред нищото, но Ранд едва се насили да вкуси някоя и друга хапка. Тънкото пламъче в лоената печка отделяше топлина само колкото да подгрее водата на чая, но той се надвеси над него, за да попие поне малко от нея. Раменете му се отриха в тези на Мат и Перин. Всички бяха образували плътен кръг около печката. Мат беше забравил за парчето хляб, сирене и късчето месо в ръцете си, а Перин остави плиткото си блюдо встрани само след няколко залъка. Настроението им ставаше все по-унило.

Моарейн ги изгледа с интерес, после остави глиненото си блюдо встрани и изтри устните си с кърпичка.

— Бих могла да ви кажа нещо весело. Не смятам, че Том Мерилин е мъртъв.

Ранд я изгледа остро.

— Но… Чезнещия…

— Мат ми разказа какво се е случило в Бели мост — каза Айез Седай. — Тамошните хора споменаха за някакъв веселчун, но никой не каза, че е загинал. Мисля, че щеше да се говори, ако наистина имаше убит веселчун. Бели мост не е чак толкова голям град, за да остане един веселчун незабелязан. А пък и Том е част от Шарката, която се заплита около вас тримата. Твърде важна част, смятам, за да бъде прекъсната нишката му толкова рано.

„Твърде важна част?“ — зачуди се Ранд. Откъде Моарейн можеше да знае?

— Мин ли го каза? Да не е видяла нещо, свързано с Том?

— Тя видя много неща — отвърна кисело Моарейн. — За всички вас. Жалко, че не мога да проумея и половината от това, което е видяла, но дори и тя не го проумява. Старите прегради рухват. Но независимо дали дарбата на Мин е древна, или отскорошна, тя провижда истината. Вашите съдби са свързани.

Нинив изсумтя презрително.

— Не разбирам как е могла да види нещо, свързано с нас — ухили се Мат. — Доколкото си спомням, през повечето време гледаше само Ранд.

Егвийн повдигна вежда.

— Охо? Не си ми казвала това, Моарейн Седай.

Ранд я изгледа. Тонът й беше някак прекалено спокоен и равнодушен.

— Говорих веднъж с нея — оправда се той. — Облича се като момче, а косата й е къса като моята.

— Аха. Говорил с нея. Веднъж. — Егвийн кимна многозначително и без да го поглежда, надигна чашката към устните си.

— Е, Мин беше просто една от прислужничките в хана в Бейрлон — подхвърли Перин. — Не като Ейрам.

Егвийн се задави с чая и промърмори:

— Много е горещ.

— Кой е този Ейрам? — попита Ранд.

Перин се усмихна, почти като Мат преди време, когато се канеше да извърши някоя щуротия, и се наведе над чашата си.

— Един от Пътуващия народ — отвърна небрежно Егвийн, но на бузите й избиха червени петънца.

— Един от Пътуващия народ — повтори Перин закачливо. — Танцува. Като птица. Ти не се ли изрази веднъж точно така, Егвийн? Не танцувал, а летял като птица.

Егвийн внимателно остави чашката си и каза:

— Не знам дали вие сте уморени, но аз лично смятам да поспя.

След като се загърна в завивките си, Перин се пресегна, сръга Ранд в ребрата и му смигна. Ранд се усети, че му се ухили в отговор. „Да ме изгори дано, ако за първи път не се получи с нея както трябва. Жалко, че не разбирам толкова от жени, колкото Перин.“