— Ранд — подкачи го лукаво Мат. — Защо не разкажеш на Егвийн за дъщерята на фермера Гринуел, Елз? — Егвийн надигна глава и погледна първо Мат, после и него.

Ранд припряно се изправи.

— И на мен ми се струва, че е време да поспим.

Всички от Емондово поле се заловиха да оправят завивките си, Лоиал също. После налягаха един до друг. Моарейн остана на мястото си, все още отпивайки от чая. Както и Лан. Стражникът нямаше вид на човек, на когото му се е доспало, нито че въобще му е необходим сън.

— Ранд? — зашепна Мат. — Всъщност имаше ли нещо между теб и онази Мин? Веднъж я видях, съвсем бегло. Наистина си я биваше. Но сигурно е почти на възрастта на Нинив.

— Я кажи нещо за тази Елз — добави Перин от другата му страна. — Хубава ли беше?

— Кръв и пепел — изломоти той. — А бе, хора, толкова ли не мога да поговоря с някое момиче? По-досадни сте и от Егвийн.

— Както би казала Премъдрата — подхвърли насмешливо Мат, — не приказвай много-много. Е, щом не искаш да разправиш, ще взема да поспя.

— Това е първото свястно нещо, което си казал в последно време — изръмжа Ранд.

Но сънят не идваше лесно. Камъкът беше твърд и колкото и да се въртеше, Ранд продължаваше да го усеща през одеялото. Невъзможно беше да си представи, че е някъде другаде, а не сред Пътищата, създадени от мъжете, които, покварени от Тъмния, са разрушили света. В главата му непрестанно изникваше картината с рухналия мост и черната празнота под него.

По едно време забеляза, че Мат се взира в него — по-скоро през него. Сетил се отново за обгръщащия ги мрак, приятелят му бе забравил за подигравките си. Завъртя се на другата страна и видя, че очите на Перин също са се втренчили в нищото. Неговото лице не беше толкова изплашено като това на Мат, но беше свил ръце пред гърдите си и загрижено почукваше палци.

Моарейн ги обиколи един по един, коленичеше край главата на всеки и им прошепваше по няколко думи. Ранд не я чу какво шепне на Перин, но той престана да почуква тревожно палците си. Когато се надвеси над Ранд и лицето й почти го докосна, тя произнесе с нисък, успокояващ глас:

— Дори тук съдбата ти те закриля. Дори и Тъмния не може изцяло да промени Шарката. Ти не си застрашен от него, докато аз съм наблизо. Сънищата ти ще бъдат спокойни. И поне временно ще са безопасни.

След като се премести към Мат, той се зачуди дали тя наистина смята, че е толкова лесно — просто така, да му каже, че е в безопасност, и той да повярва. Но някак си наистина се почувства в безопасност — във всеки случай не толкова застрашен, колкото доскоро. Замислен за това се унесе, заспа и не сънува нищо.

Събуди ги Лан, който сякаш никога не спеше. Закусиха набързо и потеглиха. След малко се чу тихият глас на Стражника:

— Някой ни преследва. Или нещо.

Намираха се по средата на един мост. Началото и краят му се губеха в мрака.

Мат издърпа стрела от колчана си и преди някой да успее да го спре, я изпрати в чернилката зад тях.

— Знаех си аз, че не биваше да го правя — промърмори Лоиал. — Гледай никога да не си имаш работа с Айез Седай, освен в стеддинг.

Лан бутна лъка надолу преди Мат да успее да постави втора стрела.

— Престани, селски идиот такъв. Няма как да разбереш кой е.

— Само в стеддинг са безопасни те — продължаваше да си мърмори Огиер.

— Че какво друго може да има в такова място освен някакво зло? — настоя Мат.

— Стареите все това ми разправяха. Ах, защо не ги послушах…

— Може да е просто някой друг пътник — намеси се с надежда Егвийн. — Някой Огиер може би.

— Огиер имат повече разум в главите си, че да им хрумне да използват Пътищата — изръмжа Лоиал. — Всички, с изключение на Лоиал, който изобщо няма ум в главата. Стареят Хаман винаги ми го е казвал. И е прав.

— Какво усещаш, Лан? — попита Моарейн. — Нещо, което служи на Тъмния ли?

Стражникът поклати замислено глава.

— Не знам — отвърна той колебливо, сякаш това озадачаваше самия него. — Не мога да определя точно. Може да са самите Пътища, и заразата. Нещо много лошо. Но който и да е или каквото да е, не е тръгнало специално за нас. Почти ни беше докопало при последния Остров и след това се отдръпна по моста, сякаш се отказа. Ако изостана малко, бих могъл да го изненадам и да видя кой е или какво е.

— Ако изостанеш, Стражнико — сряза го Лоиал, — остатъкът от живота ти ще мине сред Пътищата. Дори да можеш да четеш писмото на Огиер, никога не съм чувал, нито съм чел за човек, който да е успял да излезе оттук след първия Остров, без да го води някой Огиер. Ти можеш ли да четеш писмото на Огиер?

Лан отново поклати глава, а Моарейн каза:

— Докато то не ни безпокои, и ние няма да го безпокоим. Нямаме време. Никакво време.

Когато поеха надолу по моста към следващия Остров, Лоиал подхвърли:

— Доколкото си спомням добре последния Напътственик, оттук има една пътека, която води право към Тар Валон. Най-много на половин ден път. Изобщо не е толкова дълго, колкото до Мафал Дадаранел. Сигурен съм, че…

Но млъкна слисан, когато светлината на фенерите им освети Напътственика. В горната част на плочата камъкът беше разранен от дълбоко врязани черти, остри и ъглести. Изведнъж Лан престана да крие тревогата си. Той си остана все така невъзмутимо изправил гръб на седлото, но на Ранд му се стори, че Стражникът долавя всичко наоколо, че усеща дори дъха на останалите. Лан започна да обикаля с жребеца си около Напътственика, разширявайки кръговете в спирала. Яздеше така, сякаш очакваше всеки миг някой да го нападне или той самият да нападне някого.

— Това обяснява твърде много неща — тихо промълви Моарейн. — И ме плаши. Много ме плаши. Трябваше да се досетя. Заразата. Развалата. Защо не се досетих досега?!

— Какво да се досетиш? — подкани я Нинив, а Лоиал възкликна възмутено:

— Какво е това? Кой е направил това? Никога не съм виждал или чувал за подобно нещо.

Айез Седай обърна спокойното си лице към тях.

— Тролоци. — Всички ахнаха изплашени, но тя не им обърна внимание. — Или Чезнещи. Това на камъка са тролокски руни. Тролоците са открили как се преминава през Пътищата. Само така са могли да стигнат до Две реки, без никой да ги забележи. През Портала — и право в Манедерен. В Погибелта има поне един Портал. — Тя хвърли поглед към Лан, преди да продължи. Стражникът толкова се беше отдалечил от тях, че се виждаше само бледата, мъждукаща като светулка светлина на фенера му. — Манедерен е бил унищожен, но почти нищо не може да унищожи един Портал. Ето как Чезнещите са могли да съберат армията си около Кемлин, без да предизвикват тревога из всичките страни, намиращи се между Погибелта и Андор. — Тя замълча и замислено докосна устни с пръст.

— Но едва ли са изучили всички пътеки, иначе щяха да се изсипят в Кемлин през портата, която използвахме ние. Да.

Ранд потръпна. Да влязат през Портал само за да се натъкнат на тролоци, дебнещи в мрака, стотици, а може би хиляди извратени гиганти с получовешки лица, озъбени и изскачащи от тъмнината, за да ги убият. Или да им направят нещо още по-лошо.

— Не им е толкова лесно да използват Пътищата — отекна гласът на Лан.

Фенерът му проблясваше на не повече от двадесет разтега разстояние, но светлината му изглеждаше съвсем смътна и далечна за тези, които се бяха струпали около Напътственика. Моарейн ги поведе към него. Ранд съжали, че стомахът му не е празен, когато видя какво е намерил Стражникът.

В подножието на един от мостовете се извисяваха замръзнали туловища на тролоци, вкаменени, докато млатят около себе си с криви секири и извити като коси мечове. Посивели и пъпчиви като камъка, чудовищните им тела бяха наполовина затънали в издутата на мехури каменна повърхност. Някои от мехурите се бяха разпукали, разкривайки зурлести муцуни, озъбени във вечен ужас. Ранд чу как някой зад него повърна и преглътна с мъка, за да не повърне и той. Дори за тролоците тази смърт изглеждаше неописуемо жестока.

Само на няколко стъпки след тролоците мостът свършваше. Пътният знак лежеше разбит на хиляди късове.