Лоиал слезе енергично от коня си, поглеждайки накриво към тролоците, сякаш се боеше, че могат да се съживят. Огледа набързо останките от знака, като вдигна металния надпис, вграден в камъка, след което припряно се качи на седлото.

— Това беше първият мост от пътеката, която води оттук до Тар Валон — обяви той.

Мат изтриваше уста с опакото на ръката си, извърнал глава настрани. Егвийн беше скрила лице в дланите си. Ранд подкара коня си към Бела и я докосна по рамото. Тя се изви и се сгуши до него, още потръпвайки. И на него му се искаше да направи същото; задържа го само това, че я беше прегърнал.

— Добре все пак, че не тръгнахме за Тар Валон — каза Моарейн.

Нинив извърна глава към Айез Седай.

— Как можеш да го приемаш толкова спокойно? Същото можеше да се случи и на нас!

— Вероятно — отвърна ведро Моарейн, а Нинив стисна зъби толкова силно, че Ранд чу как изскърцаха. — Но според мен е възможно също така — продължи невъзмутимо Моарейн — мъжете Айез Седай, които са създали Пътищата, да са ги защитили, поставяйки капани срещу създанията на Тъмния. Сигурно е съществувало нещо, от което са се бояли тогава, преди Получовеците и тролоците да бъдат натикани обратно в Погибелта. Във всеки случай не можем повече да се мотаем тук, а който и път да изберем, било напред, било назад, еднакво е вероятно да се натъкнем на някакъв капан. Лоиал, знаеш ли накъде води следващият мост?

— Да. Да, тази част от Напътственика не са я унищожили, да благодарим на Светлината. — За първи път Лоиал изглеждаше не по-малко нетърпелив да продължат, отколкото Моарейн, и подкара коня си още преди да изрече докрай думите си.

При следващите два моста Егвийн продължи да върви сгушена под ръката на Ранд и когато най-сетне се отдръпна, той съжали. Не само защото му беше приятно от нейната близост. Беше установил, че е по-лесно да си смел, когато някой се нуждае от твоята закрила.

Моарейн може би не вярваше, че съществуват клопки и за такива като тях, но въпреки всичките й приказки, че трябва да бързат, ги накара да продължат по-бавно, като се спираше, преди да им позволи да тръгнат по поредния мост или преди да слязат от него на поредния Остров. Пристъпваше напред с Алдийб и опипваше въздуха с протегната ръка, и дори Лоиал и Лан не тръгваха напред без нейно позволение.

На Ранд не му оставаше нищо друго, освен да се довери на нейния усет за клопки и капани, но въпреки това се взираше напред с присвити очи, сякаш изобщо можеше да види нещо на повече от десет стъпки пред себе си, и се вслушваше и за най-малкия звук. След като тролоците можеха да използват Пътищата, тогава онова, което ги дебнеше, със сигурност беше създание на Тъмния. А може би не беше само. Лан беше казал, че в Пътищата не може да определи. Но единственото, което слухът му успяваше да долови, беше скърцането на собствените им седла, чаткането на конски подкови и от време на време нечие покашляне или тихо мърморене. Вярно, че по-късно долови някакъв далечен полъх на вятър, някъде откъм катранената чернилка. Трудно му беше да определи откъде точно идва. Отначало си помисли, че си въобразява, но след време се увери, че не е така.

„Няма да е зле да усетим отново вятъра, дори да е студен.“

И внезапно примигна.

— Лоиал, ти не каза ли, че вътре в Пътищата не духа никакъв вятър?

Лоиал дръпна юздите на коня си на няколко крачки от следващия Остров и замря, изпънал врат. Постепенно лицето му пребледня и той облиза пресъхналяте си устяи.

— Мачин Шин — прошепна дрезгаво великанът. — Черния вятър. Светлината дано ни освети и да ни закриля. Това е Черния вятър.

— Колко моста остават? — извика рязко Моарейн. — Лоиал, колко моста остават?

— Два. Мисля, че бяха два.

— Побързай тогава! — каза тя и Алдийб се понесе в тръс към Острова. — Казах, намери ги бързо!

Докато разчиташе Напътственика, Лоиал си говореше сам:

— Излизаха полудели и пищяха за Мачин Шин. Светлината да ни помогне дано! Дори онези, които Айез Седай можеха да излекуват, и те… — Той огледа припряно камъка, препусна към избрания мост и извика:

— Насам!

Този път Моарейн не изчака да провери, а ги подкани да препуснат в галоп. Мостът потрепера под конските копита, фенерите лудо се разлюляха над главите им. Лоиал огледа с трескав поглед следващия Напътственик и смуши коня си напред. Звукът на вятъра се усилваше — Ранд вече го чуваше ясно въпреки тропота на копитата по камъка. Точно зад тях и все по-наблизо.

Изобщо не се спряха пред последния Напътственик, щом светлината на фенерите засече бялата линия, изпъваща се от него, бясно завиха в тази посока и препуснаха в галоп. Островът скоро изчезна и наоколо не се забелязваше нищо друго освен надупчения сивкав камък под нозете им и бялата линия.

Сред мрака изнякнаха портите с гравираните по тях лозници, увиснали самотни сред чернилката, като тънка стена сред непрогледната нощ. Моарейн се надвеси от седлото си, опипа с длан резбата по камъка и изведнъж я дръпна назад.

— Листото на Авендесора го няма! — каза тя. — Ключа го няма!

— О, Светлина! — извика Мат. — Проклета Светлина!

Лоиал отметна глава и нададе тъжен вик, като вой на умиращ. Егвийн докосна ръката на Ранд. Устните й трепереха, но тя го погледна мълчаливо. Той постави длан върху нейната, надявайки се, че не изглежда чак толкова изплашен. Вече го усещаше. Отзад, откъм Напътственика, вятърът виеше. Почти му се стори, че долавя в него нечии гласове, гласове, изпълнени с такава отрова, че макар да не ги разбираше, гърлото му се изпълни с вкус на жлъчка.

Моарейн надигна тоягата си и от единия й край се проточи пламък. Не беше онзи чист, бял пламък, който Ранд си спомняше от Емондово поле и от битката преди Шадар Логот. Болезнено жълтеникава нишка пронизваше пламъка, с бавно отнасящи се черни пръски, като сажди. Тънък лютив пушек се понесе от пламъка. Лоиал се закашля, а конете запристъпваха нервно.

Камъкът започна да се топи като масло, листа и лозници се загърчиха сред пламъка и изчезнаха. Айез Седай го насочваше колкото можеше по-бързо, но прорязването на достатъчно широк отвор, през който да могат да преминат всички, се оказа трудна задача.

— Усещам го! — извика Мат с разтреперан глас. — О, Светлина, проклето нещо, усещам го!

Пламъкът угасна и Моарейн сниши тоягата си.

— Готово — каза тя. — Наполовина.

През каменния барелеф преминаваше тънка резка. На Ранд му се стори, че вижда през процепа светлинка — бледа, но все пак светлинка. Отворът изглеждаше достатъчно голям, за да преминат всички, макар че Лоиал сигурно трябваше да се сниши.

Моарейн отстъпи, а Мандарб скочи напред, право срещу камъка, с приведения към шията му Лан. В последния миг бойният кон се изви и удари камъка с гърди, както беше научен да се блъска във вражески коне по време на битка. Камъкът с грохот се срути навън и Стражникът и коня му се понесоха напред през опушеното сияние на Портала. Светлината, която бликна през него, беше утринна, бледа, но на Ранд му се стори, че в очите му е блеснало обедно слънце.

— Всички навън! — извика Моарейн. — Бързо! Напред!

Още докато го казваше, Айез Седай се обърна и изпъна тоягата си назад към Напътственика. Нещо изхвърча от края на тоягата, като втечнена светлина, пламък, сгъстен като сироп, пламнало в червено, бяло и жълто копие, пронизващо катранения мрак, взриви се и се пръсна като разсипани диаманти. Вятърът изрева от болка, изпищя от гняв. Хилядогласен ропот изтътна като гръмотевица, лудешки рев, полудочути гласове, задавени, виещи, неща, от които стомахът на Ранд се обърна не само заради недоволството, с което бяха пропити, но и от смисъла им, който почти долови.

Той пришпори коня си и изскочи през Портала. Зад него остана само Моарайн.

Навън беше студено, но не от студа на Портала. Благословен, естествен зимен студ, който бавно и сигурно проникваше в плътта.

Ранд придърпа наметалото около себе си. Очите му бяха приковани в сумрачния блясък на Портала. До него Лан се беше привел напред, с ръка върху меча; мъж и кон стояха напрегнати, готови всеки миг да излетят в обратна посока, ако Моарейн не се появеше.