— Жълти ли са? — каза Моарейн, а Перин и Нинив подскочиха. Айез Седай се беше приближила до тях съвсем незабелязано. Егвийн беше заспала, загърната край огъня в пелерината си. Собствените му клепачи искаха да се отпуснат в блажен сън.

— Няма ми нищо — промълви той, но Моарейн хвана брадичката му с ръка и извърна лицето му към себе си, за да може и тя да надникне в очите му, както беше направила Нинив. Той се дръпна настръхнал. Двете жени се държаха с него, сякаш беше малко дете.

— Казах, че ми няма нищо.

— Това не можеше да се предскаже. — Моарейн заговори сякаш на себе си. Очите й като че ли се взираха в нещо отвъд него. — Нещо, предопределено да бъде втъкано, или промяна в Шарката? Ако е промяна, от чия ръка? Колелото тъче, както то само пожелае. Това ще да е.

— Ти знаеш ли какво е? — попита неохотно Нинив и с колебание добави: — Можеш ли да му помогнеш? С Лечителството си? — Този зов за помощ, признанието, че сама не може да стори нищо, се изтръгнаха с мъка от душата й.

Перин изгледа гневно жените.

— Ако имате нещо да ми кажете, казвайте го. Ето, седя и целият съм слух.

Нито една от двете не му обърна внимание.

— Лечителството? — Моарейн се усмихна. — Лечителството в този случай не може да направи нищо. Това не е болест и няма да… — Тя се поколеба за миг. Този път погледна Перин, бърз поглед, изпълнен с неизказани съжаления. Но погледът й отново не включваше самия него и той изсумтя сърдито, докато тя се обръщаше към Нинив. — Щях да кажа, че няма да му навреди, но кой може да е сигурен какъв ще е краят? Мога поне да кажа със сигурност, че няма да му навреди пряко.

Нинив изгледа Айез Седай право в очите.

— Това не е достатъчно. Ако нещо не е наред с…

— Каквото е, това е. Което вече е заплетено и втъкано, не може да се промени. — Моарейн рязко се обърна. — Сега трябва да поспим, колкото можем, и да тръгнем рано. Ако ръката на Тъмния стане твърде силна… Трябва бързо да стигнем до Кемлин.

Ядосана, Нинив вдигна торбата си и се отдръпна преди Перин да успее да каже и дума. Понечи да изръмжи някаква ругатня, но една мисъл го порази и той остана седнал на място, зяпнал безмълвно. Моарейн знаеше. Айез Седай знаеха за вълците. И тя смяташе, че може да е дело на Тъмния. По гърба му полазиха тръпки. Той набързо се облече. Дрехите не помогнаха много; усещаше хлада чак до костите си.

Лан приседна край него и свали плаща си. Перин се зарадва на това. Не му беше приятно да гледа Стражника и всъщност да не го вижда.

Дълго време двамата се гледаха втренчено. Лицето на Стражника не издаваше нищо, но на Перин му се стори, че в очите му долавя… нещо. Съпричастие? Любопитство? Или и двете?

— И ти ли знаеш? — попита младежът, а Лан кимна.

— Знам нещо, но не всичко. То само ли ти дойде, или си срещнал някой наставник, посредник?

— Имаше един човек — бавно отвърна Перин. „Той знае, но дали си мисли същото като Моарейн?“ — Каза, че името му било Илиас. Илиас Мачира. — Лан въздъхна тежко и Перин го изгледа накриво.

— Ти познаваш ли го?

— Познавах го. Той ме научи на много неща. За Погибелта, както и на това. — Лан докосна дръжката на меча си. — Самият той беше Стражник преди… преди онова, което го сполетя. Червената Аджа… — Той млъкна и хвърли поглед към Моарейн, която бе прилегнала под едно дърво.

За пръв път, доколкото си спомняше, Перин забеляза Лан да проявява неувереност. В Шадар Логот Лан беше уверен в себе си и силен, а също и когато бе заставал срещу Чезнещи и тролоци. И сега не се страхуваше — Перин беше сигурен в това, — но беше предпазлив да не каже твърде много. Сякаш това, за което говореше, представляваше някаква опасност.

— Чувал съм за Червената Аджа — каза момчето на Лан.

— И несъмнено повечето от това, което си чувал, е погрешно. Трябва да разбереш, в Тар Валон има… фракции. Някои са готови да се сражават с Тъмния по един начин, други — по друг. Целта е една и съща, но разликите… разликите могат да доведат до съдбоносна промяна в нечий живот, или до края му. Не само на отделни хора, но и на цели народи. Той добре ли е? Илиас имам предвид?

— Така мисля. Белите плащове казаха, че са го убили, но Пъструша… — Перин изгледа с неудобство Стражника. — Не знам. — Лан, изглежда, беше готов да приеме, макар и с неохота, че наистина не знае, и това го окуражи. — Тази връзка с вълците. Моарейн, изглежда, смята, че е нещо, което… нещо, което го е направил Тъмния. Нали не е така? — Не можеше да повярва, че Илиас е Мраколюбец. Но Лан не му отговори веднага и на лицето на Перин изби пот, студени капчици, които нощта правеше още по-студени.

— Сам по себе си, не. Някои са убедени, че е, но грешат; това нещо е твърде древно и отдавна е било изгубено, още преди появата на Тъмния. Но помисли си само какви случайности са намесени тук, ковачо, и дали е изобщо случайност? Понякога в Шарката се вплитат случайности — случайности поне в нашите очи, — но може ли да е случайност това, че тъкмо ти си срещнал човек, който може да ти стане наставник в това нещо, и тъкмо ти се оказваш този, който може да усвои неговото наставничество? Шарката оформя Велик сплит, това, което някои наричат Ширит на Вековете, и вие, момци, се оказвате централни фигури в него. Сега вече не смятам, че в живота ви съществува някакъв друг избор. Дали сте избрани тогава? И ако да — от кого? От Светлината или от Сянката?

— Тъмния не може да ни докосне освен ако не споменем името му. — Перин мигом се сети за сънищата с Баал-замон, сънища, които бяха нещо повече от сънища. Изтри с длан потта от лицето си. Не може.

— Упорит и твърд като камък — промълви замислен Стражникът. — Може и да се окажеш достатъчно упорит, за да се спасиш в края на краищата. Но не забравяй времената, в които живеем, ковачо. Не забравяй онова, което ти каза Моарейн Седай. В тези времена много неща се разтварят и рухват. Стари прегради се кършат, стари стени се рушат. Преградите между това, което е, и онова, което е било, между сегашното и онова, що предстои. — Гласът му стана мрачен. — Стените на затвора на Тъмния. Може би това е краят на един Век. Може би ще доживеем да видим раждането на нов Век. А може и това да се окаже краят на Вековете, краят на самото време. Краят на света. — Изведнъж той се засмя, но усмивката му беше мрачна. Смехът му прозвуча като смях в подножието на бесилка. — Но това не е наша грижа, нали, ковачо? Ние ще се сражаваме със Сянката, докато дишаме, и ако тя ни надвие, ще се смъкнем надолу, хапейки и дращейки с нокти. Вие, хората от Две реки, сте твърде упорити, за да се предавате. Недей да те е грижа дали Тъмния се е намесил в живота ти. Сега отново си сред приятели. Помни, Колелото тъче, както то само пожелае, и дори Тъмния не може да промени това, особено след като Моарейн бди над теб. Но преди всичко бързо трябва да намерим приятелите ти.

— Какво искаш да кажеш?

— При тях няма Айез Седай, докосваща Верния извор, за да ги защити. Ковачо, възможно е стените вече да са се разхлабили достатъчно, за да може самият Тъмен да се докосва до събитията. Не с цяла ръка, иначе отдавна да сме загинали всички, но може би някое леко подръпване на нишките. Случайно завиване в една посока, вместо в друга, случайна среща, случайна дума, или поне неща, които изглеждат случайни, и те могат да се озоват толкова далече под Сянката, че дори и Моарейн да не може да ги върне обратно.

— Трябва да ги намерим — промълви Перин и Стражникът се изсмя гърлено.

— А аз какво ти разправям? Сега поспи малко, ковачо. — Лан се изправи и отново се загърна в плаща си. На смътната светлина от огъня и луната сякаш почти се бе слял със сенките. — Остават но още няколко тежки дни до Кемлин. Моли се дано само ги намерим там.

— Но Моарейн… тя може да ги намери навсякъде, нали? Тя сама го каза.

— Но дали ще може да ги намери навреме? Ако Тъмния наистина е станал достатъчно силен, за да може лично да посяга с ръка, времето е на изчерпване. Моли се дано ги намерим в Кемлин, ковачо, иначе сме загубени.