Внезапно Лан спря. Пред тях, под лунната светлина, се виждаха три коня.

Нечия сянка се размърда и се чу гласът на Моарейн, натежал от раздразнение.

— Нинив още я няма. Опасявам се, че е направила някаква глупост. — Лан се завъртя на пети, готов веднага да се върне там, откъдето току-що беше дошъл, но една-единствена дума от устата на Моарейн изплющя като камшик и го спря. — Не! — Той я изгледа накриво, виждаше се само лицето му, и то обгърнато в смътна мъгла. Тонът й стана по-кротък. По-кротък, но не по-малко твърд. — Някои неща са по-важни от други. Ти го знаеш. — Стражникът не се помръдна и гласът й отново стана повелителен. — Спомни си клетвите, ал-Лан Мандрагоран, Владетелю на Седемте кули! Да не припомням клетвата на Бойната диадема на лорд Малкиер!

Перин примигна. Нима Лан беше всичко това? Егвийн мърмореше нещо под носа си, но той не можеше да извърне поглед от сцената пред него, с Лан, застанал като вълк, вълк от глутницата на Пъструша, готов да се хвърли напред в битка при най-малкия знак от страна на мъничката Айез Седай, без да бяга от отредената си участ.

Сред дърветата се чу шум на скършени клони. Само на две дълги крачки Лан се озова между шума и Моарейн и по острието на меча му проблесна лунен лъч. През шумолящите храсталаци и трясъка на скършени клони сред дърветата изскочиха два коня, единият с ездач.

— Бела! — възкликна Егвийн, а в същото време Нинив извика от гърба на рунтавата кобила:

— Едва ви намерих. Егвийн! Слава на Светлината, че сте живи!

Тя скочи от Бела, но когато се спусна към двамата младежи, Лан се пресегна, стисна я за ръката и тя се спря, гледайки го втренчено.

— Трябва да тръгваме, Лан — каза Моарейн, възвърнала спокойния си тон, и Стражникът отпусна ръката си.

Нинив отри ръката си и заситни към Егвийн, за да я прегърне, но на Перин му се стори, че чу тихия й смях. Това го озадачи, защото не мислеше, че може да има нещо общо с радостта й, че ги вижда отново.

— Къде са Ранд и Мат? — попита той.

— На друго място — отвърна спокойно Моарейн, а Нинив изсумтя нещо сърдито, което накара Егвийн да ахне. Перин също примигна — беше доловил в сумтенето й стара каруцарска ругатня, и то една от най-грубите. — Светлината дано даде да са живи и здрави — продължи Айез Седай, все едно че не беше чула нищо.

— Никой от нас няма да е жив и здрав, ако Белите плащове ни намерят — каза Лан. — Преобличайте наметалата си и се качвайте на конете.

Перин се покатери на коня, който Нинив беше довела заедно с Бела. Липсата на седло не му пречеше; у дома не беше яздил често, но когато му се беше случвало, предпочиташе да е без седло. Нави белия плащ и го завърза на кръста си. Стражникът им каза, че не трябва да оставят на Чедата повече следи, отколкото е неизбежно. Все още му се струваше, че усеща миризмата на Биар.

Когато потеглиха, Перин още веднъж усети как го докосва умът на Пъструша. „Един ден отново.“ По-скоро чувство, отколкото мисъл, то беше пропито с обещание за предопределена среща, с очакването на това, което предстои, с примирение към това, което предстои, всичко това — напластено едно в друго. Опита се да запита кога и защо, ровейки в съзнанието си припряно и с необяснимо чувство на боязън. Тънката нишка, свързваща го с вълците, изтъня и изчезна. Панически блъскащите се в главата му въпроси получаваха един и същ, натежал от категоричност отговор. „Един ден отново.“ И този отговор увисна призрачно в съзнанието му дълго след като усещането за вълчето присъствие окончателно се стопи.

Лан ги водеше в южна посока, бавно, но решително. Тъмната нощ и хълмистият терен не им позволяваха да напредват бързо. На два пъти Стражникът ги изостави, връщайки се назад към нащърбената луна, и двамата с Мандарб се превръщаха в едно цяло с нощта. И двата пъти се върна, за да докладва, че зад тях не се забелязват признаци някой да ги преследва.

Егвийн яздеше плътно до Нинив. Тихи откъслеци от възбудения им разговор долитаха до ушите на Перин. На тях двете така им се беше вдигнал духът, сякаш отново се бяха озовали у дома. Той самият остана на опашката на малката им колона. От време на време Премъдрата се извръщаше да го погледне и всеки път той й махваше с ръка, че всичко е наред. Имаше много неща, за които да мисли, макар да не можеше да ги подреди в главата си. Какво ли го чакаше? Светлина, какво ли го чакаше тепърва?

Когато до зазоряване не остана много, Моарейн обяви почивка. Лан намери едно дере и запали малък огън в една дупка на склона.

Отърваха се от белите плащове, като изровиха яма край огъня и ги скриха в нея. Бродираното златно слънце на гърдите и двете звезди на плаща, който бе носил, привлякоха очите на Перин. Той пусна отвратен плаща в дупката, сякаш вонеше, отдръпна се, изтри ръце в наметалото си и приседна встрани от останалите.

— А сега — каза Егвийн, докато Лан заравяше дупката, — ще ми каже ли някой най-после къде са Ранд и Мат?

— Надявам се, че са в Кемлин — отвърна Моарейн предпазливо. — Или че поне са на път за там. — Нинив изсумтя недоволно, но Айез Седай продължи, сякаш не бяха я прекъснали. — А и да не са, все пак ще ги намеря. Това обещавам.

Похапнаха мълчаливо малко хляб, сирене и чай. Дори ентусиазмът на Егвийн отстъпи пред умората. Премъдрата измъкна от торбата си някакво мазило за ожулванията от въжетата, оставили следи по китките на Егвийн, и друго за отоците по тялото й. Когато пристъпи до Перин, който седеше от другата страна на огъня, той не вдигна глава.

Тя застана пред него, оглеждайки го известно време, без да продума, после коленичи, постави торбата до себе си и каза бодро:

— Перин, я сваляй сетрето и ризата. Разбрах, че един от Белите плащове нещо те бил намразил.

Той се подчини, без да бърза, все още наполовина погълнат от странното послание на Пъструша. Нинив ахна. Стреснат, той вдигна поглед към нея, а после свали очи към гърдите си. Целият бе отоци и синини. Само здравите мускули, придобити от тежкия труд в ковачницата на майстор Люхан, го бяха предпазили от счупване на ребрата. Докато умът му все още беше зает с вълците, той някак беше забравил за болката, но сега отново се сети за нея и я почувства, почти с облекчение. Неволно си пое въздух и устните му се стиснаха в лек стон.

— Как е могъл да те намрази толкова? — попита удивена Нинив.

„Убих двама души.“ Но на глас каза само:

— Откъде да знам?

Тя започна да го маже с някакъв мехлем.

— Жен-шен, петопръст и сушен на слънце елхов корен — промълви тя.

Беше едновременно парещо и студено, караше го да потръпва и в същото време да се поти, но той не възрази. И преди беше изптвал на гърба си мехлемите на Нинив. Докато пръстите й леко разтриваха сместа по кожата му, паренето и хладината изчезнаха, а заедно с тях се стопи и болката.

— Изглеждаш изненадан — каза Нинив. Самата тя изглеждаше изненадана и странно изплашена. — Другия път можеш да идеш при нея.

— Не съм изненадан — успокои я той. — Просто се радвам. — Понякога мазилата на Нинив действаха бързо, друг път — по-бавно, но винаги действаха. — Какво… какво е станало с Ранд и Мат?

Нинив започна да прибира мускалите и шишенцата си в торбата и тросната заговори:

— Тя казва, че са живи и здрави. Тя казва, че ще ги намерим. В Кемлин, така казва тя. Казва, че било много важно нещо да не ни се случи, но не казва какво…

Въпреки волята си Перин се ухили. Каквото и да беше се променило, Премъдрата си беше останала същата и двете с Айез Седай все още бяха далеч от приятелството.

Нинив внезапно се вцепени и се взря в лицето му, после опипа бузите и челото му. Той понечи да се дръпне, но тя задържа главата му с две ръце, извърна клепачите му нагоре, надникна в очите му и замърмори под нос. Въпреки крехкия си ръст го държеше здраво трудно беше да се отскубнеш от Нинив, когато тя не те пуска.

— Не разбирам — отрони най-сетне тя, пусна главата му и клекна. — Ако беше жълтеница, нямаше да можеш да стоиш на крака. Но ти нямаш никаква треска и бялото на очите ти не е прежълтяло, само ирисите.