Ако преди беше смятал, че умът му препуска, сега мислите му се стекоха като лавина. Въпреки студа по лицето му потече пот на струи. Той хвърли поглед към пазачите. Все още приличаха на две бледосиви сенки, но сега му се стори, че са се стегнали, сякаш очакват нещо. Ако двамата с Егвийн бъдат убити при опит за бягство и срязаните им на камъка въжета случайно останат да се търкалят тук… Дилемата на лорд-капитана щеше да се реши, разбира се. И Биар щеше да ги види мъртви, точно както му се искаше.

Мъжът вдигна шлема си и понечи да се изправи.

— Почакай! — промълви дрезгаво Перин. — Чакай да поговорим. Аз…

„Идва помощ!“

Мисълта разцъфна в ума му като ярък изблик на светлина сред целия хаос, толкова стряскаща, че за миг той забрави за всичко останало, дори къде се намира. Пъструша беше жива. „Илиас“ насочи той мисълта си към вълчицата, настоявайки безмълвно да разбере дали приятелят им е жив. В съзнанието му се появи образ. Илиас, полегнал върху постеля от елхови клонки край малък огън в някаква пещера, лекуващ рана на хълбока си. Всичко това му се привидя само за миг. Той обърна очи към Биар и без да иска, глупаво се ухили. Илиас беше жив. Пъструша беше жива. Идваше помощ.

Биар го изгледа.

— Някаква мисъл те споходи, Перин от Две реки, и аз искам да знам каква е тя.

За миг Перин допусна, че има предвид мисълта, споходила го от Пъструша. На лицето му се изписа паника, последвана от облекчение. Биар нямаше как да го знае.

Биар наблюдаваше зорко смяната на израженията му и за пръв път очите на Белия плащ се спряха на камъка, който беше подхвърлил на земята.

Премисляше, осъзна Перин. Ако си променеше намеренията, свързани с този камък, дали щеше да рискува да ги остави живи, за да го издадат? Въжетата можеха да се претъркат и след като хората, вързани с тях, са загинали, макар това да създаваше известни рискове с евентуално разкритие. Той се взря в очите на Биар — дълбоко хлътналите очи на този човек сякаш се взираха в него като от тъмни пещери — и прочете в тях смъртната си присъда.

Биар отвори уста, но докато Перин очакваше присъдата да бъде произнесена, събитията започнаха да са развиват прекалено бързо, за да може собствената му мисъл да ги догони.

Изведнъж един от двамата пазачи изчезна. Минута преди това се виждаха два смътни силуета, а после нощта погълна единия. Вторият страж се извърна, понечи да извика, но преди и първата сричка да излезе от гърлото му, се чу силно дрънчене и той се срина върху падналото наблизо дърво.

Биар се извъртя, пъргав като нападаща змия, и брадвата изсвистя в ръцете му. Очите на Перин се изцъклиха, когато самата нощ сякаш погълна светлината на фенера. Устата му се отвори да извика, но гърлото му се беше свило от страх. За миг дори забрави, че Биар се канеше да ги убие. Белият плащ беше просто едно обикновено човешко същество, а нощта беше оживяла, за да ги погълне всички.

А после нощта, надмогнала светлината, доби очертанията на Лан, гънките на плаща му се завихриха от сиво в черно, докато се движеше. Секирата в ръката на Биар излетя като мълния… а Лан съвсем небрежно се отмести встрани, оставяйки острието й да профучи толкова близо до лицето му, че със сигурност беше усетил полъха, който беше предизвикало. Очите на Биар се отвориха широко, силата на замаха му го накара да загуби равновесие и Стражникът го удари с крака и ръце, с такава бързина, че Перин не беше сигурен дали е видял добре. Това, в което беше сигурен, бе само, че след миг Биар лежеше рухнал като парцалена кукла. Още преди Белият плащ да успее да се просне на земята, Стражникът вече се беше навел да изгаси фенера.

Сред това внезапно връщане на мрака Перин сляпо примигна. Лан сякаш отново беше изчезнал.

— Нима наистана… — сподавено простена Егвийн. — Мислехме, че вече сме мъртви. Мислехме, че всички вие сте мъртви.

— Все още не сме. — Басовият шепот на Стражника беше изпълнен с насмешка.

Ръце докоснаха Перин, напипаха връзките му. Нож се вряза във въжетата и той беше освободен. Схванатите му мускули възразиха, но той все пак успя да седне. Разтри китките си и се вгледа в Биар.

— Ти… Той да не е?…

— Не е. — Гласът на Лан прозвуча спокойно в тъмнината. — Аз не убивам току-така. Но няма да притеснява никого, поне за известно време. Престанете да ме разпитвате и вземете две наметала. Нямаме много време.

Перин пропълзя до лежащия Биар. Костваше му известно усилие да докосне страшния мъж, а когато усети, че гърдите на Белия плащ се повдигат и спадат, почти дръпна ръце назад. Кожата му настръхна, докато пряко волята си развърза белия плащ и го издърпа от тялото му. Въпреки думите на Лан през цялото време си представяше, че скулестият мъж изведнъж ще се изправи. Той припряно затършува, докато намери секирата си, после пропълзя до единия от двамата стражи. Стори му се странно, че не изпитва отвращение, докато докосва изпадналия в безсъзнание човек. Всички Бели плащове го мразеха, но това все пак беше някаква човешка емоция. А Биар не изпитваше към него нищо освен убеждението, че той трябва да умре; в това нямаше дори омраза, просто никакво чувство.

Той се обърна — и изведнъж го обзе паника. В тъмнината беше загубил всякакъв усет за посока, не знаеше как да намери Лан и останалите. Страх го беше да помръдне. Без белия си плащ дори Биар се беше скрил в тъмното. Нямаше по какво да се ориентира. Накъдето и да тръгнеше, можеше да се набута навътре в лагера.

— Тук.

Той залитна натам, откъдето се чу шепотът на Лан, докато не го спряха нечии ръце. Егвийн се беше превърнала в призрачна сянка, а лицето на Лан се виждаше като в мъгла.

— Навличайте плащовете — каза тихо Лан. — И сгънете вашите. Никакъв шум. Все още не сте в безопасност.

Перин набързо подаде плащовете на Егвийн, облекчен, че му е спестена необходимостта да споделя страховете си. Сгъна собственото си наметало и навлече на негово място белия плащ. Усети, че нещо го жегна между раменете, някаква необяснима тревога. Дали не беше облякъл плаща на самия Биар? Почти усещаше миризмата на длъгнестия мъж върху себе си.

Лан ги подкани да се хванат за ръка и Перин стисна с едната си ръка секирата, а другата подаде на Егвийн. Дощя му се Стражникът по-скоро да продължи с измъкването им, за да не го влуди подивялото му въображение. Но продължиха да стърчат на място, обкръжени от палатките на Чедата — два силуета в бели плащове и още един, чието присъствие се усещаше, без да се вижда.

— Скоро — прошепна Лан. — Много скоро.

Нощта над лагера се разцепи от мълния, толкова близка, че Перин усети как космите на главата му настръхнаха от заредения въздух около тях. Точно зад палатките земята се взриви от гръмотевичния удар и трясъкът на експлозията се сля с небесния тътен. Преди небесната светлина да угасне, Лан вече ги беше повел.

Още при първата им крачка блесна нова светкавица и разряза черния мрак. Мълниите заваляха като порой и нощта започна да потръпва, сякаш мракът се мъчеше да залее отново и отново земята в моментни проблясвания. Тътенът забарабани в див ритъм, всеки следващ рев довършваше предшестващия го в непрестанен, раздиращ слуха ек. Подивелите от страх коне цвилеха и бягаха, мъжете заизлизаха с препъване от палатките си, кой наметнал плащ, кой разсъблечен, едни се разтичаха насам-натам, други стояха зашеметени на място.

Макар да се озоваха сред всичко това, Лан ги поведе ходом, като Перин остана последен в малката колона. Белите плащове ги поглеждаха с подивели очи, докато минаваха край тях. Неколцина им подвикнаха и виковете им заглъхнаха сред небесната шумотевица, но както се бяха загърнали в белите плащове, никой не понечи да ги спре. През палатките, след това извън лагера, докато не потънаха в нощта, без никой дори да вдигне ръка срещу тях.

Земята под краката на Перин стана неравна, храсти се заудряха в бедрата му. Светкавиците проблеснаха още няколко пъти и угаснаха. Ехото на гръмотевиците прокънтя още малко, после и то заглъхна. Перин се озърна през рамо. Зад тях, сред палатките, бяха лумнали огньове. Тримата се закатериха по някакъв склон и скоро палатките, огньовете и виковете останаха далеч зад тях.