— Кръв и пепел — отрони Мат.

Внезапно Моарейн залитна и щеше да падне, ако Лан не беше скочил от коня си и не беше притичал, за да я прихване.

— Продължавайте — извика той на останалите. Хрипливият му глас не съответстваше на лекия жест, с който вдигна Моарейн на седлото й. — Този пожар няма да гори вечно. Побързайте! Всяка минута е скъпа!

Огнената стена бучеше, сякаш наистина се канеше да гори вечно, но Ранд не възрази. Полетяха в галоп на север, толкова бързо, колкото можеха да издържат конете. Роговете зад тях пропищяха отчаяно, сякаш разбрали какво е станало, и после замлъкнаха.

Лан и Моарейн скоро ги настигнаха, въпреки че Лан водеше Алдийб за поводите, а Айез Седай се държеше за лъка на седлото с две ръце и се полюшваше немощно.

— Скоро ще се оправя — каза тя, забелязала разтревожените им погледи. Гласът й прозвуча изтощено, но уверено, а погледът й беше все така властен. — Не съм много добра със силите на Земята и Огъня.

Двамата отново застанаха начело и бързо ги поведоха. Ранд си помисли, че Моарейн не би издържала, ако увеличат скоростта. Нинив подкара напред край Айез Седай и започна да я подкрепя с ръка. Известно време, докато яздеха все на север през хълмовете, двете жени си шепнеха нещо, а след това Премъдрата бръкна в пелерината си и подаде на Моарейн малко пакетче. Моарейн го разви и глътна съдържанието му. Нинив й каза още нещо, след което изостана да се изравни с другите, без да обръща внимание на питащите им погледи. Въпреки всичко преживяно от очите на Ранд не убягна, че на лицето й се е изписало задоволство.

Всъщност вече не го интересуваше какво целеше Премъдрата. Десницата му не спираше да глади дръжката на меча и всеки път, когато се усещаше какво прави, той поглеждаше изненадан надолу. „Значи това било истинската битка.“ Не си спомняше много от нея, никакви подробности. Всичко преживяно се сливаше в главата му, в заплетено кълбо от космати лица и страх. Страх и зной. Докато траеше боят, беше настъпил такъв зной, сякаш беше лятно време по обед. Не проумяваше причината. Сега студеният вятър се мъчеше да вледени дъха му по лицето и потта по тялото му.

Младежът хвърли поглед към двамата си приятели. Мат триеше потта от челото си с ръба на наметалото. Перин, който се взираше напред в нещо, което, изглежда, никак не му харесваше, изобщо не обръщаше внимание на капчиците пот по лицето си.

Хълмовете започнаха да се снишават и теренът ставаше все по-равен, но вместо да ускори, Лан спря. Нинив продължи напред, изглежда, за да се изравни отново с Моарейн, но жестът на Стражника я задържа. Двамата с Айез Седай продължиха да водят, свели глави един към друг, и от жестовете на Моарейн ставаше ясно, че спорят. Нинив и Том се взираха към тях — Премъдрата се беше навъсила разтревожено, докато веселчунът мърмореше под мустак и от време на време се обръщаше, за да огледа пътя. Всички останали отбягваха да поглеждат към водачите си. Кой знае какво можеше да произлезе от един спор между Айез Седай и Стражник?

След няколко минути Егвийн заговори тихо на Ранд, хвърляйки смутени погледи към все още спорещата двойка.

— Онези неща, които викахте срещу тролоците…

— Какво? — попита Ранд. Сам той се чувстваше малко неловко: бойните викове бяха нещо съвсем подходящо за Стражници, но народът на Две реки не познаваше такива неща, каквото и да им беше говорила Моарейн. — Мат сигурно е чел поне десет пъти сказанието.

— И то отгоре-отгоре — намеси се Том.

Мат изсумтя обидено.

— Но тъй или иначе го каза — продължи Ранд. — Освен това нали трябваше да извикаме нещо. Искам да кажа, човек прави такива неща в подобен момент. Всички чухте Лан.

— И имаме пълно право — добави замислено Перин. — Моарейн твърди, че всички ние сме потомци на народа на Манедерен. Те са се сражавали срещу Тъмния и ние също воюваме с него. Това ни дава право.

Егвийн изсумтя, за да покаже какво мисли за всичко това.

— Не говорех за това. Какво… ти какво викаше, Мат?

Мат сви смутено рамене.

— Не помня. Наистина не помня. Всичко ми беше като в мъгла. Не знам какво беше, нито откъде дойде, или какво означава. — Той се засмя. — Не вярвам да означава нещо.

— Аз пък… мисля, че означава — промълви Егвийн. — Когато извика, си помислих — само за миг — си помислих, че те разбирам. Но след това всичко изчезна. — Тя въздъхна и поклати глава. Може и да си прав. Странно какви неща може да си въобрази човек в подобен момент, нали?

— Караи ан Калдазар — намеси се Моарейн. Всички се втренчиха в нея. — Караи ан Еллисанде. Ал Еллисанде. „За честта на Червения орел. За честта на Слънчевата роза. Слънчевата роза.“ Древният боен вик на Манедерен и бойният вик на нейния последен крал. Ердрийн бил наричан „Слънчевата роза“. — Усмивката на Моарейн обгърна едновременно Егвийн и Мат, въпреки че може би се задържа малко по-дълго на Мат. — Кръвта на коляното на Арад все още е силна в Две реки. Старата кръв все още пее.

Очите на Егвийн се разшириха, на устните й напираше усмивка, която тя се мъчеше да сдържи — не бе сигурна как да възприеме тези думи за старата кръв. Мат обаче беше сигурен, ако се съдеше по намръщеното му лице.

Ранд реши, че се досеща за какво си мисли Мат. Същото, за което си мислеше и той. Ако Мат беше потомък на древните крале на Манедерен, може би тролоците преследваха тъкмо него, а не и тримата. Тази мисъл го накара да се засрами. Бузите му се изчервиха, а когато забеляза гузната гримаса по лицето на Перин, разбра, че и на него му е хрумнало същото.

— Не мога да кажа, че съм чувал подобно нещо досега — отрони Том след минута размисъл, тръсна глава и продължи: — Някой път ще съчиня песен за всичко това, но точно сега… Смятате ли да останем тук през останалата част от деня, Айез Седай?

— Не — отвърна Моарейн и дръпна юздите.

Откъм юг отекна тролокски рог, сякаш за да потвърди думите й. Отвърнаха му други рогове, откъм изток и запад. Конете изпръхтяха и запристъпваха нервно.

— Преминали са през огъня — промълви Лан и се обърна към Моарейн: — Нямаш достатъчно сили за това, което възнамеряваш да сториш. Все още не. Трябва да си отдъхнеш. А в онова място няма да пристъпи нито мърдраал, нито тролок.

Моарейн вдигна ръка да го прекъсне, после безсилно я отпусна и отвърна раздразнено:

— Добре. Може и да си прав, въпреки че бих предпочела да не прибягваме до това. — Тя вдигна тояжката си. — Всички се съберете около мен. Колкото може по-плътно. Още… Добре.

Моарейн размаха тояжката си над главите им и после я насочи на запад. Сухи листа се завихриха във въздуха, сякаш там, накъдето бе посочила, премина вихрушка.

— За тролоците — каза Моарейн — нашата миризма и следи ще изглеждат, все едно че сме тръгнали натам. След време мърдраалите ще го разберат, но дотогава…

— Дотогава — каза Лан — ние ще сме избягали.

— В тоягата ти се крие голяма сила — промълви Егвийн и си спечели презрителното сумтене на Нинив. Моарейн изцъка с език.

— Вече ти обясних, дете. Нещата не притежават сила. Единствената сила произлиза от Верния извор и само живият разум може да я овладее. Това дори не е ангреал, а само средство за съсредоточаване.

— Следвайте ме — подканя ги Стражникът, — И пазете тишина. Ако тролоците ни чуят, всичко ще се развали.

Той отново ги поведе на север, не с онази съкрушителна скорост, с която препускаха досега, а по-скоро с бърз раван, както бяха яздили по Кемлинския път.

Нинив яздеше до Айез Седай. Загрижеността на лицето й се бореше с неприязънта. Долавяше се и още нещо, като че ли Премъдрата се стремеше да постигне някаква своя цел. Раменете на Моарейн бяха отпуснати и тя държеше юздите и седлото си с две ръце, като се олюляваше при всяка стъпка на Алдийб. Беше ясно, че подхвърлянето на лъжливата следа, колкото и да изглеждаше дребно в сравнение с предизвикания земетръс и огнената стена, я беше изцедило и тя не можеше да си позволи да губи повече сили.

На Ранд почти му се дощя да чуе отново воя на роговете. Те поне щяха да им подскажат на какво разстояние са изостанали тролоците. И Чезнещите.