— В стана си ли смяташ да ме отведеш, белодрешко? — изведнъж отекна гласът на Моарейн, едновременно от всички страни. — Мен ли ще разпитваш? — Тя пристъпи още крачка напред и внезапно сякаш стана по-висока. — Смяташ да заставаш на пътя ми?

Още една стъпка — и Ранд ахна. Тя наистина беше станала по-висока. Главата й вече се изравни с неговата, така както беше на коня. Сенките се сгъстяваха около лицето й като буреносни облаци.

— Айез Седай! — изкрещя Борнхалд и пет меча изсвистяха от ножниците си, — Умри! — Другите четирима се поколебаха, но той се хвърли напред.

Ранд извика, когато тоягата на Моарейн се вдигна да посрещне острието. Невъзможно беше това фино издялано дърво да устои на силния замах на стоманата. Мечът се удари в тоягата, от удара изхвърчаха искри, Борнхалд отхвърча назад към другарите си и петимата изпопадаха. От меча на Борнхалд, паднал на земята до тях, заструи пушек, острието се огъна и се стопи на мястото, където се беше ударило в тоягата.

— Смееш да ме нападаш! — прокънтя гласът на Моарейн. Около нея се завихриха сенки и я обгърнаха, тя се издигна и надвисна над улицата. Искрящите й очи гледаха надолу — очи на гигант, взрял се в насекоми.

— Тръгвайте! — извика им Лан, сграбчи поводите на кобилата на Моарейн и скочи на седлото си. — Бързо! — И излетя с жребеца си навън като хала.

За миг Ранд остана замръзнал на място, не вярвайки на очите си. Главата и раменете на Моарейн вече стърчаха над крепостната стена. Стражите и Белите плащове боязливо се отдръпнаха от нея. Лицето на Айез Седай се скри в нощта, но очите й, големи като две пълни луни, грееха гневно. Той преглътна, срита Облак и препусна след останалите.

На петдесет стъпки извън стената Лан ги спря и Ранд се обърна. Фигурата на Моарейн беше надвиснала високо над дървената палисада. Главата и раменете й бяха обкръжени от сребристия ореол на луната. Докато я наблюдаваше с широко отворена уста, Айез Седай премина над стената. Портите започнаха да се затварят панически. Щом стъпи на земята извън крепостната стена, тя отново възвърна нормалния си ръст.

— Задръжте портите! — извика нечий несигурен глас от вътрешната страна на стените. Ранд реши, че трябва да е Борнхалд. — Трябва да ги хванем! — Но пазачите на портата не забавиха скоростта, с която я затваряха. Двете крила се затръшнаха и миг след това тежкият лост се намести с трясък на мяетото си.

Моарейн бързо изтича до Алдийб, погали бялата кобилка по носа и пъхна тоягата си в подпръга. Този път на Ранд дори не му трябваше да погледне, за да се увери, че на тоягата й не е останал и белег от стълкновението.

— Ти беше по-висока от великан — промълви без дъх Егвийн, свила се на гърба на Бела. Никой от останалите не проговори, макар че Мат и Перин подкараха конете си по-настрана от Айез Седай.

— Нима? — отвърна разсеяно Моарейн и се метна на седлото си.

— Видях те — възрази Егвийн.

— Човешкият ум може да се подведе нощем. Окото вижда неща, които не съществуват.

— Не е време за игрички — намеси се сърдито Нинив, но Моарейн я прекъсна.

— Наистина няма време за игрички. Може би току-що загубихме преднината си. — Тя се извърна към портата и поклати глава. — Ако можех поне да съм сигурна, че в небето няма драгхар. Или ако мърдраалът беше наистина сляп. Ако започна да си пожелавам, сигурно ще си пожелая наистина невъзможни неща. Както и да е. Те знаят, че е трябвало да тръгнем, но ако имаме малко късмет, можем да са задържим на една крачка пред тях. Води, Лан!

Стражникът потегли на изток по Кемлинския път, останалите го последваха плътно.

Яздеха леко и бързо, със скорост, на която конете можеха да издържат в продължение на часове дори и без помощта на Айез Седай. Но още преди да са изминали и един час път, Мат извика и посочи назад.

— Вижте!

Всички дръпнаха юздите и се обърнаха.

Пламъци осветяваха нощта над Бейрлон и вятърът разпръскваше искри във въздуха.

— Предупредих го — промълви Моарейн, — но той така и не го прие на сериозно. — Алдийб затанцува на една страна, пригласяйки на безсилието на Айез Седай.

— Ханът ли? — попита Перин. — Откъде сте сигурна?

— Колко съвпадения са ви нужни, за да се уверите? — попита го Том. — Може да е и къщата на Управителя, но не е. Нито е склад или нечия кухненска печка, или сеновала на баба ти.

— Може би Светлината ще ни освети малко тази нощ — подхвърли Лан и Егвийн го изгледа сърдито.

— Как можете да говорите така? Ханът на бедния господин Фич гори! Може да има пострадали!

— Ако са нападнали хана — каза Моарейн, — може би нашето излизане от града и моето… представление са останали незабелязани.

— Освен ако мърдраалът не иска да си помислим точно това — добави Лан.

— Може би. Тъй или иначе, трябва да ускорим ход. Тази нощ няма да има много почивка.

— Казваш го толкова спокойно! — възкликна Нинив. — А онези хора в хана? Сигурно има пострадали, а ханджията ще загуби целия си имот — и всичко това заради теб! Въпреки всичките ти приказки за вървенето в Светлината ти си готова да продължиш, без дори и да помислиш за него. Това, което той търпи сега, е заради теб!

— Заради тези тримата — намеси се ядосано Лан. — Пожарът, ранените, това, че бягаме — всичко е заради тях тримата. Щом трябва да се плати такава цена, значи си струва. Тъмния иска тези ваши момчета, а той не трябва да бъде допускан до нищо, до което се домогва толкова настоятелно. Или ти би предпочела да оставим Чезнещия да ги хване?

— Успокой се, Лан — каза Моарейн. — Успокой се. Премъдра, ти смяташ, че мога да помогна на господин Фич и на хората в хана? Е, права си. — Нинив понечи да каже нещо, но Моарейн махна с ръка и продължи: — Мога да се върна и да му помогна. Не много, разбира се. Това ще привлече вниманието към тези, на които съм помогнала, внимание, за което те никак няма да ми бъдат благодарни, особено след като Чедата на Светлината са в града. А това ще означава, че при вас ще остане само Лан. Той е много добър, но силите му няма да стигнат, ако върху вас връхлети мърдраал и цял юмрук тролоци. Разбира се, можем да се върнем заедно, но това ще напъха всички ви в ръцете на онзи, който е подпалил хана, да не говорим за Белите плащове. Коя възможност би избрала ти, Премъдра, ако беше на мое място?

— Щях да направя нещо — промълви Нинив.

— И най-вероятно щеше да връчиш победата в ръцете на Тъмния — отвърна й Моарейн. — Спомни си какво — кого — иска той. Ние сме във война, както в Геалдан, макар че там воюват хиляди, а тук сме само осмина. Ще изпратя на господин Фич злато, достатъчно злато, за да си построи нов хан, злато, чийто произход няма да бъде проследен до Тар Валон. И също така помощ за всички, които са пострадали. Повече от това само ще им навреди. Не е толкова просто, колкото си мислиш. Давай, Лан.

Стражникът отново ги поведе.

От време на време Ранд се озърташе назад. Единственото, което виждаше, бяха отблясъците от пожара в нощните облаци, а после и това се изгуби в мрака. Надяваше се, че Мин не е пострадала.

Стражникът най-сетне сви встрани от утъпкания черен път и слезе от коня. Ранд прецени, че остават не повече от два часа до зазоряване.

— Един час — предупреди ги Лан, докато всички се загръщаха в одеялата. — Един час и трябва отново да тръгнем.

След няколко минути Мат прошепна едва доловимо:

— Какво ли е направил Дав с онзи язовец? — Ранд мълчаливо поклати глава и Мат се поколеба, след това добави: — Знаеш ли, Ранд, мислех, че вече сме в безопасност. Откакто прекосихме Тарен нямаше и следа от заплаха,при това се намираме в град, обкръжен от стени. Мислех си, че сме в безопасност. А после онзи сън. И Чезнещ. Дали изобщо някога ще бъдем в безопасност?

— Не и преди да сме стигнали в Тар Валон — отвърна Ранд. — Тя така каза.

— А дали и тогава ще бъдем в безопасност? — намеси се тихо Перин.

— Мисля, че е по-добре да поспим — прозя се Ранд. — Дори да останем будни, няма да можем да си отговорим на тези въпроси.