— Аз ли? Откъде да знам?

— Ама ти шега ли си правиш с мен? Вие, народът Аийл, понякога имате странно чувство за хумор.

— Какво? Аз не съм от народа Айил! Аз съм от Две реки. Никога в живота си не съм виждал айилец!

Лоиал доклати глава и космите в ушите му щръкнаха.

— Виждаш ли? Всичко се е променило и половината от онова, което съм научил, се оказва безполезно. Надявам се, че не съм те обидил. Сигурен съм, че твоите Две реки са хубаво място, където и да се намира то.

— Някой ми каза — поясни Ранд, — че някога го наричали Манедерен. Никога не бях чувал това, но може би ти…

Ушите на Огиер щръкнаха от възбуда.

— Аха! Ами да. Манедерен. — Туфите косми отново клюмнаха. — Нявга там имаше много хубава дъбрава. Болката ти пее в сърцето ми, Ранд ал-Тор. Не можахме да пристигнем навреме.

Лоиал му се поклони и Ранд отвърна с поклон. Опасяваше се, че Лоиал ще се обиди, ако не го направи, ще помисли най-малкото, че е невъзпитан. Зачуди се дали Лоиал смята, че и той пази в душата си също толкова древни спомени, както беше при Огиер. Ъглите на устните и очите на Лоиал определено бяха клюмнали надолу, сякаш споделяше болката на Ранд от загубата, сякаш това разрушаване на Манедерен, за което беше научил от Моарейн, не беше станало преди цели две хиляди години, а съвсем скоро.

След дълга пауза Лоиал въздъхна и отрони:

— Колелото се върти. И никой не разбира въртежа му. Но ти си се отдалечил от своя дом почти толкова, колкото и аз от моя. Доста голямо разстояние за сегашното положение на нещата. Е, когато Пътищата са били отворени, разбира се… но това е било твърде отдавна. Кажи ми, какво те е довело толкова далече? И ти ли си тръгнал да видиш нещо като мен?

Ранд отвори уста да му отвърне, че са дошли да видят Лъжедракона, и веднага се спря. Може би защото Лоиал се държеше с него така, сякаш двамата бяха връстници — независимо че беше на деветдесет години. Може би за един Огиер деветдесет години не означаваха повече от неговата собствена възраст. Отдавна не беше имал възможност да говори с друг за това, което действително ги беше сполетяло. Винаги се беше боял, че наоколо може да има Мраколюбци или дори че събеседникът му е такъв. А Мат така се беше затворил в себе си, подхранвайки страховете му със собствените си подозрения, че не ставаше за събеседник. И Ранд се усети, че разказва на Лоиал за Зимната нощ. Не онази мъглява версия за Мраколюбците, а истинската. За тролоците, разбили вратата на фермата им, и за Чезнещия на Каменния път.

Отчасти изпита ужас от това, което правеше, но се чувстваше някак раздвоен между две различни личности, едната от които се мъчеше да задържи езика му, докато другата изпитваше облекчение, че най-после може да сподели всичко с някого. В резултат от тази вътрешна борба той със заекване се впусна в дълъг разказ за техните преживелици. Шадар Логот и как бяха загубили приятелите си в нощта, без да знаят все още дали са живи, или мъртви. За Чезнещия в Бели мост и как Том беше загинал, за да оцелеят те. За Чезнещия в Бейрлон. За Мраколюбците по-сетне, за Ховал Гоуд и момъка, който се беше уплашил от тях, както и за жената, дето се беше опитала да убие Мат, за получовека край „Гъска и корона“.

А когато задърдори за сънищата, дори и онази негова част, която искаше да продължи да разказва, усети как космите на врата му щръкват от ужас и той прехапа език и погледна боязливо към Огиер, надявайки се той да разбере, че става въпрос за кошмари. Светлината знаеше, че разказът му звучеше наистина кошмарно, или поне като нещо, от което човек лесно могат да го споходят кошмари. Може би Лоиал просто щеше да си помисли, че е полудял. Или пък…

— Тавирен — каза Лоиал.

Ранд примигна.

— Какво?

— Тавирен. — Лоиал почеса едно от клепналите си уши с косматия си пръст и леко потръпна. — Стареят Хаман винаги ме хокаше, че изобщо не слушам, но понякога го правех. О, понякога слушах, и още как. Ти, разбира се, знаеш как се заплита Шарката?

— Никога не съм чувал за това — отвърна бавно Ранд. — Тя просто се тъче.

— Хм. Да, да речем. Не съвсем. Виждаш ли, Колелото на Времето тъче Щампите на Вековете, а нишките, които заплита, това са животите. Шарката не е винаги предопределена. Ако човек се опита да промени посоката на живота си и в Шарката има място за това, Колелото просто го заплита и го втъкава в нея. Винаги има място за някои малки промени, но понякога Шарката просто не приема голяма промяна, колкото и да се мъчиш и упорстваш. Разбираш ли?

Ранд кимна.

— Можех да живея във фермата ни или да се преместя в Емондово поле, и това ще е малка промяна. Но ако реша да стана крал… — Той се разсмя. Усмивката, с която му отвърна Лоиал, почти разполови лицето му. Зъбите му бяха бели и широки като длета.

— Да, нещо такова. Но понякога самата промяна те избира, или самото Колело. И понякога Колелото придърпва нечия жизнена нишка или няколко нишки така, че всички заобикалящи ги нишки са принудени да се усучат около тях, а те на свой ред притеглят други нишки, те пък други, и така нататък. Първата нишка, която предизвиква заплитането, Сплита, това е тавирен, и тогава нищо не можеш да направиш, за да го промениш, докато самата Шарка не се промени. Сплитът — та-марал-айлен, това му е името — може да изтрае седмици, а може да продължи и години. Може да обхване един град или дори цялата Шарка. Артур Ястребовото крило е бил тавирен. Също и Луз Терин Родоубиеца, впрочем, според мен. — И той се изсмя гръмко. — Ха, стареят Хаман би се гордял с мен, ако ме чуеше. Той все ме поучаваше, ама на мен книгите за пътешествия повече ми харесваха. Е, понякога слушах.

— Всичко това добре — каза Ранд. — Но аз така и не разбирам какво общо има с мен. Аз съм най-обикновен овчар, а не втори Артур Ястребовото крило. Нито пък Мат или Перин. Това просто е… тъпо.

— Не казвам, че си, но почти усещам как Шарката се завихря около теб, само като те слушам да си разказваш преживелиците, а пък и нямам таланта да я разчитам. Но че си тавирен, не се и съмнявам. Ти, както може би и приятелите ти. — Огиер се умълча и замислено затърка носа си. Най-сетне кимна на себе си, сякаш беше взел някакво важно решение. — Желая да пътувам с теб, Ранд.

За миг Ранд го зяпна съсредоточено, сякаш не беше сигурен дали е чул добре.

— С мен ли? — въкликна той. — Ти не чу ли какво ти разправях за… — Той млъкна за миг и погледна предпазливо към вратата, която беше здраво затворена. Едва ли някой можеше да подслушва тихия им разговор. Въпреки това той сниши още повече глас. — За тия, дето ме преследват? Тъй де, мислех, че просто искаш да си огледаш онези дървета.

— Край Тар Валон има една много хубава дъбрава и както чух, Айез Седай я поддържат грижливо. А освен това не само дъбравите са това, които искам да видя. Ти може и да не си втори Артур Ястребовото крило, но поне за известно време част от света ще се оформя около теб, може би дори в този момент се оформя около теб. Даже и стареят Хаман би пожелал да види такова нещо.

Ранд се поколеба. Нямаше да е зле да има още някой с него. Както се държеше Мат напоследък, да останеш с него беше все едно да си сам. Присъствието на Огиер беше успокояващо. Може би той беше твърде млад според собствените му представи за възраст, но изглеждаше непоклатим като скала, също като Трам. А пък и Лоиал беше посетил толкова много места и знаеше толкова много за други. Той изгледа Огиер, който седеше срещу него като самото олицетворение на търпението. Дори седнал бе по-висок от всеки изправен нормален човек. „И как да го скриеш, като е почти десет стъпки висок?“ Той въздъхна и поклати глава.

— Не ми се струва, че е добра идея, Лоиал. Дори Моарейн да ни намери, ще бъдем в опасност през целия път до Тар Валон. А пък ако не ни намери… — „Ако не ни намери, значи е загинала, както и всички останали. О, Егвийн!“ Той стисна зъби и тръсна глава. Егвийн не можеше да е загинала, а Моарейн щеше да ги намери.

Лоиал го погледна съчувстващо и го докосна по рамото.