Лоиал заби очи в пода, сбърчи нос и го зачеса с един от дебелите си пръсти.

— А бе, колкото за това, как да ти кажа. Разбираш ли, обикновено Корена не заседава много дълго, няма и година, но от това, което знам, мога да ти кажа, че докато решат, ще съм станал достатъчно пълнолетен, за да мога и сам да тръгна, без разрешението им. Опасявам се, че ще кажат, че съм вироглав, но просто… взех, че тръгнах. Стареите винаги са ми казвали, че съм луда глава, и се опасявам, че са прави. Чудя се дали вече са разбрали, че съм заминал? Но трябваше да тръгна.

Ранд прехапа устни, за да не се разсмее. Ако Лоиал беше луда глава, какви ли бяха останалите? Не заседавали дълго, нямало и година? Ако можеше да го чуе, господин ал-Вийр сигурно щеше да поклати глава в почуда — ако едно заседание на Селския съвет продължеше повече от половин ден, всички започваха да подскачат от нерви, дори търпеливият Харал Люхан. Отново го заля мъката по родния край и той въздъхна от спомените за Трам, за Егвийн, за хана и за Бел Тин на селската морава в онези щастливи времена. Но успя да ги потисне, макар и с усилие.

— Нали няма да се обидиш, ако те попитам — окашля се Ранд — защо толкова много си искал да… аа… заминеш Отвън? Аз лично бих предпочел никога да не бях напускал дома си.

— Защо ли? Ами за да погледам. — Каза го така, сякаш беше най-естественото нещо на този свят. — Изчетох книгите и разказите на пътешественици и ме опари мисълта, че трябва да изляза и да погледам, не само да чета. — Очите му просветнаха, а ушите щръкнаха. — Изучих всички четива, които можах да намеря, за пътешествия, за Пътищата, за обичаи в земи, обитавани от човеците, и за градовете, които сме построили за вас, хората, след Разрушението на света. И колкото повече четях, толкова повече разбирах, че трябва да изляза Отвън, да посетя сам онези места, където сме били, и сам да нагледам дъбравите.

Ранд примигна.

— Дъбравите ли?

— Дъбравите, я. Дърветата. Само няколко Велики дървеса, дето стигат до небето, пазят пресен спомена за стеддинг. — Столът под него изстена, когато той се наведе напред. Очите му грейнаха още повече, а ушите направо се разшаваха. — Предците ни са използвали главно дървета, подходящи за земята и мястото. Не можеш да накараш земята да тръгне срещу себе си. Не и за дълго време. Земята ще се възбунтува; можеш само да нагаждаш пейзажа към земята, а не земята към пейзажа. Във всяка дъбрава засаждали дървета, които най-добре ще растат и ще се развиват на това място, като всяко било съчетавано с другите, всяко било посаждано така, че да допълва останалите, за най-добър растеж, разбира се, но също тъй и за да може равновесието да пее в ушите и в сърцето. Ах, книгите разказват за дъбрави, които са карали Стареите да плачат и да се смеят едновременно, дъбрави, останали зелени в паметта завинаги.

— А градовете? — попита Ранд. Лоиал го изгледа озадачен. — Градовете. Големите градове, построени от Огиер. Тук например. Кемлин. Нали вие, Огиер, сте построили Кемлин? Така пише в сказанията.

— Каменоделството… — Масивните му рамене се помръднаха. — Това е просто едно от нещата, които сме усвоили в годините след Разрушението, по време на Изгнаничеството, докато все още сме се мъчили да намерим стеддинг. Добра работа, предполагам, но не е истинското. Колкото и да се опитваш — а съм чел, че Огиер, които са построили тези градове, наистина са се опитвали — не можеш да накараш камъка да оживее. Неколцина от нашите все още се занимават с каменоделство, но само защото вие, хората, толкова често рушите зданията с вашите войни. Срещнах неколцина Огиер в… аа… Кайриен май му казват сега… като минах оттам. Добре че се оказаха от друг стеддинг, тъй че не ме знаеха, но въпреки това се усъмниха, че съм излязъл навън твърде млад. Не трябваше да се мотая там. Както и да е, сигурно разбираш, работата с камъка е само нещо, което ни е било поверено от изтъкаването на Шарката; докато дъбравите идват от самото сърце.

Ранд поклати глава. Половината приказки, с които беше отраснал, се бяха обърнали наопаки.

— Не знаех, че вие, Огиер, вярвате в Шарката, Лоиал.

— Разбира се, че вярваме. Как иначе. Колелото на Времето изтъкава Шарката на Вековете, а съдбите са нишките, които то втъкава. Никой не знае как нишката на собствения му живот ще се втъче в Шарката или как ще бъде втъкана нишката на цял един народ или племе. То, Колелото, ни е докарало Разрушението на света, и Изгнаничеството, и Камъка, както и Копнежа, и то в крайна сметка ни върна стеддинг, преди всички да измрем. Понякога съм си мислил, че вие, човеците, сте такива, каквито сте, само защото вашите нишки са къси. Затуй те трябва да подскачат при заплитането. Ох, виж как пак не внимавам какво говоря. Стареите казват, че вие, хората, никак не обичате да ви се напомня колко кратък е животът ви. Надявам се, че не нараних чувствата ти.

Ранд се засмя и поклати глава.

— Ни най-малко. Предполагам, че е забавно да се живее толкова дълго, колкото вас, но никога не съм се замислял за това. Предполагам, че ако доживея до годините на Кен Буйе, това ще е предостатъчно.

— Той много стар ли е?

Ранд само кимна. Нямаше смисъл да обяснява, че старият Кен Буйе дори не е стигнал възрастта на Лоиал.

— Е — отрони Лоиал. — Вие, хората, може и да живеете кратко, но в своя живот свършвате толкова много неща, все подскачате насам-натам, толкова сте припрени. Пък и разполагате с цял свят, в който да вършите тези неща. А ние, Огиер, сме привързани към нашите стеддинг.

— Но нали ти си Отвън?

— За малко, Ранд. Но, разбира се, един ден ще се прибера. Този свят е за такива като теб, за вашия вид. Наши са стеддинг. Отвън е такава врява… А и толкова се е променило от онова, което съм чел.

— Какво пък, нещата се променят с времето. Някои поне.

— Някои ли? Половината градове, за които съм чел, вече дори ги няма на местата им, а повечето от останалите сега са известни с други имена. Да вземем например Кайриен. Истинското име на този град е Ал-каир-рахианелен, което ще рече Хълма на златната зора. Та те дори не го помнят, въпреки слънчевия изгрев на знамената им. А и тамошната дъбрава. Съмнявам се, че изобщо са се грижили за нея от Тролокските войни насам. Сега тя е просто една от многото горички, в които секат дърва за огрев. Великите дървеса са изчезнали до едно и никой не си ги спомня. Ами тук? Кемлин си е останал Кемлин, но са оставили градът да се разрасне върху старата дъбрава. Сега ние седим на не повече от четвърт миля от центъра й — там, където би трябвало да е центърът й. Ни едно дърво не е останало. Бил съм също и в Тийр, както и в Иллиан. Различни имена, и никакъв спомен. Някогашната дъбрава край Тийр се е превърнала в пасище за конете им, а дъбравата край Иллиан е станала кралски парк, където кралят лови елени, и никому не е позволено да стъпва вътре без негово разрешение. Всичко толкова се е променило, Ранд. Много ме е страх, че където и да ида, ще намеря все същбто. Всички дъбрави изчезнали, спомените ги няма, а сънищата — мъртви.

— Не бива да се предаваш, Лоиал. Никога не бива да се предаваш. Предадеш ли се, все едно че си загинал. — Лицето му почервеня. Очакваше, че Огиер ще му се изсмее подигравателно, но вместо да го направи, Лоиал кимна мрачно.

— Да, вашият вид постъпва така, нали? — Гласът на Огиер неочаквано се промени. сякаш цитираше нещо. — „Догде изчезне сянката, догде водата изтече, оголил зъби срещу Сянката, в презрение крещящ, с последния си дъх, чак до Деня последен, ще плюя аз в окото на Заслепителя на зрака.“ — Лоиал надигна изчаквателно рунтавата си глава, но Ранд така и не проумя какво точно се очаква от него.

— Великите дървеса — отрони най-сетне объркан Ранд, само колкото да наруши неловката пауза. — Те да не са като Авендесора?

Лоиал рязко изправи стан. Столът му така силно изскърца и изпращя, че според Ранд всеки миг щеше да се разпадне.

— Ти би трябвало да знаеш по-добре. От всички народи кой друг може да знае повече от вас?