— Да не смяташ просто да лежиш тук и да се криеш? — попита го най-сетне.

— Уморен съм — отвърна Мат.

— Трябва да поразпитаме господин Джил за още някои неща. Сигурно може да ни каже дори как да намерим Егвийн и Перин. Може вече да са пристигнали в Кемлин, ако не са изгубили конете си.

— Те са мъртви — отвърна Мат откъм стената.

Ранд се поколеба още малко, но накрая се предаде. Излезе и затвори тихо вратата, понеже Мат май вече заспиваше.

На долния етаж обаче господин Джил го нямаше, макар острият поглед на готвачката да му подсказа, че и тя го търси. Известно време Ранд поседя в залата, но скоро се усети, че се заглежда във всеки влизащ посетител, във всеки непознат, който можеше да се окаже какъв ли не, или по-скоро — какво ли не — особено когато забеляза нечий тъмен силует, застанал на прага. Ако в хана се появеше някой Чезнещ, щеше да е като лисица, нахълтала в кокошарник.

От улицата влезе гвардеец с червена униформа. Пристъпи няколко крачки в помещението и започна да оглежда със студен поглед онези посетители, на които явно им личеше, че са външни хора. Ранд заби поглед в масата, когато очите на гвардееца се спряха на него. Когато отново вдигна глава, човекът беше излязъл.

Тъмнооката млада прислужница мина покрай него, понесла куп изпрани кърпи.

— Правят го от време на време — подхвърли му тя доверително, спирайки се край масата му. — Само за да видят, че всичко е спокойно. Че се грижат за добрите поданици на кралицата, грижат се. Няма за какво да се безпокоиш. — След което му се усмихна закачливо.

Ранд поклати глава. Нямаше за какво да се безпокои. Едва ли гвардеецът беше дошъл, за да го пита дали случайно не се познава с Том Мерилин. Май не беше много по-добре от Мат. Дръпна стола си от масата.

Друга прислужница доливаше масло в лампите по стената.

— Имате ли някоя друга стая, в която бих могъл да поседя? — попита я той. Не му се искаше да се качва пак горе и да остане сам в стаята с навъсения и отчужден Мат. — Някаква отделна стая за хранене, която в момента не се използва, или нещо такова?

— Има библиотека. — Тя посочи една от вратите. — Оттам, после надясно и в дъното на коридора. Трябва да е празна по това време.

— Благодаря. Ако видите господин Джил, нали ще му кажете, че Ранд ал-Тор иска да поговори с него, ако може да му отдели някоя минутка?

— Ще му кажа — отвърна тя и се усмихна. — Готвачката също иска да приказва с него.

„Ханджията сигурно се крие от нея“ — помисли си Ранд и се отдалечи.

Когато влезе в стаята, която прислужницата му беше показала, се спря и се загледа. По рафтовете бяха подредени може би триста или четиристотин тома книги, много повече, отколкото беше виждал досега. Подвързани с плат или кожа и с позлатени кантове. Само няколко от тях бяха с дървени корици. Очите му зашариха по заглавията, отбирайки познатите и любими. „Пътешествията на Джейин Бродяжника“. „Есетата на Вилим Манехески“. Дъхът му секна, когато видя един облечен в кожа екземпляр на „Пътешествия сред Морския народ“. Трам много обичаше да я чете.

Той си представи Трам, разгръщащ книгата в ръцете си с усмивка, наслаждавайки се на самото докосване до страниците й, преди да се отпусне пред огнището, запалил лулата си, и да се зачете. При този спомен ръката му неволно стисна дръжката на меча и той изпита чувство на безвъзвратна загуба и самота.

Зад гърба му се чу покашляне и младежът разбра, че не е сам. Готов да се извини за неучтивостта си, той се обърна. Беше привикнал с това, че е по-висок от повечето хора, но този път очите му трябваше да се вдигнат нагоре, нагоре и още нагоре, а устата му увисна. И очите му най-сетне се спряха на главата, която стигаше чак до високия десет стъпки таван. Нос, широк, както и самото лице, и толкова сплеснат, че приличаше по-скоро на зурла, отколкото на нос. Вежди, провиснали надолу като опашки, обграждаха големите като паници бледи очи. Щръкнали сред гъста козина уши, от които стърчаха снопове косми. „Тролок!“ Той извика уплашено и понечи да се дръпне назад и да измъкне меча. Но оплете крака и се строполи на пейката, напълно зашеметен.

— Съжалявам, че вие, човеците, все така правите — изтътна глас като тъпан. Косматите уши потрепнаха и гласът стана тъжен. — Почти никой от вас вече не ни помни. Предполагам, че ние сами сме си виновни. Малцина от нас са излизали навън, сред хората, откакто Сянката падна върху Пътищата. Това е било… ох, някъде преди шест поколения. Веднага след Тролокските войни, така беше. — Рунтавата глава се разтърси и отрони въздишка, която спокойно можеше да мине за бичи рев. — Толкоз отдавна, толкоз отдавна е било, и толкова малко от нашите са излизали да попътуват и да погледат, че все едно никой не го е правил.

Ранд остана замръзнал на мястото си, с широко отворена уста, зяпнал във видението, обуто в огромни ботуши с широки носове, стигащи до коленете, и облечено в тъмносиньо сетре, закопчано от яката до кръста, което се спускаше към ботушите като фустанела. В едната си ръка съществото държеше книга, която изглеждаше съвсем мъничка в дланта му, и единият му пръст, широк колкото три обикновени, стоеше на мястото, където великанът беше прекъснал четенето си.

— Помислих, че сте… — почна младежът, но се овладя. — Какво сте?… — И това не звучеше никак добре. Той се изправи и подаде разтрепераната си ръка. — Аз се казвам Ранд ал-Тор.

Длан, широка като свински бут, обгърна неговата. Последва я учтив поклон.

— Лоиал, син на Арент, син на Халан. Името ти пее в ушите ми, Ранд ал-Тор.

За Ранд това прозвуча като ритуален поздрав и той отвърна на поклона.

— Името ти пее в ушите ми, Лоиал, син на Арент… аа… син на Халан.

Всичко това изглеждаше малко нереално. Той все още не знаеше какво представлява този Лоиал. Ръкостискането на огромните Лоиалови пръсти се оказа удивително леко, но той все пак се зарадва, когато пуснаха ръката му и тя се оказа цяла-целеничка.

— Вие, човеците, толкова лесно се възбуждате — каза Лоиал с присъщия си басов тътен. — Слушал съм разкази за вас и съм чел книгите, разбира се, но реалността е много по-красноречива. Още като дойдох в Кемлин, такава врява се надигна, че не можах да повярвам. Деца реват, жени пищят, цяла тълпа се затича подире ми по целия път, размахват тояги, ножове и факли, и викат: „Тролок!“ Дори се разтревожих малко. Ако по мен беше тръгнал и някой гвардейски патрул, не знам какво щеше да стане.

— Имал си късмет — промълви плахо Ранд.

— Да, но изглежда, и гвардейците бяха не по-малко стъписани. Четвърти ден вече съм в Кемлин и не смея да си покажа носа извън този хан. Добрият господин Джил дори ме помоли да не се появявам в дневната. — Ушите му помръднаха. — Не че не е гостоприемен, нали ме разбираш. Но първата вечер, когато дойдох, стана малка беля. Всички човеци тук изведнъж решиха, че трябва да си ходят. Такава врява се надигна, и всички се блъскаха на вратата кой да излезе пръв. Някои може и да са пострадали.

Ранд се беше зазяпал омаян в огромните помръдващи уши на съществото.

— Казвам ти, не очаквах такова нещо, когато напуснах стеддинг.

— Ама ти си Огиер! — възкликна Ранд. — Чакай малко. Шест поколения? Тролокските войни, казваш! Ти на колко си години? — Още щом го изрече, разбра, че е много невъзпитано, но вместо да се обиди, Лоиал започна да се оправдава.

— Е, на деветдесет. Само десет години ми остават преди да се обърна към Корена. Мисля, че стареите трябва да ми позволят да се изкажа, щом са обмисляли дали мога да напусна, или не. Само че те винаги се тревожат, когато някой реши да излезе Отвън, на каквато и възраст да е. Вие, човеците, сте толкоз припрени, толкова непостоянни. — Той примигна и направи лек поклон. — Ще ме прощаваш, моля. Не биваше да го казвам. Но вие наистина непрекъснато се карате и биете, дори когато няма нужда.

— Няма нищо — отвърна Ранд. Все още се мъчеше да осъзнае възрастта на Лоиал. По-стар от стария Кен Буйе, а все още не бил достатъчно порасъл, за да… Той пристъпи и седна на един от столовете с високи облегалки. Лоиал се разположи на друг, двойно поширок, и едва се побра в него. Седнал, беше висок колкото изправен в цял ръст човек. — Но поне са ти позволили да излезеш.