Господин Джил им беше определил маса, отдалечена от останалите посетители и сам той седна с гръб към стената, за да може да наблюдава помещението. Никой не можеше да се приближи достатъчно, за да ги подслушва, без той да го забележи. След като прислужницата ги остави, той им каза тихо:

— А сега, момчета, защо не ми разкажете за неприятностите си? Като ще ви помагам, няма да е зле да знам поне в какво се забърквам.

Ранд погледна към Мат, но Мат се въсеше над чинията си, сякаш картофът, който се мъчеше да разреже, го вбесяваше.

— Аз самият не го разбирам — каза Ранд.

Предаде историята им накратко, като премълча за тролоците и Чезнещите. След като човекът беше готов да им помогне, нямаше да е добре, ако реши, че става дума за празни приказки. Но и не смяташе, че ще е честно да подценява заплахата. Никак нямаше да е честно да вкара човека в някаква опасност, за която той си няма никаква представа. Според разказа му някакви лоши хора преследвали него и Мат, както и още двама техни приятели. Тези хора се появявали там, където най-малко ги очаквали, били смъртноопасни и решени на всяка цена да убият него и приятелите му, ако не и по-лошо. Според Моарейн някои от тях били Мраколюбци. Том не се доверявал много на Моарейн, но останал при тях, според собствените му думи, заради своя племенник. Разделили се по време на едно от нападенията, докато се мъчели да се доберат до Бели мост, а после, в Бели мост, Том загинал, спасявайки двамата от ново нападение. А след това имало и други опити. Знаеше, че в разказа му има пукнатини, но това беше най-доброто, което успя да съчини толкова набързо, без да сподели нещо повече от онова, което му се струваше сравнително безопасно за тях.

— Просто продължихме, докато стигнем Кемлин — обясни той. — Такъв беше първоначалният ни план. Кемлин, а после към Тар Валон. — Той се размърда неловко на стола си. След като толкова дълго беше пазил всичко това в тайна, сега му изглеждаше малко странно, че се е отпуснал да разказва на непознат човек дори това, което си позволи да разкаже. — Ако продължаваме по този маршрут, останалите рано или късно ще ни намерят.

— Ако са живи — промърмори Мат с пълна уста.

Ранд дори не погледна към Мат. Неизвестно какво го накара да добави:

— Това, че ни помагате, може да ви навлече неприятности.

Господин Джил махна небрежно с дебелата си ръка.

— Не че толкоз си падам по неприятностите, но няма да ми е за пръв път. Никой от тия проклети Мраколюбци не може да ме накара да обърна гръб на приятелите на Том. Сега, за тази ваша приятелка от север… ако пристигне в Кемлин, ще чуя за нея. Има хора, които непрекъснато си отварят очите за такива като нея и мълвата се разнася.

Ранд попита колебливо:

— А какво ще ни кажете за Елайда?

Ханджията също се поколеба, след което поклати глава.

— Не мисля, че е много уместно. Може би ако не бяхте свързани с Том. Тя ще го разбере и тогава какво ще стане с вас? Никой не може да каже. Може да ви натикат в килия. Или нещо по-лошо. Разправят, че можела да усеща нещата, какво се е случило и какво има да става. Разправят също, че можела да прониква във всичко, което човек се опитва да скрие. Не знам дали е така, но на ваше място не бих рискувал. Ако не беше Том, можеше да се обърнете към гвардейците. Те бързо ще се погрижат за всякаквите там Мраколюбци. Но дори и да премълчите за Том пред гвардейците, приказките ще стигнат до Елайда веднага щом споменете за Мраколюбци, и отново се връщаме там, откъдето започнахме.

— Никакви гвардейци — съгласи се Ранд. Мат закима енергично, пъхайки в същото време вилицата в устата си, и по брадичката му потече мазнина.

— Бедата е там, че сте се заплели в политиката, момко, макар и да не е по ваша вина. А политиката е като мъгливо блато, гъмжащо от усойници.

— Ами ако… — почна Ранд, но на лицето на ханджията се появи гримаса.

Готвачката беше застанала на прага на кухнята и триеше ръцете си в престилката. Когато видя, че ханджията я гледа, му махна да отиде при нея и отново се шмугна в кухнята.

— Все едно че е венчана за мен — въздъхна господин Джил. — Все намира разни неща за оправяне още преди аз да съм ги забелязал. Ако не са течове за запушване и олуци за кърпене, ще са плъхове. Нали разбирате, не че не държа хана чист, но при толкова много хора в града плъховете са плъзнали навсякъде. Струпай повече хора на едно място и плъховете веднага се появяват, а тук, в Кемлин, напоследък са истинска напаст. Не можете да си представите колко работа има напоследък за котараците… Стаята ви е на тавана. Ще кажа да ви я приготвят и да ви я покажат. А за Мраколюбците хич да не ви е грижа. Не мога да кажа добри думи за Белите плащове, но при толкова много от тях в града, а също и гвардейци, ония няма да посмеят да си покажат мръсните мутри в Кемлин. — Той се изправи. — Дано не са пак някакви течове или запушен канал.

Райд се обърна към чинията си, но забеляза, че Мат е престанал да се храни.

— Мислех, че си гладен — каза му той. Мат зяпаше разсеяно в чинията си и търкаляше един картоф в кръг с вилицата си. — Трябва да ядеш, Мат. Трябва да запазим силите си, ако ще продължаваме за Тар Валон.

Мат се изсмя гърлено, усмивката му беше пълна с горчивина.

— Тар Валон! Досега все говорехме за Кемлин. Моарейн щеше да ни чака в Кемлин. Щяхме да намерим Перин и Егвийн тук, в Кемлин. Всичко щяло да се оправи, щом стигнем в Кемлин. Е, сега вече сме тук, но нищо не се е оправило. Ни Моарейн, ни Перин, никой няма. Сега пък всичко щяло да се оправи, ако стигнем до Тар Валон.

— Ние сме живи — възрази му Ранд по-рязко, отколкото му се искаше. — Живи сме. Поне дотолкова всичко е наред. И аз лично смятам да остана жив. Смятам да разбера на всяка цена защо сме толкова важни. Няма да се предам.

— Толкова хора! И всеки от тях може да е Мраколюбец. Господин Джил някак прекалено набързо склони да ни помогне. Що за човек трябва да си, за да можеш току-така да махнеш с ръка на Айез Седай и на Мраколюбците, все едно че са едно нищо? Това не е естествено. Всеки свестен човек на негово място би ни казал да се махаме или… или… или нещо такова.

— Яж — подкани го Ранд и го загледа упорито, докато Мат не задъвка парче от телешкото.

Той самият задържа за известно време треперещите си ръце на масата, мъчейки се да ги успокои. Страхуваше се. Не от господин Джил, разбира се, но имаше достатъчно други поводи за безпокойство. Високите крепостни стени на този град нямаше да спрат проникването на Чезнещ. Може би все пак трябваше да каже на ханджията за това нещо. Но дори Джил и да му повярваше, дали щеше пак с такава охота да им помогне, при мисълта че всеки момент някой Чезнещ може да се появи в „Кралски благослов“? А и тези плъхове… Може би плъховете наистина се размножават при струпването на много хора, но той не можеше да забрави съня в Бейрлон, който не беше сън, и скършения гръбнак на зверчето. „Понякога Тъмния използва гризачи и лешояди за свои съюзници — беше казал Лан. — Гарвани, врани, плъхове…“

Започна да се храни, но когато привърши, не можеше дори да си спомни вкуса на храната.

Една от прислужничките, онази, която чистеше свещниците, когато се появиха в хана, ги заведе до таванската стаичка. На косата стена имаше малка капандура, с по един креват от двете й страни и закачалки до вратата за личните им вещи. Тъмнооката девойка току усукваше полата си и се подхилкваше на Ранд. Беше хубавелка, но той знаеше, че каквото и да й каже, ще се почувства глупаво в собствените си очи. Присъствието й го накара отново да съжали, че не може да се оправя с момичетата като Перин. Въздъхна облекчено, когато тя ги остави сами.

Очакваше Мат отново да го жегне с някоя шега, но щом момичето си отиде, приятелят му се просна на едно от леглата, както си беше с наметалото и ботушите, и обърна лице към стената.

Ранд окачи вещите си на закачалката и погледна обърналия му гръб Мат. Стори му се, че той отново е пъхнал ръка под сетрето си и стиска дръжката на камата.