Лан ги поведе надолу по хълма през горите и към дървената стена. Пътят обикаляше покрай няколко ферми — нито една не беше прекалено близо и никой от хората, които шетаха из дворовете си, не забеляза непознатите пътници — и завърши пред масивни дървени порти, обковани с широки ивици черно желязо. Бяха плътно затвоени, въпреки че слънцето все още не беше залязло.

Лан спря коня си близо до портата и задърпа висящото между двете крила на портата въже. От другата страна на стената издрънча камбанка. Внезапно от върха на стената се показа брадясал старец с парцалива капа и ги изгледа подозрително, прикривайки се между подрязаните дървени пилони, почти на три разтега над главите им.

— Ей, вие, какво искате? Много е късно вече да се отваря тази порта. Късно е, казвам. Минете откъм портата за Бели мост, ако искате да… — Моарейн дръпна кобилата си назад, за да я видят по-добре. Изведнъж лицето му се набръчка от беззъба усмивка и той сякаш се поколеба, раздвоен между желанието да говори и задълженията си. — Не знаех, че сте вие, госпожо. Почакайте. Ей сега слизам. Само почакайте. Идвам. Идвам.

Главата се скри от погледите им, но Ранд продължаваше да чува приглушените подвиквания на стареца да го изчакат, ей сега идвал. Ръждясалите панти на портата изскърцаха и едното й крило се открехна навън. Спря се, когато се разтвори достатъчно, за да може да мине само по един конник и пазачът на портата показа главата си през отвора, лицето му се сгърчи отново в крива усмивка, след това той се дръпна назад, за да им стори път. Моарейн тръгна след Лан, последвана от Егвийн.

Ранд подкара Облак след Бела и се озова на тясна улица, завършваща с високи дървени огради и складове с големи, плътно затворени дървени порти и без прозорци. Моарейн и Лан вече бяха слезли от конете си и разговаряха със сбръчкания пазач, така че Ранд също скочи от седлото.

Дребният човечец, облечен в оръфан плащ и сетре, стискаше капата си в едната ръка и непрекъснато кимаше. Той изгледа останалите спътници, които слизаха от конете си зад Лан и Моарейн, и поклати глава.

— Селски народ — усмихна им се той свойски. — Защо, госпожо Алис, ви е притрябвало да водите със себе си тези селяни, които не са си махнали още сламата от косите? — После изгледа Том Мерилин. — Ама ти май не си овчар. Спомням си, че те пуснах през тази порта преди няколко дена, да. Селянията не ти ли хареса номерата, а, веселчуне?

— Надявам се, че ще забравиш, че сме влезли, господин Авин — каза Лан и пусна една монета в шепата на стареца. — Както и когато ни пуснеш да излезем, разбира се.

— Нямаше нужда от това, господин Андра. Нямаше нужда. Вие ми дадохте предостатъчно още когато ви пуснах миналия път. Предостатъчно. — Въпреки това Авин скри монетата, озовала се в шепата му, с не по-малка ловкост от някой веселчун. — Не съм казвал на никого, нито пък ще кажа. Особено пък на Белите плащове.

Пазачът се навъси, присви устни да се изплюе, но погледна към Моарейн и преглътна.

Ранд примигна удивен, но стисна езика си зад зъбите. Другите сториха същото, макар че за Мат това като че ли се оказа малко трудно. „Чеда на Светлината“ — помисли си смутено Ранд. Разказите за Чедата, предавани от амбуланти, търговци и търговски охранници, граничеха между възхита и омраза, но всички бяха единодушни, че Чедата мразят Айез Седай не по-малко, отколкото Мраколюбците. Младежът се зачуди дали това няма да се окаже поредната голяма неприятност.

— Нима в Бейрлон са дошли Чеда? — настоя да разбере Лан.

— Дойдоха, и още как. — Пазачът отново закима. — Появиха се в същия ден, в който вие си заминахте, доколкото помня. Никой тук не ги обича. Разбира се, повечето хора гледат да не го издават.

— Казаха ли за какво са тук? — попита Моарейн.

— За какво са тук ли? — Авин беше толкова възмутен от неуместния според него въпрос, че забрави да кимне. — Разбира се, че казаха… О, забравих. Вие по това време бяхте по селата и сигурно сте слушали само овче блеене. Казаха, че са тук заради онова, което става в Геалдан. Дракона, нали знаете — е, онзи, дето се нарича Дракон. Казват, че този човек възбужда злото — което сигурно си е така — и те са дошли, за да го изкоренят, само че той е долу в Геалдан, а не тук. Мисля, че е само повод, за да се бъркат в хорските работи. Вече се появиха драконови зъби по вратите на някои къщи. — Този път той не се въздържа и се изплю.

— Много ли неприятности причиняват? — попита го Лан и Авин рязко поклати глава.

— Не че не им се ще, предполагам, само че Управителят не им вярва. Не ги пуска по повече от десет в града, и да знаете само колко са ядосани от това. Другите са на стан малко по̀ на север, както чувам. Но карат бедните селяни да си плюят в пазвата. Тези, които идват тук, все се мотаят из града с белите си плащове и си пъхат носовете в работите на почтените хора. Да вървиш в Светлината, викат. Това е заповед. Неведнъж се е стигало до бой с извозвачите, с рудничарите и железарите, че даже и с градския патрул, ама Управителят иска всичко да е мирно и тихо и засега поне успява да го постигне. Като са тръгнали да преследват злото, що не идат нагоре в Салдеа? Там стават някакви бъркотии, както разправят. Или надолу към Геалдан? Виж, там има големи битки, казват. Наистина големи.

Моарейн леко въздъхна.

— Чух, че Айез Седай са тръгнали към Геалдан.

— Че са тръгнали, тръгнали са, госпожо. — Авин отново заклати глава. — Тръгнали са към Геалдан, и още как, и така започнала тази битка, както чувам. Разправят още, че някои от Айез Седай загинали. Може и всички да са загинали. Знам, че някои хора не си падат много-много по Айез Седай, но аз викам, кой друг може да го спре този Лъжедракон? А? Ами тези проклети глупци, дето си мислят, че могат да са мъжки Айез Седай или нещо такова? За тях какво да кажем? Разбира се, според някои — не Белите плащове, забележете, нито пък аз го твърдя, но според някои хора — този чудак наистина бил Преродения Дракон. Можел да прави разни неща, както чувам. Да използва Единствената сила. Хиляди го следвали.

— Не говори глупости — сряза го Лан и лицето на Авин се сгърчи от обида.

— Ама нали ви казвам, че само съм го чувал това? Само съм го чувал, господин Андра. Казват, че придвижвал войските си на изток и юг, към Тийр. — Тонът му стана многозначително гробовен. — Казват, че нарекъл следовниците си Народът на Дракона.

— Имената не означават нищо — каза тихо Моарейн. Дори да беше обезпокоена от нещо, досега не беше го издала. — Ако пожелаеш, можеш и мулето си да кръстиш „Народа на Дракона“.

— Едва ли, госпожо — изкикоти се Авин. — Всеки случай, не и докато Белите плащове са тук. А и на никой няма да му хареса такова име. Разбирам какво искате да кажете, госпожо, но… о, не, госпожо. Не и моето муле.

— Мъдро решение, несъмнено — каза Моарейн. — Но ние трябва да тръгваме.

— А вие не се безпокойте, госпожо — каза Авин и се поклони ниско. — Никого не съм виждал. — Той забърза към портата и започна да я дърпа, за да я залости. — Ни съм виждал някого, ни съм чувал. — Вратата се затръшна и той задърпа с въже тежкия напречен лост. — Всъщност, госпожо, тази порта не е отваряна от дни.

— Светлината да те освети, Авин — благослови го Моарейн.

След което ги поведе към града. Ранд за последен път се озърна през рамо. Авин все още стоеше пред портата и на момъка му се стори, че лъска монетата с края на наметалото си и се киска.

Пътят им минавеше през мръсни улици, широки едва колкото да се разминат два фургона, без минувачи, оградени от складови постройки и тук-там от високи дървени огради. Известно време Ранд яздеше редом до веселчуна.

— Том, каква беше тази история за Тийр и Народа на Дракона? Тийр не беше ли някакъв голям град край Морето на бурите?

— „Каретонският цикъл“ — отвърна лаконично Том.

Ранд примигна. „Пророчествата за Дракона“.

— Никой не разказва тези… тези истории в Две реки. Поне не и в Емондово поле. Ако някой дръзне, Премъдрата ще му съдере кожата от бой.